време и да избяга. Не смяташе да сменя бельото. Само роклята, обувките и чорапите, понеже щеше да ги забележи.
Тя се справи много трудно с роклята без помощта на камериерка. Погледна се в огледалото и видя, че ружът й е изтрит, а косата й — объркана. Пръстите й потрепериха още веднъж, когато посегна към четката за коса на мъртвата, но трябваше да направи прическата си като нейната. Пое дълбоко въздух, грабна сребърната четка и я прокара през косите си.
Тя видя, че перуката липсва от поставката и разбра, че Доминик я е взела, за да я носи на вуду церемониите. Вдигна косата си на кок и се наложи да използва фибите на Аурора. Трябваше, освен това да гледа портрета й, за да наподоби прическата.
Успя по някакъв начин. Като сравни образа си в огледалото с портрета, самата тя се уплаши от приликата. Когато облече роклята, също изтръпна. Беше точно нейният размер. Чехлите също й пасваха перфектно.
Докато стоеше и се взираше в огледалото, й се стори, че усеща мирис на теменужки. Тя се обърна, очаквайки да съзре Аурора, но нямаше нищо, освен студ, ухание на теменужки и тишина.
— Но ти си тук, в стаята — каза Карес, втренчена в портрета.
Внезапно тишината бе разкъсана от падането на една книга от библиотеката до камината. Тя падна само на няколко стъпки от краката на Карес, като че някой я взе от лавицата и я хвърли на пода. Докато гледаше книгата, изведнъж си спомни за скрития изход, за който й бе казал Люсиен, намиращ се някъде тук, в стаята на Аурора.
Почукване на вратата я стресна. Чу се гласът на Филип:
— Готова ли си, скъпа? Масата е подредена и чакаме само теб, за да бъде сервирано.
Свободата беше пред нея, а Филип стоеше точно отвън. Той не трябваше да влиза. Тя трябваше да спечели време.
— Ще дойда след минута, скъпи! Не бързай, искам да те изненадам. Искам да изглеждам точно както си спомняш — извика тя.
— Ще чакам, но с нетърпение. Какво са няколко минути в сравнение със седем години — каза Филип.
Карес въздъхна облекчено и започна да опипва дърворезбата на библиотеката, като натискаше всеки дървен лист или цвете, за да намери скрития механизъм. Стомахът й се сви от притеснение. Претърси цялата стена до камината. Най-накрая, когато се разплака от разочарование, тя натисна средата на едно цвете, което приличаше на магнолия и библиотеката се отвори. Миризмата на влага и мухъл, която я удари в носа, се смеси със студения теменужен въздух в стаята.
Имаше стълби, но тя знаеше, че няма да ги вижда, след като вратата се затвори. Погледна назад към спалнята и видя, че някой е запалил тръстиковата лампа до леглото. Бързо я грабна.
— Благодаря ти — прошепна Карес, като се обърна за момент към празната стая.
Знаеше, че нечие присъствие я наблюдава и чака. След това влезе в прохода и затвори вратата на библиотеката след себе си.
Фина дантела от паяжини висеше по иззиданите тухлени стени, от двете страни на тесните стълби. Карес държеше лампата високо и внимателно си проправяше път към първия етаж. Като стигна дъното на стълбите, тя се спря за миг, преди да натисне дръжката на вратата. Нямаше представа точно къде на първия етаж се отваря тази врата, дали няма да има някой прислужник и накъде да тръгне, ако се измъкне незабелязано.
Постоя така известно време, като хапеше устни и премисляше всички възможности. Реши, че не може да разчита нито на робите, нито на надзирателя. Пътят край реката бе единствената възможност. Щеше да върви по него, да мине покрай „Шен Верт“ и да стигне до „Бон Шанс“, въпреки че нямаше представа от разстоянието. Слънцето вече залязваше, но щеше да изгрее луната. Тя се реши и отвори вратата. Озова се в една от стаите, използвани за склад. Карес я прекоси и застана до вратата, която извеждаше към верандата на първия етаж. Спря и се ослуша.
