— Господи, м’сю, да не сте съживил мъртвите?
Изпълненият с искрен страх въпрос на жената увисна в неподвижния влажен въздух като една от прашинките в слънчевия сноп, процеждащ се през френските прозорци.
4.
— Това е моята годеница Карес дю Вилие, Доминик — каза Люсиен с едва доловима заплаха в студения си, строг глас. — Тя е гостенката, за която ти говорих.
— Да, м’сю — успя да каже жената с напрегнат глас, без да сваля очи от Карес.
— Скъпа, това е Доминик, моята икономка тук и в Сан Рьогре. В плантацията имам и една готвачка — Зои. Тя ръководи слугите докато отсъствам.
— Добър ден, Доминик — каза Карес с лека усмивка. — Сигурна съм, че ще мога да науча от теб много неща за това как да бъда господарка на плантацията. Трябва да поговорим за двете домакинства след сватбата ми с мосю Сен Амант.
— Да, мамзел — отговори меко Доминик. — Простете ми изумлението, но вие приличате на една жена, която познавах преди много време. В полумрака за миг ми се стори, че сте дух.
— А тази жена в Нови Орлеан ли живее? — попита Карес любопитно, въпреки че усети безпокойството, което причиняваше на Люсиен тази тема.
— Тя е мъртва, мамзел — отвърна Доминик, обърна се и се отдалечи с плавна походка към френския прозорец в дъното на стаята.
— Не й обръщай внимание. Тя служи на семейството, откак е пристигнала с майка си от Сен Доминик преди много години. Боя се, че сега, когато майка й е мъртва, тя е поела покровителска роля спрямо семейството — обясни Люсиен. — Елате в градината за нашата закуска. Нали обещах на добрата сестра, че ще се храните. След това ще ви разведа из къщата.
— Дали сестра Хачърд де Сен Станислас е предполагала, че ще закусим с вас тук насаме? — попита Карес с немирна усмивка, позволявайки му да я разведе из стаите, обзаведени с изискани мебели, каквито можеха да се открият и в парижките салони.
— Това, което не знае, не може да разтревожи добрата сестра — каза той и се усмихна дяволито по начина, който тя бе заобичала, и това смекчи печалното изражение на неговото красиво, но меланхолично лице.
Отлично поддържаната градина бе отделена от основната сграда чрез кухнята, над която бяха разположени малките апартаменти за младите неомъжени гости, а до нея бе крилото за слугите. Дъбовете и магнолиите засенчваха каменните плочи на пода, ароматът на портокалите и прасковите се примесваше със сладката миризма на маслиновите храсти и преплитащите се стъбла на жасмина. Банановите дървета спускаха дългата сянка на изумрудените си листа върху бронзовия слънчев часовник, поставен върху три мраморни херувимчета в средата на градината. Това бе едно интимно, уединено убежище в центъра на града. Орнаментирана желязна маса и столове бяха поставени под разпръсналите клони на гладкостволна мирта, пищно отрупана с наситенорозови цветчета.
— Прекрасно е — въздъхна Карес, а Люсиен я настани на масата, подредена със сребърни прибори и висококачествен порцелан. За пръв път, след като се бе озовала в Ла Салпетриер, тя седеше зад маса, толкова богато подредена, колкото и тия в бащиния й замък.
— Мислите ли, че ще можете да бъдете щастлива тук? — попита той тихо, сядайки срещу нея. Очите му я гледаха настойчиво.
— Вярвам, че бих могла — отвърна тя с плаха усмивка.
— Почакайте да ви заведа в Сан Рьогре. Предпочитам това имение, но едновременно с това изпитвам нужда да идвам редовно и в Нови Орлеан. Мисълта за живота в имение, отдалечено на мили от града, плаши ли ви? — Той очакваше отговора с леко напрежение, сковало гъвкавото му тяло.
— Сигурна съм, че животът в плантацията ще ми допадне… Люсиен — каза тя, мъчейки се да не потръпне при мисълта за кошмарните мочурища, които бе видяла от кораба.
— Някои жени намират, че мястото е твърде усамотено, твърде потискащо — отвърна той, поклащайки елегантните си рамене, а меланхоличната сянка пробягна още веднъж по лицето му.
