само с една ръка, макар че оня садист, докторът, каза, че скоро ще имам две. Как ми се щеше и аз да съм там. — Дейвид закрачи между редовете. — Като си помислиш само, работих за този кучи син години наред. Седях до него на срещи и заседания, обядвахме заедно, замръквахме и осъмвахме в измислянето на стратегии. Някои от тях бяха насочени точно към привличане на клиентите на „Джиамбели“. Но това е бизнесът.
— Така е.
— Когато „Льо Кьор“ спечели пълните права да зарежда полетите за и от Европа, помня, че излязохме и празнувахме с него. Бяхме успели да изместим „Джиамбели“ от този важен пазар. Потупвах се сам по рамото за добре свършената работа дни наред и бях много горд. Сега си давам сметка, че спечелихме, защото Джери е имал вътрешен агент. Имал е информация. Дон му е казал предварително цената, която „Джиамбели“ ще предложи на търга.
— Някои хора така правят бизнес.
— Аз не мога така.
Тонът на гласа му накара Тайлър да спре. Помисли си как през последните месеци те бяха станали приятели. Почти семейство. Достатъчно близки, че да различи и разбере вината и разочарованието, които чувстваше Дейвид. — Никой не е казал подобно нещо, Дейвид. Дори не си го и помисляй.
— Не. Но си спомням колко много исках да спечелим оня клиент. — Опита се да пъхне ръце в джобовете си и болната ръка го заболя. — По дяволите!
— Ще престанеш ли да се вайкаш? Изоставих доста работа тук, за да отида в Италия и да измия кръвта ти от улицата. Когато те застреляха, объркаха цялата ми програма.
Дейвид извърна към него развеселеното си лице.
— Този тон ли използва, когато предложи на онова копеле Де Морни да отиде на рентген?
— Вероятно този. Използвам го винаги, когато някой се прави на по-глупав, отколкото е.
Болезнените възли в корема на Дейвид се отпуснаха и в очите му проблеснаха закачливи искрици.
— Бих могъл да те просна за тези думи, но ти си по-едър от мен и си с две ръце.
— И по-млад също.
— Заядливец! Не питай старило, а патило! Наистина бих те проснал, но ще го отложа за друг път, защото Софи иде насам. Мисля, че няма да й стане приятно да види как бъдещият й баща те налага по задника като провинил се ученик.
— Само в сънищата си!
— Отивам да се цупя в избата. — Дейвид тръгна, но се спря и се обърна към Тайлър. — Благодаря ти.
— Винаги на твое разположение. — Тайлър забърза в противоположната посока, за да посрещне Софи. — Закъсня. Отново.
— Всяко нещо по реда си. Трябваше да свърша някои по-важни неща. Накъде тръгна Дейвид? Исках да го питам как е?
— По-добре недей. В момента се намира в неспокойния стадий на възстановяването си. За какви по- важни неща говориш?
— За убеждаването на няколко колебливи клиенти, за манипулиране на пресата, за консултация с адвокати. Просто още един спокоен ден за наследницата на империята. Какво става тук?
— Нощите са хладни и влажни. Ще ни докарат мана. Трябва да направим второто пръскане веднага след като върже плод. Но се притеснявам.
— Добре. Аз ще отделя малко време утре за винарната, а ти за реклама. Връщаме се към задачите си. Защо не ме целуна за здравей?
— Защото работя. Искам да проверя новите насаждения, да мина през старата дестилационна и да видя как върви ферментацията. Освен това днес ще правим проверка в избата. После ще пренесем багажа ти при мен.
— Не съм казала…
— Но след като вече си тук, така или иначе трябва да го направим. — Той се наведе и я целуна.
— Ще говорим за това пак — започна тя и извади звънящия телефон от джоба си. — Много скоро — добави към Тайлър. — Софи Джиамбели. Сhi? Si, va benе.29 — Тя покри телефона с ръка и прошепна. — От офиса на лейтенант Де Марко. Дон е бил прехвърлен в неговия арест днес. Аха. — Отново откри телефона. — Si, buon giorno. Ма chе… scuzi? No, no.30
Все още с телефона в ръка, тя седна на земята.
