— Подлуди ме с плановете за сватбата. Вчера избирахме тортата. Беше въпрос на живот и смърт дали да е украсена с жълти розови пъпки или с разцъфтели рози.
— Най-разумното, което мъжът може да направи в подобно положение, е да кима в съгласие с харесаното от жената и да се появи в деня на сватбата.
— Трябваше да ми го кажеш, преди да издрънкам, че харесвам разцъфтелите рози. Оказа се, че Ефи предпочитала пъпките — изхленчи Реми и извади малко шишенце аспирин от джоба си. — Дик, дай малко вода. Получих зверско главоболие от тази жена.
Диклън му подаде полупразна бутилка с вода.
— Да не си дошъл тук, за да се скриеш?
— Да, докато Ефи се успокои.
Реми изпи хапчетата и се огледа наоколо.
— Сам ли направи стените, Дик, или имаше помощници?
— Сам — отговори той и доволно прокара ръце по гладката зелена повърхност. — Прекарах последните три дни в тази стая. Реших, че с този цвят стаята ще изглежда по-добре, отколкото с тапети, а и отива на корнизите.
— Истински магьосник си. С какво ще се заемеш после?
— Библиотеката. Трябва да довърша някои неща тук и в кухнята, затова библиотеката остава за следващата седмица. Надявам се, че после ще мога да поработя на открито известно време. Дай един-два аспирина.
— Разбира се — кимна Реми и му подаде хапчетата и водата. — Проблеми с работата? Или с жените?
— По малко от двете. Ела на терасата и виж какво направиха семейство Франк със задната градина.
— Чух, че си разхождал Лена с голяма бяла лимузина преди няколко нощи — каза Реми, докато отиваха към задната част на къщата. — Много елегантно.
— Аз съм си елегантен тип — напомни му Диклън и отвори вратата на трапезарията.
— Започнал си да я ухажваш, а това е добро начало.
— Имам много повече наум — заяви Диклън, докато Реми надигаше бутилката. — Ще се оженя за нея.
Реми се задави.
— Внимавай — предупреди го Диклън. — И задръж бутилката.
— Господи, Дик! Мили Боже! Вие с Лена ще се жените?
— Иска ми се сватбата да е тук. През есента. Може би през септември.
Диклън огледа терасата и градината и се зачуди каква ли беше птичката, която не спираше да пее.
— Мястото няма да е съвсем довършено, но това е част от чара му. Разбира се, ако ми отнеме по-дълго време, можем да направим сватбата следващата пролет.
— Бърза работа.
— Всъщност не. Важното е да постоянстваш — отвърна Диклън и се вгледа в озадаченото лице на Реми. — О, нямаш предвид къщата. Лена. Още не съм я питал, защото просто ще ми отговори „не“. Виж онези пъпки там. Нарциси, лалета, кали. Или поне Франк ми каза така. Заровени под плевелите и цъфтели под тях в продължение на години. Не е ли страхотно?
— Дик, мисля, че се нуждаеш от нещо по-силно от аспирина.
— Не съм луд. Влюбен съм в Лена. Започвам да си мисля, че съм бил влюбен в нея още преди да я срещна. Затова преди не е имало жена, която да ми вземе акъла. Не и по този начин. Защото Лена си е била тук, а аз още не съм я познавал.
— Май и аз се нуждая от нещо по-силно.
— Бърбънът е в кухнята. Ледът — във фризера. Новият хладилник ще пристигне утре.
— Ще направя по едно и за двама ни.
— Моето да е късо и слабо — разсеяно каза Диклън. — Днес имам още доста работа.
Реми се върна с две чаши и отпи щедра глътка от своята, докато наблюдаваше лицето на приятеля си.
— Диклън, обичам те като брат.
— Знам, че е така.
— Затова ще ти поговоря като на брат, ако имах такъв вместо купчината сестри.
— Мислиш, че съм си загубил ума.
— Не. В някои положения… в повечето положения мъжът мисли с оная си работа. И когато мисловният процес стигне до главата му, макар и бавно, той вече започва да вижда нещата по-ясно.
— Благодаря за обяснението, татенце.
Реми поклати глава и се заразхожда по терасата.
— Лена е много сексапилна жена.
— Няма спор.
— Просто излъчва феромони така, както другите жени ухаят на парфюм. Възбужда те само с дишането си.
— Опитваш се да ми кажеш, че съм омагьосан или зашеметен от похот.
— Точно така — въздъхна Реми и сложи ръка на рамото му. — И никой жив мъж не би могъл да те вини за подобно нещо. Освен това изкара няколко тежки месеца на любовния фронт и, като знам как влачиш със себе си чувството си за вина, предполагам, че не си прочиствал тръбите си редовно откак се раздели с Дженифър.
— Името й е Джесика, задник такъв — развеселено го прекъсна Диклън, като се облегна на парапета. — Не съм омагьосан, не става дума за прочистване на тръбите и не мисля с оная си работа. Сърцето ми е виновно.
— Ох, майчице — изстена Реми и отпи нова глътка уиски. — Дик, тук си от по-малко от месец.
— Хората вечно казват подобни неща, сякаш времето е фактор — възрази Диклън и тъй като част от практичния му мозък казваше същото, се раздразни от думите на приятеля си. — Да не би в Щатите да има нов закон, забраняващ да се влюбиш, преди да е изтекъл разумен период, през който двете страни да общуват, ако е възможно и сексуално, за да се уверят, че си подхождат? Ако е така и това върши работа, обясни ми високия процент разводи.
— Ако ние двамата като адвокати се заемем с тази тема, ще си останем тук до следващия вторник.
— Позволи ми тогава да ти кажа следното. Никога преди в живота си не съм се чувствал по този начин. Мислех, че е невъзможно. Смятах, че нещо в мен е сбъркано и не работи както трябва.
— О, за Бога, Дик!
— Не обичах Джесика — виновно каза Диклън. — Просто не можех, макар да опитвах упорито. Почти се бях примирил с привързаност, уважение и търпимост, защото вярвах, че това е всичко, което мога да получа или дам. Но не е така. Наистина никога преди не съм се чувствал така, Реми — повтори той. — И това ми харесва.
— Ако искаш Лена, тогава и аз искам тя да е с теб. Работата е там, че независимо какво изпитваш ти, няма гаранция, че и тя изпитва същото.
— Лена може и да разбие сърцето ми, но все пак това е по-добре, отколкото да не чувствам нищо — каза Диклън и осъзна, че си бе повтарял тази мисъл откак се влюби в Лена. — Така или иначе, трябва да опитам.
Той разлюля чашата с уискито си и добави:
— Тя не знае какво да мисли за мен. Ще е забавно да се разкрия пред нея.
Тази нощ той чу плач. Дрезгав, тъжен плач на мъж. Диклън се замята нервно насън, смазан от мъка, неспособен да я спре, неспособен да намери спокойствие.
Мъката остана в душата му дори след настъпването на пълна тишина.
Глава 10
