— Нищо. Ще се оправя.
— Да. Разбира се, ти можеш да се справиш с всичко. Аз също. Ние толкова много си приличаме. И двамата сме докачливи оправячи. — Тя го блъсна по рамото. — Казах ти къде ме боли! Сега ти ми кажи!
Той понечи да й върне удара, сетне осъзна, че не иска да го прави.
— Баща ми. Обвинява дядо за всичко, което излиза в пресата, за полицейските разследвания. Това очерняло името му. Пречело му. На тенискортовете, край басейните или там не знам си къде още. Казах му да се разкара.
— И той?
— Ако не го направи, ще говоря с Хелън да му отнемем рентите. Това ще го накара много бързо да млъкне. Кучият му син! Не е свършил за пет пари работа в живота си и още по-лошо, не е показал грам благодарност за онова, което получава. Само взема и взема, и иска все повече и повече. Никак не е чудно, че той и баща ти така се погаждаха. — Изведнъж се усети какво рече и изруга. — По дяволите, Софи! Не исках. Извинявай.
— Няма нужда да се извиняваш. Напълно си прав.
Помежду им имаше връзка, помисли си тя, която никой от двамата не бе осъзнавал преди. Вероятно сега бе дошло времето.
— Тай, мислил ли си някога колко щастливи сме ние с теб, че точно от тези гени сме се родили? Че гените се предават и преминават през поколение? Чакай — спря го, преди той да й отговори. — Ти приличаш на Илай. — Прекара пръсти през косата му. Започваше да й харесва как червенее по краищата. — Ти си кораво момче — каза го, докосвайки с устни бузата му. — Солиден и непоклатим като скала. Не позволявай на онова слабо звено между теб и Илай да те обърка.
Тайлър допря челото си до косите й.
— Никога не съм имал нужда от него. От моя баща. — Не, помисли си той, не и по начина, по който ти имаше нужда от твоя. — Никога не съм го искал.
— А аз исках моя и имах нужда от него прекалено дълго време. Това е част от нещата, които са ни направили такива, каквито сме. Но на мен ми харесва какви сме.
— Мисля, че ти не си много лоша. — Той погали рамото й. — Благодаря ти. Наведе се и целуна главата й. — Знаеш ли, нямам нищо против някой да ми прави компания тази нощ.
— Тогава ще отида да взема кафе.
21.
Напъпили млади клонки израснаха от лозовите храсти. Все по-дългите дни ги къпеха в слънце и те бързаха да се отворят. Земята беше готова да изпълни обещанието си за нова реколта. Дърветата все още стискаха пролетните си листенца в свити, нежнозелени юмручета, но тук-там най-храбрите, най- нетърпеливите и любознателните бяха показали главичките си за новия свят. В горите гнездата бяха пълни с яйца. Гъските ревниво пазеха малките си, докато се учеха да плуват в потока.
Април, мислеше си Тереза, означава прераждане. И работа. И надежда, че зимата най-после си е отишла.
— Канадските гъски скоро ще се излюпят — каза й Илай по време на ежесутрешната им разходка в прохладната и нежна като воал мъгла.
Тя кимна. Баща й бе използвал същия естествен барометър, за да определя времето за полската работа. Тя се бе научила да гледа небето, птиците, земята, така, както се бе научила да прави вино.
— Ще бъде добра година. Имаше много дъжд.
— Още няколко седмици има опасност от измръзване. Но мисля, че новите насаждения са добре защитени.
Тереза огледа земята дотам, откъдето започваше разораната угар. Беше отделила петдесет акра за нови насаждения, лозя с европейски произход, които щеше да приспособи към американския климат и почва. Бях избрали най-добрите сортове — Каберне Совиньон, Мерло, Шенин блан. И след като се консултира с Тайлър, направиха същото и в лозята на Макмилън.
— След пет години, може би дори четири, ще ги видим да раждат грозде.
Беше се научила също така да гледа в бъдещето. Животът течеше, не спираше. Цикъл след цикъл, като по спирала.
— Когато нашите нови лози дадат плод, ние с теб ще направим четвърт век съвместен живот, Илай.
— Тереза. — Той я прегърна, обърна лицето й към себе си и тя почувства, че я обхваща тревога, — Това е моят последен гроздобер.
— Илай…
— Спокойно, нямам намерение да умирам — увери я той и я погали по ръката. — Искам да се оттегля. Обмислих го, при това много сериозно, след нашето пътуване с теб до Италия. Позволихме си да пуснем прекалено здрави корени тук и там — той посочи земята на Макмилън, — и в кастелото. Нека това да бъде последният ни гроздобер и после да оставим децата да ни заместят. Време е.
— Вече говорихме по този въпрос. Нали решихме след пет години или горе-долу толкова да се оттеглим. Постепенно.
— Знам. Но последните месеци ми напомниха колко бързо тече животът и колко лесно може да свърши. Има места на този свят, които искам да видя, преди да ми е изтекло времето. И искам да ги видя с теб, Тереза. Уморен съм да живея според законите на сезоните.
— Моят живот, целият, принадлежи на „Джиамбели“. — Тереза отстъпи крачка от съпруга си и докосна едно нежно бяло цветче. — Как бих могла да се откажа от него сега, когато всичко е така объркано? Илай, как може да оставим на децата нещо, което е опетнено?
— Можем, защото им имаме доверие. Защото вярваме в тях. Заслужили са своя шанс.
— Не знам какво да ти отговоря.
— Помисли. Има достатъчно време до гроздобер. Аз мислих. Не искам да дам на Тай онова, което е заслужил, написано в завещание. Искам да му го дам, докато съм жив. Достатъчно много смърт преживяхме тази година. — Той погледна към напъпилите лозя. — Време е да започне да се ражда нещо.
Тереза се обърна към него. Това беше нейният Илай. Висок, обрулен от вятъра, слънцето и времето мъж, със старото вярно куче в краката му.
— Не знам дали мога да ти дам онова, за което ме молиш. Но обещавам да помисля по въпроса.
— Кипенето е най-същественият момент при искрящите вина. — Пилар развеждаше група туристи из избата и разказваше най-любимата си част от експозето. Създаването на шампанското. — Но първата фаза все пак е да се направи виното. Тук — тя посочи подредените в избата бутилки — то отлежава няколко месеца, сетне се хармонизира. Наричаме хармонизирането cuvee, което на френски означава малка бъчва. Защото, както на всички ние известно, родината на процеса е Франция. Цялото човечество дължи благодарност на онзи късметлия, монаха Дом Периньон, който случайно открил и пръв произвел онова, което нарекъл Питие от звезди.
— Ако е просто само вино, какво го кара да се пени?
— Вторичната ферментация, която Дом Периньон открил през седемнадесети век. Пилар отговаряше бързо и компетентно. Въпросите, които й задаваха туристите, отдавна вече не я притесняваха. Облечена в семпъл костюм и ниски обувки, тя отстъпи малко встрани, за да могат хората да виждат по-добре. — Първоначално това предизвикало големи проблеми — продължи тя. — През пролетта бутилираното вино гърмяло тапите, или онова, което в онези дни са използвали за запушалки, направени били от памучни тампони.
Много неприятно и тревожно явление, особено в областта Шампан в Южна Франция. Тогава един бенедектинец, майстор в избата на абатство Отвилерс, решил проблема. Наредил да се правят по-здрави и яки запушалки. Добре, но тогава започнали да гърмят бутилките. Затова той взел по-здрави бутилки. И така, бутилките и запушалките издържали и монахът успял да опита от повторно ферментиралото вино. Това била първата дегустация в света.
