— Ти имаш халка на пъпа? — Удивена и зашеметена, Мади разкопча предпазния колан и се наведе напред. — Искам да я видя!
— Това беше отдавна. Вече я махнах — отвърна Софи със смях, докато Мади сядаше обратно разочарована. — Дразнеше ме.
— И освен това тогава беше на осемнадесет — отбеляза Пилар и изгледа Мади предупредително. — Така че не си и помисляй, докато не станеш поне на толкова.
— И това ли е работа на майката?
— Можеш да се обзаложиш. Но ще кажа, че двете имахте пълно право за косата. Така е много по- добре.
— Значи, когато татко, започне да ми се кара, ти ще ме защитиш?
— Ами… Аз ще… — Пилар се обърна, докато колата взе един завой с доста висока скорост и се люшна заплашително. — Софи, ако не искаш да чуеш още една мамина приказка, намали скоростта.
— Затегнете коланите си. — Намръщена, Софи стискаше здраво волана с двете си ръце. — Нещо не е наред със спирачките.
— Господи! — Пилар се обърна и погледна към Мади. — Сложила ли си колана?
— Да. — Момичето се хвана здраво за седалката, защото колата се люшна на следващия завой. — Добре съм. Дръпни ръчната!
— Мамо, дръпни я ти. Трябва да държа здраво волана. — Ръцете й бяха готови да се разтреперят, но тя се овладя. Не можеше да си позволи да мисли за нищо друго освен да запази контрол. Колата се люшна отново и поднесе на следващия завой.
— Целият път е със завои, Софи! — Колата изобщо не намаляваше скоростта. — Какво би станало, ако изключим скоростта?
— Кормилото ще блокира. — Мади едва преглътна, защото сърцето й се бе качило в гърлото. — Тя няма да може да управлява колата.
Когато на следващия завой Софи се опита да удържи автомобила, гумите навлязоха в крайпътната лента и вдигнаха ветрило от камъчета.
— Вземи телефона ми, набери девет-едно-едно — нареди тя на майка си и погледна за секунда индикатора за гориво. Половин резервоар. Това нямаше да й помогне. А и как да успее да удържи колата при тази скорост на следващия S-образен завой?
— Смени скоростта — извика отзад Мади. — Опитай да смениш на по-ниска!
— Мамо, включи на трета, когато ти кажа. Това ще намали малко скоростта, може и да помогне. Не мога да пусна волана.
— Ще го направя. Всичко ще бъде наред.
— Добре. Дръжте се. — Софи натисна съединителя. — Сега!
Колата здравата се раздруса. Макар че стисна зъби, Мади не можа да сдържи вика си.
— А сега на втора — нареди Софи. По гърба й се стичаха струйки пот. — Сега!
Колата се задави, раздруса се, подскочи напред, сетне сякаш спря и тръгна назад. В един момент Софи се уплаши, че въздушните възглавници ще се задействат и ще я оставят безпомощна.
— Намалихме малко. Браво на теб, Мади!
— Ще тръгнем по нанадолнище след няколко завоя. — Гласът на Софи беше студен и безизразен. — Така че скоростта отново ще се увеличи. Ще се справя с това. След като го минем, започва изкачване. То трябва да ни помогне. Мамо, вземи телефона за всеки случай. И се дръжте здраво.
Тя изобщо не поглеждаше скоростомера. Очите й бяха приковани в пътя, мислено си представяше всеки следващ завой. Знаеше пътя наизуст, беше го минавала безброй пъти. Чуваше само сърдитите клаксони на насрещните коли, когато пресичаше централната осова линия и навлизаше леко в насрещното платно.
— Ето, почти стигнахме, някъде тук е. — Софи завъртя волана наляво, сетне надясно. Той се хлъзгаше в ръцете й, мокри от пот.
Можеше да види, да почувства, че пътят започва да се изкачва. Само още малко, помисли си Софи. Съвсем мъничко.
— На първа, мамо! Превключи на първа!
Чу се ужасен шум и след това колата много силно се разтресе. На Софи й се стори, че някакъв гигантски юмрук се стоварва върху покрива. Нещо изтрещя, сетне нещо се счупи. И докато скоростта съвсем намаля, тя отби встрани от пътя.
Когато спряха, никой не каза нито дума. Покрай тях мина една кола, сетне втора.
— Всички ли сме цели? — Пилар се пресегна, за да откопчее колана си, при което откри, че пръстите й са сгърчени. — Всички ли сме добре?
— Да. — Мади избърса сълзите от бузите си. — Всички сме добре. Мисля, че вече можем да слезем.
— Добра идея. Софи, ти как си, момичето ми?
— Добре съм. Да излизаме оттук!
Тя успя да се измъкне от колата и да заобиколи от другата й страна, когато краката й се подгънаха и за малко да се свлече на земята. Подпря се с ръце на покрива и се опита да си поеме въздух.
— Това се вика каране! — възхитено рече Мади.
— О, благодаря ти.
— Ела, момичето ми! — Пилар я обърна към себе си и я прегърна, усети как силно се тресеше в ръцете й. Разтвори прегръдката си и се обърна и към Мади. — Ела, момичето ми. — Мади се притисна силно към гърдите й и сълзите й потекоха на воля.
28.
Заслепен от ужас, ярост и облекчение, Дейвид затвори вратата. Когато шумът от отдалечаващата се полицейска кола съвсем се изгуби, той отново прегърна Мади и я залюля в ръцете си сякаш беше бебе.
— Ти си добре. — Притисна устни към лицето й, после към косата й. Едва сега успя да си поеме дъх, колко ли време бе минало след първото телефонно обаждане. — Добре си и си жива и здрава. — Произнасяше това вече десетки пъти.
— Добре съм, татко. Не съм ранена, нямам даже драскотина. — Но когато го прегърна през врата, всичко преживяно отново изплува пред очите й. — Софи караше като един от онези състезатели, който вие с Тео обичате да гледате по телевизията. Направо беше страшно гот!
— Страшно гот, значи — вече малко по-спокоен, той зарови нос в косата й, докато Тео я потупваше по гърба.
— Значи все едно си била на състезание. — Тео се опита по мъжки да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Чувстваше в гърдите си тежест и страх. — Аз ще се погрижа за багажа, татко. Ти трябва да пазиш ръката си.
Неспособен да говори, Дейвид само кимна с глава и пусна Мади. Момиченцето му, неговото малко момиченце беше живо, това беше единственото, за което можеше да мисли. Преди по-малко от час би могъл да я загуби.
— Всичко е наред, татко — повтори Мади. — Всички сме живи и здрави. Ето, виж, мога да вървя. Малко се поразтреперих, но после ми мина. Но Тео може да донесе новите ми придобивки. — Тя потърка бузата си в лицето на баща си. — Ако знаеш как напазарувахме! Нали, Пилар?
— Да. Ще дойда да ти помогна, Тео — предложи Пилар.
— Недей, аз и Тео ще се справим и без теб.
— Какво си направила с косата си? — Дейвид прекара ръка по главата на Мади и я спря на шията й.
— Освободих се от част от нея. Какво ще кажеш?
— Мисля, че така изглеждаш по-голяма. Станала си почти колкото мен. Дявол да го вземе, Мади, все още не ми се иска да порастваш. — Той въздъхна и отново притиска устните си към главата й. — Само една минутка, може ли?
— Разбира се.
— Толкова много те обичам. Ще ти бъда много благодарен, ако не ме плашиш така за в бъдеще.
— Не бях го планирала, тате. Почакай да видиш новата ми рокля. Страшно върви на прическата.