— Аз не се плаша лесно — каза Карес и горчива усмивка изкриви устните й при спомена за ужасите на Ла Салпетриер. — Пък и Бланш ще го хареса.
— Коя, за Бога, е Бланш? — той повдигна една от тежките си черни вежди.
— Моята котка, или по-точно — моето коте — отговори тя и поднесе изящната кристална чаша към ноздрите си, за да усети аромата на първото добро вино, което опитваше от времето на трапезите в бащиния си дом.
— Бруно вероятно ще протестира, но съм сигурен, че те ще успеят да се спогодят по някакъв техен си начин — каза Люсиен безстрастно, забелязвайки как тя държи чашата. Това бе маниерът на жена, привикнала към най-доброто, а не на просто селско момиче, заето в търговията на коприна.
— Бруно?
— Моето куче е от изключително трудна за определяне порода, точно като господаря си — каза той с насмешка.
— Моля… не ви разбрах — заекна тя и отдръпна чашата от устните си, без да е опитала от виното.
— За нас, за нашия съвместен живот. Дано донесе и на двама ни това, което търсим — каза той изведнъж, протягайки чаша към нейната. — И за Бланш и Бруно, дано успеят да намерят начин да заживеят в мир заедно в Сан Рьогре.
Карес докосна ръба на чашата му със своята, чудейки се какво ли лично терзание причиняваше тези резки смени в настроението и сардоничните гримаси на самоирония, които често прекосяваха красивото му лице.
След тъмните мисли тя намери облекчение в усещането, което финото, сухо вино оставяше у нея, плъзгайки се в гърлото й като коприна.
Закуската премина леко, след като, с една от типичните си мигновени промени на настроението, Люсиен се превърна в най-забавният компаньон на масата. Той я забавляваше с историйки за Нови Орлеан и странните и забавни жители, които кръстосваха калните му улици. Храната, сервирана от напрегнатата Доминик, се оказа превъзходна, приготвена с пикантни подправки и аромати, които бяха нови за Карес. Люсиен обясни, че те представляват комбинация от билки, донесени от робите от Западна Индия, и местни растения, познати на индианците, като например стритите листа от лаврово дърво, използвано за ястията с друго растение, наречено бамя.
— Бихте ли желала да видите останалата част от къщата? — попита той, след като привършиха със силно, горещо кафе и богат десерт.
— С удоволствие, ако не си мислех, че бих могла да си седя тук цяла вечност — въздъхна Карес със задоволство. Топлото слънце, мекият, влажен въздух, виното и прекрасната храна я бяха накарали да изпадне в безметежност, каквато никога не бе изпитвала.
— Една бърза обиколка, после трябва да вървим при мадам Сесил — припомни й той.
— Разбира се — отвърна тя, изтегляйки стола си.
Стаите на първия етаж бяха обзаведени с маси с мраморни плотове и полирани мебели от орехово дърво, кипарис и кедър, в стила на френските провинции. По стените висяха огледала с позлатени рамки, орнаментирани с герба на Сен Амант, както Карес предположи. Имаше аплици с инкрустирани цветя над полицата на камината, няколко гоблена, и всичко това с качество, което би правило чест на най-изискания замък. Канапета, тапицирани със синя и златна дамаска, бяха разположени от двете страни на направената от сив мрамор камина в гостната.
Беше просто чудесно и толкова необичайно за това диво място. Но в къщата се бе настанила самотата, сякаш това не беше дом, а просто набор от мебели, размишляваше Карес, обикаляйки първия етаж. Той говореше малко, сякаш интересувайки се повече от нейната реакция при вида на интериора, нещо, което скоро започна да я изнервя. Докато се изкачваше по стръмната вита стълба към втория етаж, тя усети едно определено чувство на потиснатост, което се опитваше да я завладее. Люсиен бе толкова смълчан, така далечен, че тя започна да се чуди дали не беше казала нещо, което да го е обидило. Скоро усети, че й се иска вече да е време да тръгват за шивачката. Не че мисълта за това посещение, където трябваше да
