е бил добър към нея, че е изтърпяла твърде много нещастие.
— Има нужда от грижи — прошепна гой, люлеейки главата и раменете й на гърдите си, и отметна завитите кичурчета коса, изпадали изпод муселинената шапчица.
— Ах, значи освен красотата й, това също ви привлича у нея — нейната пълна беззащитност — промърмори сестра Хачърд де Сен Станислас с меланхолична усмивка.
Точно като бедната Габриел, помисли тя, но го запази за себе си. Докато той гледаше с болка бледото лице на Карес, монахинята си припомни малкото момче, което позволяваше само на една проява на нежност да пробие стената, с която бе обградило сърцето си, и тя беше насочена към крехкото същество на неговата майка. Изгубена в своя собствен свят, Габриел бе зависима от своя съпруг и от своя син досущ като малко дете. Пътуванията до Нови Орлеан бяха мъчение за всички тях, но Жак не можеше да я остави сама вкъщи дори с най-доверените слуги. Той трябваше да се грижи за доставките от индиговата реколта, а малкият Люсиен да учи при отците капуцини в тяхното presbytere6 в съседство с енорийската църква „Сен Луи“. Колко ли мъчителни трябва да са били тези посещения за младия Люсиен, си мислеше монахинята, който нито веднъж не бе позволил на някое от другите момчета да пророни и дума за майка му, дори когато тя съвсем не беше на себе си. Жак и той обичаха тази бедна страдалка до деня, в който тя намери покой в смъртта.
— Винаги сте била досетлива, сестро — каза той с изкривена усмивка, гледайки как Карес започва да помръдва ръце. — Всичко е наред, мила, просто ти призля. Изглеждаш така, като че ли не си се хранила, лека си като птичка — успокои я нежно той, след като тя седна и се освободи от прегръдката му.
— Моля ви да ми простите, мосю, сестро, мисля, че сте прав, тази сутрин пропуснах закуската — обясни Карес, като се отвърна от прекалено проницателния поглед на Люсиен към доброто лице на монахинята.
— Застанала сте на прага на нов живот, малка моя, нищо чудно, че сте малко замаяна — каза сестрата, докато Люсиен й помагаше да се изправи. — Мислите ли, че следобедната разходка извън тези стени ще ви понесе добре?
— Ще се погрижа тя да хапне, сестро — намеси се Люсиен, твърдо решен да я изведе.
— Да, добре съм — отговори Карес.
Щеше да доведе този брак докрай, защото това бе единственият й шанс за някакъв живот извън манастирските стени. И може би някой ден щеше да открие баща си и да успее да му помогне като жена на заможен плантатор. Призляваше й при мисълта, че разсъждава така пресметливо, но това беше въпрос на оцеляване. Тя бе преминала през неща, за които дори не бе знаела, че съществуват, след нощта, когато я отведоха от убежището на родния дом в Ла Салпетриер, където бе водила непрестанна борба, за да оцелее и запази разсъдъка си. Тя можеше да използва съобразителността си и по някакъв начин да успее да заживее тук в Луизиана с този находчив, интригуващ мъж като неин съпруг.
— Добре, тъй като нямате семейство тук, в Нови Орлеан, аз ще ви представя в църквата — каза монахинята с дружелюбна усмивка. — Годежният пръстен — обърна се тя към Люсиен.
Той погледна към Карес с някакво неописуемо чувство в непроницаемите си тъмни очи и се пресегна за лявата й ръка. После извади от вътрешното джобче на жилетката си един малък пръстен, който просветна в златен отблясък на слънчевата светлина, идваща от прозореца.
Странна пулсираща топлина премина по вените й при допира на ръката му и при докосването на леко загрубелите върхове на пръстите му, докато той й поставяше пръстена. Когато погледна надолу към годежния пръстен, който й пасваше така сякаш бе правен специално за нея, тялото й изтръпна. Пръстенът представляваше тънко колелце от злато, в средата с грациозна лилия и алени рубини от двете й страни. Тя вдигна онемяла изумените си сиви очи към неговия неразгадаем, мрачен поглед. Чувстваше как нейната лилия изгаря рамото й, като че току-що бе жигосана.
— Принадлежеше на майка ми. Баща ми го поръча за нея. Някой ден ще ви разкажа за особеното значение, което той имаше за тях двамата — обеща той, повдигайки ръката й към устните си, жест, който имаше по-скоро значението на скрепителен печат върху техния обет.
