монахинята се бе привързала към симпатичната Карес с тъжните сиви очи. Тя се молеше сестра Хачърд де Сен Станислас да е права и този развратник наистина да е решил да се промени.
Карес не страдаше от подобни притеснения, когато прекосяваше забързана покрития с широки кипарисови дъски под на страничния коридор, водещ към малката стаичка, където бе леглото й. Сърцето й сякаш пееше, докато една мисъл вълнуваше съзнанието й отново и отново — след един час ще го види пак. Нима все пак животът продължаваше? Всички други момичета си бяха избрали съпрузите и дори Ивон си бе намерила здравеняк канадец, един от търговците на дървен материал, които се бяха спуснали по Мисисипи чак от Канада и бяха решили да се заселят в Луизиана. Той имаше малка плантация извън града на брега на реката. Двамата трябваше да се оженят следващата седмица в църквата „Сен Луи“ на Плас Роял. Карес се радваше за Ивон, макар да знаеше, че ще й липсва това момиче с ведрия си характер, и то повече, отколкото се осмеляваше да си признае. Не бе почувствала нужда да се присъедини към Урсулинския орден, така че през изминалите няколко дни я обземаше все по-нарастващо отчаяние за бъдещето й.
— Изглеждаш толкова различна — чу тя познатия глас на Ивон, докато минаваше забързана край стаята й. Вратата бе отворена и се виждаше как тя работи върху една покривка, която сестрите бяха отредили за зестрата й. — Какво се е случило — попита Ивон, застанала на прага на стаята на Карес.
— Един джентълмен е пожелал да ме види след час — не можа да се сдържи да не каже тя, докато наливаше вода от каната в легена, поставен на грубата ракла.
— Кой е той? — попита Ивон, доловила възбудата в гласа на приятелката си.
— Люсиен Сен Амант — отговори тя, като миеше ръцете си с домашния сапун.
— Божичко! — възкликна Ивон. — Казват, че дори маркиз дьо Водрюл го ценял. Пиер ми разказа за него. Доста е заможен, има индигова плантация на Мисисипи и чудесна къща тук в града. Но репутацията му е доста скандална. Носи се слух, че две жени от градчето са се спречкали заради него. Пиер каза, че тогава и двете, естествено, са били пияни. Но Карес, той е толкова хубав, като голяма хищна котка — въздъхна Ивон, влизайки в малката, гола стаичка. — Ще му позволиш ли да поиска ръката ти?
— Аз… не знам — заекна Карес. — Все пак той идва само за да ме види, срещали сме се само веднъж на пристана.
Тя не искаше да храни празни надежди, болката щеше да е прекалено непоносима, ако той не се върнеше повече. А може би просто си играеше с нея; от това, което каза Ивон, едва ли би могло да се предположи, че би пожелал едно изселено момиче за своя съпруга. Люсиен Сен Амант нямаше откъде да знае, че тя произхожда от стар френски род. Вероятно, помисли си отчаяно, той просто си разнообразява с нея следобеда.
— Няма ли да си смениш елечето? — попита Ивон, защото Карес бе облечена с просто муселинено елече, прано доста пъти, тъй че материята му бе износена и изтъняла. — Знам, че имаш и по-хубави неща — посочи тя към дървената ракла, поставена пред грубо скованото борово легло.
— Не! — отвърна Карес по-рязко, отколкото бе искала. Тя винаги се събличаше сама, за да не видят алената лилия, прогорена на лявото й рамо. Предупреждението на непознатия й посетител, дошъл в затвора, се бе запечатало в съзнанието й, точно както алената лилия на рамото. — Не искам да си помисли, че се опитвам да му се харесам, ако е дошъл само да се забавлява в скучния следобед. Всекидневното ми елече ще е достатъчно — отговори тя, повдигайки брадичката си, жест, който, без да осъзнава, издаваше благородното й потекло.
Ивон я гледаше и не за пръв път се чудеше коя всъщност е Карес, откъде идва, защото тя никога не говореше за семейството или дома си във Франция. Когато заемеше тази поза, макар и облечена в дрипи, всеки можеше да усети, че нищо в нея не е обикновено. Ивон бе видяла веднъж как по улицата преминава маркиза дьо Водрюл със своята елегантна карета, теглена от четири прекрасни коня, и тя бе държала главата си, украсена с модна шапка, по същия начин.
— Ти си толкова хубава, Карес, че Люсиен Сен Амант дори няма да забележи с какво си облечена — каза усмихнато Ивон.
