французин за убийство на цветнокожа жена. Никога. — Соланж изстреля тези думи. — Той уби Доминик, понеже тя знаеше, че е убил Аурора. Това беше част от неговия облик, всички знаеха, че е убил жена си в изблик на ярост. Говореше се, че тя си е намерила любовник, за да запълни времето на честите му отсъствия. Да мислят, че е способен на такава страст, беше доста вълнуващо за повечето жени в Нови Орлеан.
Соланж въздъхна уморено. Тя започна да се отегчава от играта. Малката дори не се разплака.
— Трябва да се върна в балната зала. Можете да останете тук, за да съберете мислите си. Ще бъде по-добре, ако не ни видят да излизаме заедно.
Карес я гледаше, твърде нещастна, за да говори и само кимаше с глава. Тя погледна надолу към лежащия на пода пергамент. Какво трябва да направи? Дали се бе омъжила за мъж, който е луд? Дали и правенето на любов не беше част от плана му за отмъщение срещу баща й?
— О, моите съболезнования, скъпа. Баща ви е починал в Бастилията преди три месеца — каза Соланж, преди да излезе.
Карес агонизираше. Тя разбра, че човекът, за когото се бе омъжила, на когото бе дала цялата си обич, цялото си сърце и душа, е отговорен за нейния престой в затвора, за смъртта на баща й. Тя не можеше да се контролира, преглъщаше трудно, хлипанията я задавяха. Но сълзите нямаше да й помогнат. Трябваше да реши какво да прави. Не можеше да види Люсиен, преди по някакъв начин да си изясни какво е извършил. Защо го е направил? Какво ли е сторил баща й, за да предизвика толкова омраза у Люсиен? Тя дръпна маската от лицето си и я захвърли на пода. Беше й омръзнало от заблуди и фалшиви лица.
— Извинете, мислех, че Соланж е тук — изрече късният посетител, застанал до отворената врата.
Той беше облечен като мускетар от двора на Краля Слънце, Луи XIV. Широка шапка и черна маска около очите закриваха лицето му закриваше лицето му.
— Какво има, скъпа? — той бързо се завтече към нея.
— Мосю? — зададе въпрос тя с очи, пълни със сълзи.
— Извини ме, аз съм Филип — каза той като свали маската.
— Филип! Може би ти ще ми помогнеш — рече с облекчение Карес.
В съзнанието й се оформи идея. Ще отиде при Ивон и Пиер. Те ще я приемат, ще й дадат убежище, докато подреди обърканите си мисли и вземе решение относно Люсиен.
— На вашите услуги съм — каза той, като свали шапката си с театрален жест.
— Филип, това е сериозно!
— Разбира се, прости ми. Ще направя всичко, за да ти помогна.
— Трябва да изляза оттук, без никой да ме види и най-вече Люсиен — обясни тя. — Ще ти бъда благодарна, ако ме придружиш до къщата на Сониер.
— Сониер? Но те заминаха днес за плантацията си „Бон Шанс“. Видях ги да се качват на снабдителния кораб заедно с робите и бебето.
— Разбира се, колко съм глупава! В града има епидемия и тъй като индианските нападения престанаха, те са се върнали в плантацията.
Карес разсъждаваше с измъчен глас. Къде да отиде сега? Какво да направи?
— Ако е толкова важно, скъпа, мога да те закарам с моето корабче до „Бон Шанс“. То е подготвено за отплаване към „Шен Верт“. Канех се да замина утре сутринта. И без това започват Велики пости и сезонът в обществото приключва до Великден — обясни той със странно нетърпение в кехлибарените си очи.
— Но аз трябва да тръгна тази нощ, преди Люсиен да разбере къде отивам — каза отчаяно тя.
Трябваше да се махне от него. Ако наистина е луд, какво ли ще направи, като разбере, че тя знае, че е виновен за смъртта на баща й? Може да реши да направи отмъщението си пълно и да я убие. Ако това, което казваше Соланж, е вярно, той бе убивал вече два пъти.
— Ако е толкова важно, можем да тръгнем веднага. Екипажът ми спи на борда. Има пълнолуние и можем да потеглим, веднага, след като стигнем доковете. Сложи си маската. Знам един черен вход и ще се измъкнем, без никой да ни види. Призори ще бъдеш в „Бон Шанс“.
