устни. Беше нещо като жигосване, и двамата го съзнаваха.
Руфъс заръмжа предупредително, когато Лена се опита да се освободи от прегръдката му. Но дори когато кучето оголи зъби заплашително, Диклън не му обърна внимание. Той хвана Лена за косата, дръпна главата й назад и задълбочи целувката. Гняв, болка и глад забушуваха в него и засилиха страстта му.
Лена не можа да устои. Не и когато бе завладяна от подобни емоции. Тя изстена приглушено, обви ръце около врата му и отвърна на свирепата целувка.
Руфъс изскимтя, просна се на земята и задъвка топката.
— Не сме свършили още — заяви Диклън, като прокара собственически ръце по гърба й.
— Може и да не сме.
— Ще дойда в бара довечера и ще те отведа у дома, когато затвориш. А в сряда, след като премине лудницата, бих искал да дойдеш тук. Ще вечеряме заедно.
Лена успя да се усмихне.
— Ти ли ще сготвиш?
Диклън се ухили и я целуна по челото.
— Ще те изненадам.
— Да, обикновено успяваш — отговори тя, когато той се отдалечи.
Лена усети, че е ужасно раздразнена на самата себе си. Не заради това, че бе отстъпила, а заради страха си. А всъщност точно той я бе подтикнал да започне битката.
Тя тръгна мрачно покрай блатото, докато Руфъс тичаше сред дърветата и гъстите зелени храсти с надеждата да залови някои заек или катерица.
Спря в началото на онова, което от незапомнени времена бе известно като Блатото Рус. Загадъчното място с бавна, покрита със сенки вода, гъсти кипариси и аромати бе неин свят също като тесните улички и оживлението из Френския квартал.
Лена бе тичала из този свят като дете, тук бе научила как да различава сврака от гарга, как да избягва змийските гнезда и как да хвърля въдицата, за да улови риба за вечеря.
Това бе домът на кръвта й, за разлика от Френския квартал, който бе станал дом на амбицията й. Връщаше се тук не само когато баба й се чувстваше тъжна, но и когато самата тя не бе в настроение.
Забеляза зловещата муцуна на алигатор, който се плъзна наблизо. Помисли си, че онова, което се криеше под повърхността, можеше да те завлече надолу със светкавично движение, ако не си нащрек и не внимаваш.
А под повърхността на Диклън Фицджералд се таяха много загадъчни неща. По-лесно щеше да й бъде, ако той бе просто богат, разглезен мъж, излязъл да си търси забавления. Щеше да му се наслади докрай, а после, когато и двамата се отегчаха, да се раздели с него.
Но бе невероятно трудно да забравиш нещо, което уважаваш. Лена се възхищаваше на силата, решителността и чувството му за хумор. Като приятел той щеше да е чудесен.
Като любовник я плашеше до смърт.
Диклън искаше прекалено много. Вече усещаше как я поглъща и се плашеше, че не може да го спре.
Тя се заигра със сребърното ключе, увиснало на врата й, и тръгна обратно към къщата на баба си. Опита се да се успокои с мисълта, че нещата щяха да се оправят някак си.
Залепи престорена усмивка на лицето си, когато видя баба си в градината.
— Усещам аромат на печен хляб — извика Лена.
— Черен хляб. Приготвих ти и един, който да си отнесеш у дома.
Одет се изправи и притисна ръка към кръста си.
— Имаме предостатъчно хляб. Можеш да занесеш малко и на онова момче в Мане Хол. То не се храни добре.
— Достатъчно е здрав.
— Да, достатъчно здрав, за да иска да си отхапе парченце от теб — усмихна се Одет и се върна към работата си. — Да не се опитал да направи точно това тази сутрин? Определено имаш такъв вид.
Лена се приближи до нея и седна на пътеката.
— И какъв е този вид?
— Видът на жена, която един мъж е прегръщал страстно и не е довършил работата.
— Знам как да довърша работата и сама, ако това е единственият проблем.
Одет се засмя весело, откъсна стрък розмарин и го размаха под носа си, за да усети приятната миризма.
— Защо да се почесваш сам, когато някой друг може да те почеше? Може и да съм на почти седемдесет години, но когато видя мъж, обзет от желание и способен да го осъществи, мога да го позная.
— Сексът не ръководи живота ми, бабо.
— Не. Но пък определено би го направил по-весел — подхвърли Одет и отново се надигна. — Ти не си Лилибет, пиленце.
Гальовното обръщение, което Лена не бе чувала от дете, я накара да се усмихне.
— Да, знам.
— А това означава, че не е нужно да си сама, ако намериш човек, който да запали искрица в теб.
Лена пое стръкчето розмарин и поглади бузата си с него.
— Мисля, че той не търси искрица, а цяла клада — каза тя, като се облегна на лакти и разтърси гъстата си коса. — Преживях дълго време, без да изгоря, и смятам да запазя нещата по този начин.
— Винаги си виждала нещата само в черно и бяло. А има и нюанси. Ти си моето бебче, макар вече да си пораснала достатъчно, затова ще ти кажа следното: няма нищо лошо в това една жена да остане сама, стига да има основателни причини. Но страхът не е от тях.
— Какво ще стане, ако си позволя да се влюбя в него? — попита Лена. — Може просто да му писне от мен и да си намери нова партньорка за танците.
Одет бутна шапката си назад и изкриви отчаяно лице.
— Ами ако стане потоп и ни отнесе в Мисисипи? За Бога, Лена, не можеш да разсъждаваш по този начин. Това ще те съсипе.
— Справях се чудесно преди появата на Диклън. Ще се справя и след като си тръгне — отвърна тя упорито и погали Руфъс, който притискаше глава в коляното й. — Онази къща, бабо… къщата, която той иска да върне към живот, е зловещ символ. Символ на онова, което се случва, когато се съберат двама души с различен произход. Аз съм нейна кръв и знам.
— Не знаеш — възрази Одет категорично. — Ако Аби Рус и Люсиен Мане не се бяха обичали и не бяха създали дете, ти и аз нямаше да съществуваме.
— Но ако им бе писано да са заедно, тя нямаше да умре по този начин. И нямаше да се явява като призрак в къщата.
— О, скъпа — въздъхна Одет с обич. — Не Аби Рус е призракът там.
— А кой тогава?
— Предполагам, че онова момче ще разбере рано или късно. А може би е писано ти да му помогнеш.
Одет замълча, подуши въздуха и добави:
— Хлябът е готов. Искаш ли да занесеш малко в Мане Хол?
Лена стисна устни упорито.
— Не.
— Добре тогава — кимна Одет, като отвори задната врата. — Може аз лично да го занеса. И да открадна хубавеца под носа ти — засмя се тя.
Диклън бе отворил всички врати и прозорци на първия етаж. От стереото му гърмеше изпълненият с копнеж блус на Рей Кудър. В такт с музиката Диклън положи първия тънък слой лак върху прясно изцикления под на салона.
Всичко го болеше. Всеки мускул и всяка кост в тялото му пееха свирепо като Рей Кудър. Диклън бе решил, че физическото напрежение от цикленето ще успокои гнева му, а сега се надяваше лакирането да свърши тази работа.