Бавно отвори вратата и стъпи на тухления под на верандата. Нямаше никой, но през градината тя виждаше жени, които прислужваха в кухнята. Забърза към тази страна на къщата, която бе обърната към реката. През клоните на вечнозелените дъбове тя видя отблясъците на придошлата от пролетните води река. Над главата си чу тропотът от ботушите на Филип по дъските на горната веранда. После чу нервното му чукане по стъклото на френския прозорец и думите му: „Влизам!“, след което хукна между дъбовете. Стегнатият корсет й пречеше да бяга. Поемаше си въздух с мъка. Високите токове и широките поли също бяха препятствие. Проклинаше наум женската мода. Движейки се така трудно, тя се озова на пътя, почти до блестящата Мисисипи.
Спря за миг да отдъхне. Пътят вече беше пред нея и тя се почувства почти свободна. Изведнъж чу звук от мъжки ботуши, стъпили върху паднал клон. Филип я следваше… Ужасът я скова. Тя го усещаше все по- близо и по-близо. Не можеше да стои тук като животно в капан. Трябваше да опита. Карес събра полите си, пое дълбоко въздух и хукна към дигата. Там стоеше закотвено плоскодънното корабче. Щеше ли да успее да скочи вътре и да развърже въжето преди Филип да я настигне?
— Аурора, Аурора! — слабият бриз носеше виковете му.
Тя се обърна и видя, че тича след нея с широки разкрачи. Обръщайки се пак към пристанището, съзря кораба, но си помисли, че няма шанс да достигне до него, преди той да я хване. Освен това не беше достатъчно силна да изтласка тежкия съд от брега. Но тя видя нещо друго. Една пирога с елегантно изправена в нея фигура се плъзгаше по блестящата река към пристанището на Сан Рьогре. За момент тя остана като омагьосана. Широките рамене и гордата глава бяха на Люсиен.
В този миг две ръце я сграбчиха и в нея се втренчиха лудите, животински очи на Филип. Тя започна да се бори с него, но полата и сатенените чехли, натежали от калната почва по дигата, работеха против нея.
— Ти не престана! — ръмжеше Филип. — Винаги си искала него.
Карес чуваше гласа му като изпод земята. Очите й щяха да изскочат от орбитите под натиска на ръцете му, които я стискаха за гърлото. „Люсиен, о, Люсиен!“ — тихо проплака тя. Знаеше, че ще умре от ръцете на Филип, също като Аурора.
Внезапно ръцете му пуснаха гърлото й. Тя политна, но запази равновесие и не успя да падне в калта. Наоколо ухаеше на теменужки. Задъхвайки се, тя наблюдаваше Филип, който стоеше като омагьосан, втренчен в сребристите води на Мисисипи. След това мина край нея сякаш не съществуваше и се насочи към бурните води на реката.
— О, разбирам! Тя е друга. Не си ти! — извика Филип. — Но ти се върна при мен, както обеща… Аз идвам! Аурора!
Той нададе вик и се хвърли във водата с разтворени ръце, като че ли искаше да прегърне някого.
Карес наблюдаваше ужасена как бързото течение на реката го поглъща. Той изчезна. Не се виждаше нищо друго, освен тъмната вода, докосвана от лунна светлина.
— Скъпа! — извика Люсиен, тичайки бързо откъм пристанището.
Тя се обърна към него с разтворени ръце, твърде изтощена, за да се движи. Достигайки я, той я грабна в прегръдките си, сякаш беше безтегловна. Тя се притискаше до него и хлипаше от облекчение.
— Хайде, скъпа, да се махаме оттук! — рече Люсиен, след като и двамата можеха да говорят. — Той си отиде и повече няма да те безпокои.
Той я поведе към къщи, като я подкрепяше през кръста. Уханието на теменужки беше изчезнало.
— Той беше луд — каза Карес, бършейки сълзите си. — Убил е и Аурора и Доминик.
— Значи не е било самоубийство! — възкликна Люсиен. Огромен товар се смъкна от раменете му. — През всичките тези години си мислех, че се е самоубила, понеже е разбрала, че не я обичам. Но аз установих това, едва, след като се оженихме. Това беше грешка.
— Не се обвинявай, скъпи. Тя и Филип са били любовници. Мисля, че той й е бил омръзнал, разбрал го е и затова я е убил — разсъждаваше Карес. — Той мислеше, че аз съм Аурора, която се е върнала при него. Беше ужасно.
— Едно не мога да разбера, скъпа, защо помоли Филип да те закара до „Бон Шанс“? — попита той озадачено. — Видях ви, когато излязохте от будоара на Соланж и си помислих, че отивате да се усамотите в дома на Филип. Отидох там и трябва да призная, че бях готов на убийство; мислех, че ще ви заваря в
