— Чудесно. Хайде бягай, донеси си покупките.
— Ще останеш, нали? — обърна се Мади към Пилар.
— Да, ако искаш.
— Мисля, че трябва да останеш. — В това време Тео отиде за багажа и Мади затича след него с новите си модерни обувки.
— О, Дейвид, така съжалявам!
— Не казвай нищо. Остави ме да те погледам. — Той обхвана лицето й с длани и ги плъзна по косите й. Кожата й беше хладна, а очите — огромни и изпълнени с тревога. Но тя беше тук и беше цяла. — Само да те погледам.
— Аз съм добре.
Той я притисна към себе си.
— А как е Софи?
— И тя е добре. — Онази опъната струна, която я държеше изправена и стабилна се скъса, когато се гушна в него. — Господи, Дейвид, какво можеше да стане! Нашите деца! Никога в живота си не съм била толкова изплашена, ужасена, застрашена. И през цялото време докато ставаше това, те бяха… Те бяха удивителни, чудесни, запазиха пълно самообладание. Не исках да оставям Софи да се оправя сама с полицията, но пък и не исках Мади да се прибере вкъщи сама, затова…
— Спокойно, Тай сигурно вече е при нея.
Пилар отново си пое дъх, този път значително по-леко.
— Тогава всичко е наред.
— Хайде, влизай. — Дейвид я прегърна я задържа до себе си. — И ми разкажи всичко поред.
Тайлър закова колата зад полицейския автомобил и спирачките изсвистяха. Под светлината на фаровете Софи го гледаше как прекосява пътя. Виждаше го достатъчно добре, за да разпознае яростта, която го изпълваше. Постара се да бъде спокойна, когато се отдели от полицая, който я разпитваше, и тръгна към него.
Той я сграбчи така бързо и така силно, че почти изкара въздуха от гърдите й. Никога не се бе чувствала по-сигурна и по-защитена, когато се сгуши в неговата прегръдка.
— Надявах се, че ще дойдеш. Наистина се надявах.
— Има ли ти нещо? Ранена ли си някъде?
— Не. Обаче джипът… Мисля, че му прецаках скоростите. Тай, нямах никакви спирачки! Разбираш ли? Просто колата нямаше спирачки. Знам, че ще я вземат и проверят, но ти казвам, тя няма спирачки!
Думите извираха от устата ти, отначало на пресекулки, сетне гласът й стана по-уверен и по- овладян.
— Това не беше случайност. Нито злополука. Не беше механична повреда. Някой искаше да ми навреди и изобщо не го е било грижа, че майка ми и Мади също щяха да пострадат. По дяволите, та тя е само едно малко момиче! Малко, обаче умно, много умно и кораво. Има страхотна жилка. Идеята да мина на по-ниска предавка беше нейна! А дори не знае да кара!
Яростта трябваше да почака. Софи трепереше и трябваше да се погрижи за нея.
— Децата винаги знаят всичко. Хайде, ела в колата! Време е някой друг да те повози.
Тя погледна назад.
— Струва ми се, че ще искат още да говорят с мен.
— Ще го направят утре. Отиваме си у дома.
— Добре. Само че имам няколко плика с покупки.
Тайлър се усмихна и прегръдката му стана по-нежна.
— Разбира се, че ще ги вземем. Може ли да зарежем покупките ти!
Когато й каза, че си отиват вкъщи, Тайлър имаше предвид точно това. Неговата къща. Софи не започна да спори с него, както обикновено правеше и той реши, че е наистина много разстроена и объркана от случилото се. Пренесе чантите и пликовете на верандата и се зачуди как да я успокои.
— Искаш ли гореща вана? Или пък питие?
— А какво ще кажеш за едно питие в горещата вана?
— Нямаш проблеми. Първо се обади на майка си, да знае, че си тук. И че ще останеш тук.
— Добре. Благодаря ти.
Тайлър изсипа половин туба гел за вана, който му бе останал от Коледа, във водата. Миришеше на бор и правеше мехурчета. Реши, че тя сигурно обича мехурчета. Жените по сериалите все в мехурчета се къпеха. Запали няколко свещи покрай ваната. Пак по телевизията беше видял, че те умират за свещи, докато се къпят, поради какви причини, все още не можеше да проумее. Напълни една чаша с вино, постави я на перваза на ваната и се отдръпна, за да види как изглежда всичко. След миг Софи влезе в банята. Прегръдката й му каза, че е уцелил в десетката.
— Макмилън, обичам те.
— Да бе, знам. Нали все така казваш.
— Не. В този момент, точно в този момент те обичам и в никой друг няма да те обичам повече. Обичам те толкова, че ще ти позволя да дойдеш с мен.
— Този път ще откажа. Събличай се и влизай.
— Ех, ти! Романтичен първобитен човек! Само половин час и ще се съм като нова.
Той я остави и отиде да донесе покупките. Мислеше си, че ако занесе вещите й направо в спалнята, ще я накара да размисли дали да си тръгне. Според него това бе първата крачка към преместването й в този дом.
Тайлър взе чантата, куфарчето и четири, мили Боже! четири огромни плика с покупки и ги внесе в къщата. Трябваше да се занимава с нещо и да отвлича вниманието си, за да отклони в известен смисъл мисълта си от инцидента.
— Какво си купила? Малки павета гранит ли? — Тайлър хвърли пликовете на леглото и в този момент куфарчето й падна на земята и се отвори, при което голяма част от съдържанието му се разпиля по пода.
Защо ли жените носеха толкова много излишни неща със себе си? Примирен със съдбата, той приклекна и започна да събира вещите обратно. Така, бутилка вода, издут бележник с телефонни номера, химикалки, добре, но защо й бяха необходими цяла дузина! Червило.
Заинтригуван той го отвори и завъртя. Замириса му на Софи.
Малки ножички. Хм. Кламери за хартия, аспирин, нещо, което приличаше на пухче за пудра, несесер за нокти, лак, други неща, които го накараха да се зачуди, защо изобщо носи чанта и какво ли слага в нея.
Ментова вода за зъби, неотворена опаковка бонбони, мини касетофон, кибрит, влажни кърпички, няколко дискети, няколко папки, шишенце е безцветен лак за нокти.
Удивително, помисли си Тайлър, как така не беше се изкривила под тежестта на куфарчето, след като го носеше непрекъснато. Колкото да мине времето той прехвърли папките. Имаше скъсан лист на първата реклама, цяло тесте от листа с нахвърляни бележки и още толкова напечатани.
Тайлър намери изявлението за пресата със забележките върху него. Със стиснати устни прочете английския вариант и реши че е силно, въздействащо и умно написано.
Не че беше очаквал нещо друго.
След което видя рекламата със заплахата.
Стреснат, той се изправи, като държеше в ръка снимката и ксерокопието на плика, в който бе пристигнала. И все още ги стискаше, когато отвори вратата на банята.
— Какво е това, по дяволите?
Софи беше почти заспала. Премигна изненадано и първото, което видя, беше изкривеното му от гняв лице. А второто — листа, който държеше в ръката си.
— Защо си ровил в куфарчето ми?
— Няма значение. Как е попаднало това нещо тук?
— Дойде по пощата.