— Филип, не знам как да ти благодаря.
Тя говореше и се опитваше да завърже маската си.
— Но аз нямам пелерина!
— Навън е топло, но ако ти трябва наистина, сигурен съм, че Соланж има една в гардероба си.
Филип каза това хладно и се отправи към големия гардероб, до стената. Отвори го и извади тъмновиолетова пелерина.
Карес захвърли овчарската шапка и наметна пелерината. Помисли си, че е обречена да носи дрехите на Соланж тази нощ. След това отхвърли тази мисъл. Жената я бе наранила умишлено. Не я интересуваше какво ще си помисли.
— Този цвят много ти отива, скъпа. Наистина е твоят цвят. Трябва да го носиш по-често. — Филип каза това с неразгадаемо изражение върху лисичето си лице.
Карес потръпна, щом разбра, че носи любимия цвят на Аурора.
— Ела, скъпа, трябва да тръгнем, преди Люсиен да почне да те търси — забързано изрече Филип, като вдигна качулката на главата й.
Тя кимна, че е готова и те излязоха тихо от будоара на Соланж. Завиха наляво към задните стълби, които извеждаха в градината, на пътеката покрай жилищата на прислугата.
Те не видяха високия, облечен като пират мъж, който стоеше в сянката в дясно от спалнята на Соланж. Той обаче ги видя и продължи да ги наблюдава със стиснати челюсти и пламнал поглед.
29.
Потоци сребърна лунна светлина танцуваха по тъмните води на Мисисипи, когато съненият екипаж на Филип задвижи кораба от пристанището на Нови Орлеан. Карес стоеше до перилата заедно с Филип. Тя се взираше в блещукащите тук-там светлини на града, които постепенно се превръщаха в малки точици.
— Благодаря ти, Филип, че правиш това за мен — каза меко тя, наблюдавайки отдалечаващия се бряг със замъглени очи.
Всичко, което бе видяла тук, беше лъжа, маскарад, като костюма, с който бе облечена, като празниците на Соланж. Всичко се градеше върху измама, измамата на Люсиен и жаждата му за отмъщение.
— За мен е удоволствие — отговори тихо той. — Предполагам, че нощта е била ужасна за теб. Ако желаеш, заповядай в кабината. Имам малко бренди, което, надявам се, ще те успокои.
— Да, разбира се — съгласи се тя.
Малката кабина бе осветена от няколко закачени на стената фенера. Вътре имаше вградено легло от едната страна и груба маса с няколко стола, опряна до прикрепения към другата стена шкаф. От него Филип извади бутилка и две чаши. Той стоеше с гръб към Карес и тя не можа да види, че извади още една малка бутилка, от която също сипа в нейната чаша.
— Това ще те стопли. Тук е хладно — каза той, подавайки й чашата.
— Всичко ще бъде наред. Сигурна съм — увери го Карес, като отпи от течността.
Конякът затопли гърлото й, но остави странен вкус в устата й. Тя си замълча. Той беше толкова мил и загрижен за нея, че по никакъв начин не би искала да нарани чувствата му.
Филип седна срещу нея, наблюдавайки я със странните си присвити очи.
— Мога ли да попитам какво не е наред, скъпа. Ние сме приятели и ще ти помогна с каквото мога.
Тя прикри с ръка прозявката си и му разказа това, което й бе казала Соланж. Може би той щеше да й помогне да разбере защо Люсиен е извършил това. Въпреки че двамата мъже не се понасяха, те са били съседи дълго време, а и Аурора е била доведена сестра на Филип. Само ако не й се спеше толкова, помисли си тя, допивайки брендито. Едва държеше главата си изправена.
— Никога не съм разбирал Люсиен. Но като се има предвид състоянието на майка му и животът, който водеше баща му, няма нищо чудно. Никога не съм чувал да говори за маркиз Вилие, макар, че няколко пъти е бил във Франция.
Карес се опитваше да следи разговора, но главата й клюмна и стаята се завъртя около нея. Наоколо се спусна мрак.
Филип вдигна падналата от ръката й чаша. Той благодари мислено на непочтените занимания на