— Мерси. О, Ивон, трябва да ме извиниш, не владея нервите си — отвърна Карес и кимна към приятелката си, преди да се обърне към правоъгълника от полиран метал, окачен на стената и служещ за огледало. Тя оправи набързо простата муселинена шапчица, обхванала косата й, прибрана на опашка, и една дълга букла, пусната през рамо. Малки къдрички се бяха завили над челото й от влагата, но такъв бе климатът в Нови Орлеан. Тя въздъхна в желанието си да има едно малко шишенце с любимия й аромат на лилия. Но от желанията нямаше особена полза, защото в целия манастир не се намираше дори едно шишенце с парфюм.
— Е, просто ще трябва да се справя с този мосю Сен Амант — каза тя с пресилена усмивка.
Обърна се към Ивон и оправи бялата си престилка над тъмносинята муселинена пола, поддържана от колосана ленена фуста. Дрехите, които бе облякла, щяха да се сторят прекалено прости дори на слугините в родния й замък, помисли си тя, хапейки долната си устна, докато спомените от едно друго време заплашваха да я обсебят.
— Време е. Чувам как камбаните на църквата удрят два часа — каза Ивон, побутвайки я приятелски към стълбите.
Обектът на техните притеснения стоеше отвъд стената на манастира пред кипарисовата му порта. Вперил поглед в масивната, измазана тухлена сграда, висока около два етажа и половина, построена в духа на френския Ренесанс, Люсиен Сен Амант се намръщи и вдигна силната си, бронзова ръка, за да хлопне силно с медната, орнаментирана халка на вратата. Сигурно бе полудял, за да позволи на подобна страст да го завладее. Но ето че той стоеше пред манастира на урсулинките в очакване на разрешение да говори с крехката млада жена, мисълта, за която го преследваше денем и превръщаше нощите му в безсънно мъчение. Наистина, съдбата си играеше с него.
Малкото прозорче във вратата се открехна за миг, след което тя самата бе широко отворена от портиерката. Махвайки му да я последва, тя го заведе най-напред в кабинета на сестра Хачърд де Сен Станислас. Монахинята го очакваше с овладяно спокойствие, състояние, коренно различно от неговото.
— Исках да поговоря с вас, преди да се срещнете с мадмоазел де Вилие — обясни възрастната монахиня, щом той прекрачи прага, затваряйки вратата след себе си.
— За да се уверите, че намеренията ми са почтени — продължи той с нещо повече от саркастична нотка в дълбокия си глас.
— А така ли е? — парира го тя, седнала с гръб към дългия прозорец, гледаш към билковата градина.
— Ако това е единственият начин да постигна целта си — да. Намеренията ми са почтени — отговори Люсиен, а чувствените му устни се изкривиха в цинична усмивка.
— Защо искате да я вземете за своя жена? — попита тихо самовглъбената монахиня. Очите й търсеха красивото му лице.
— По стандартните причини, които карат един мъж да поиска от една жена да се омъжи за него — отвърна той стегнато и една моментна вълна на меланхолия премина по благородните му черги, със сянката на някакво неразгадаемо чувство в тъмния поглед.
— Аз също забелязах приликата, скъпи Люсиен — каза меко възрастната монахиня. — Не можеш да замениш един човек с друг, само заради смътната му прилика с една изгубена възможност.
— Това не е просто въпрос на физическа прилика, въпреки че сте права, че има такава — опита се да обясни той, а в решителните му черти като буреносен облак се надигна мрачно изражение. — Трудно ми е да го обясня, но в нея има нещо, което ме привлича неудържимо, нещо, което само тя притежава.
— Но вие сте я срещал само веднъж и то за съвсем малко — припомни му монахинята.
— Това е причината да съм днес тук, сестро — обясни той с леко натъртване. — Искам да изясня чувствата си и може би да опозная мадмоазел де Вилие.
— И ако чувствата ви се потвърдят? — попита тя тихо.
— Бих поискал ръката й — отговори Люсиен, тръсвайки леко широките си рамене, сякаш за да каже: „Какво друго бих могъл да направя?“
— Тя ви очаква долу в градината, но преди да се срещнете с нея, искам да ви предупредя — му каза сестра Хачърд де Сен Станислас, след като той застана до нея при дългия прозорец, гледащ към билковата градина. — Не само видът й е слаб и крехък, тя е склонна към меланхолични настроения. Не знам през какви