Карес се обърна като замаяна и сведе глава, докато монахинята произнасяше молитва, благославяйки техния годеж. Формата на пръстена е чиста случайност, опитваше да се успокои тя. Златната лилия на Бурбоните се развяваше върху бяла коприна на пилон, извисен над Палас Роял. Като символ на красивата Франция, тя се срещаше навсякъде из Нови Орлеан. Но въпреки това, имаше тревожното усещане, че Люсиен бе очаквал някаква реакция от нея, когато тя се наведе над пръстена. Но защо? Никой тук, в Нови Орлеан, не знаеше, че тя носи знака на осъдените престъпници. Или пък не беше така? Някой, вероятно мистериозният посетител, когото не можеше да забрави, бе уредил тя да бъде бързо преместена от затвора в манастира в Руан. Знаеше ли игуменката на манастира в Руан нейната тайна? Карес се бореше със съмнението, че пръстенът не е случаен. Шестото чувство й подсказваше, че Люсиен знаеше, че видът му ще я разтревожи. Когато се оженеха, за нея щеше да стане невъзможно да скрие алената си лилия от Ла Салпетриер. Но, помисли си тя, хапейки долната си устна, тогава те вече щяха да бъдат венчани и тя щеше да е в безопасност. Той можеше да я презира, но тя щеше да има закрилата на името му.
— Сега вървете, деца мои, време е за разходката ви каза сестра Хачърд де Сен Станислас с лека усмивка.
Карес осъзна, че унесена в своите тревожни мисли, не бе чула нищо от това, което бе казала монахинята. По физиономията на нейното добродушно лице тя разбра, че са свободни да вървят.
— Елате, скъпа Карес — тихо й каза Люсиен, подавайки й ръка. — Каретата ни чака долу.
Закрепила крехкото си равновесие, тя му позволи да я изведе от кабинета. Коридорът бе празен и тя осъзна, че Ивон се е изгубила някъде. Какво правеше, напускайки това убежище, за да заживее с мъж, за когото не знаеше нищо? Мъж, който, както твърдеше Ивон, бе считан за самотник от местните жители, а името му бе станало нарицателно за тях. Той бе признал, че животът му едва ли би могъл да бъде определен като примерен, но какво точно бе имал предвид?
Нажеженото до бяло юлско слънце проникваше през жилавите листа на магнолиите в градината, когато те заедно тръгнаха по пясъчната пътека между изрядните билкови лехи, ограничени по краищата си с чемширово дърво. Спокойствието и тишината на градината бяха в пълен контраст с улицата от другата страна на стената. Карес никога не се бе бояла така да напусне някое безопасно място, както когато двамата излязоха на Рю Шартр, където ги чакаше каретата на Люсиен. Тя потръпна леко, щом масивната порта зад нея се затръшна, непроницаема за всякакви натрапници.
— Животът те очаква на улиците на Нови Орлеан, малка моя — каза Люсиен и й подаде ръка, за да се качи в отворената карета, която блестеше на следобедното слънце.
Тапицираните в сиво седалки бяха лукс, който Карес не бе усещала от доста време. Африканският кочияш, облечен в синьо-златна ливрея, плесна с бича си високо над главите на породистите коне с цвят на абанос и те потеглиха по калната улица, все още прогизнала от дъжда. Нови Орлеан имаше субтропичен климат и почти ежедневните дъждове не успяваха да охладят въздуха през знойното лято.
Страхът на Карес при напускането на манастира скоро бе изместен от интерес към колоритния град, който така и не бе успяла да разгледа след пристигането си. Те се движеха към сърцето на града — Плас Роял. По Рю Шартр тя забеляза ниски дървени постройки, повечето от които боядисани в бяло и в пастелни тонове, изградени в стил, които монахините й бяха описали като френско — западноиндийски, с остро наклонени дъсчени покриви, спускащи се над дълбоки веранди, които затваряха първите и вторите етажи. Всичко бе потънало в буйната растителност на Луизиана, надничаща иззад сковаващите я огради. Жаркият въздух бе изпълнен с аромата на плодове и зеленчуци, размекващи се под горещото слънце, както и с уханието на жасмин, рози и други екзотични цветя. Но винаги се познаваше и по-трудно доловимата миризма на пръст, речна вода и гнило.
— Градът е разположен върху площ от дванайсет квадратни мили по брега на реката, така както е бил проектиран от кралския инженер Пиер Лео Блон де Ла Тур през 1722 — обясняваше Люсиен, докато каретата се движеше към Плас Роял. — Улиците, подредени в блокове, са наречени „островчета“ заради канавките, прокарани около тях за отводняване. Нови Орлеан граничи с река, езеро и мочурище. А както вече сигурно сте разбрала, вали адски много. Оттук и необходимостта от канавки или иначе долният етаж на всяка постройка ще бъде отнесен при първия пороен дъжд. Има ров или по-скоро канал, който събира водите от всички канавки. Не е съвсем като в Париж, скъпа, или може би вие сте от някоя друга част на Франция?