— Ела! — рече тихо Софи. Хвана ръката на Тайлър и преди той да успее да вземе телефона от нея, започна неистово да тресе глава. — Donatо! — Тя вдигна замъгления си поглед към него. — Е mortо.31
Нямаше нужда да му превежда последното. Той взе телефона, представи се и поиска да му кажат как точно е умрял Донато.
— Сърдечен удар. Та той нямаше четиридесет години! — Софи нервно крачеше из стаята. — Това стана заради мен. Аз го притиснах. Сетне отидох и притиснах и Джери. Може би собственоръчно съм нарисувала мишената върху гърдите на бедния Донато.
— Не го направи сама — напомни й Тайлър. — Аз ти помагах.
— Basta!32 — нареди Тереза, но не сърдито. — Ако открият, че е умрял от наркотици или че е бил убит, докато е бил в ръцете на полицията, каква вина имате вие?
— Донато сам си избра мястото в затвора и полицията е била длъжна да го пази, докато е там. Няма да поема вината върху моя дом. На това трябваше да се сложи край. Той ме разочарова много. Но аз си спомням едно сладко малко момченце с хубава усмивка. Ще тъгувам за малкото момче.
Тереза се пресегна, хвана ръката на Илай и я долепи до устните си с жест, който Софи никога не бе виждала.
— Nonnа. Аз ще замина за Италия, за да представлявам семейството на погребението.
— Не. Времето, когато ще ме заместиш, скоро ще дойде. Но все още не е настъпило. Ти си необходима тук, А в Италия ще отидем Илай и аз. Ще доведа Франческа, Джина и децата с мен, ако искат. И Бог да ни е на помощ, ако наистина се съгласят — довърши насмешливо тя и стана.
Софи разглеждаше кабинета на Линк. Никой не би могъл да обвини баща му в разточителство. Стаичката беше малко по-голяма от кутийка, тесничка, без прозорци и опасана с лавици, претъпкани с книги и папки. Допусна, че сигурно под планината От папки и дела все пак има бюро.
— Добре дошла в моя подземен затвор. Не е кой знае какво — рече Линк, като й подаде стол. — Но… е, поне си е мое. — Той свали купчина папки и книги на земята.
— Хубавото на това да започнеш от дъното е, че не можеш да паднеш.
— Ако съм добро момче, ще получа своя трамплин. — Той се завъртя със стола си около планината с привично движение, което й подсказа, че не го прави за пръв път. Някъде отдолу, зарит под хартиите, започна да звъни невидим телефон.
— Няма ли да го вдигнеш? Който и да е.
— Ако го вдигна, някой ще иска да си говори с мен. А аз предпочитам твоята компания.
Как можеше да работи в подобна бъркотия и безредие не й беше ясно. Тя почти насила стискаше ръцете си, за да не се подчини на инстинктивното си желание да започне да разтребва и подрежда.
— Сега се чувствам виновна, затова че те натоварвам с още работа. Но все пак трябва да те попитам дали документите, които ти изпратих, са някъде тук и имал ли си време да ги погледнеш.
— Аз си имам система. — Линк посегна към левия ъгъл на бюрото си и измъкна изпод хартиите една папка.
— Това ми прилича на фокуса на някой магьосник — искрено се изненада Софи. — Как го направи?
— Искаш ли да ти извадя зайче от шапката? — Линк се засмя и седна. — Написала си добра защита — започна той. — Все пак доизкусурих малко изявлението ти за пресата, така че да си заслужа хонорара. — Той й подаде редактираните листове. — Да смятам ли, че се явяваш официалният говорител на фирма „Джиамбели-Макмилън“?
— Да, поне докато баба и Илай са в Италия. Мама не е подготвена за подобен вид изяви. Аз обаче
