Прекрасното утро не се оказа чак толкова хубаво.
Лена направо го подлудяваше. И тя го знаеше адски добре. Първо се бе любила страстно с него, а после не му отпусна нищо повече от разговор по телефона.
Избухва в гняв в един миг, а в следващия го дразни закачливо. Опитва се да превърне великолепната нощ, която бяха прекарали заедно, в обикновено мимолетно приключение.
Майната му на такова отношение.
— О, скъпи, защо се гневиш? — промърмори той. — Тя не ти обръща никакво внимание. Но постепенно ще започне да си мисли за теб.
— Май започваш да откачаш.
Диклън се завъртя стреснато и едва не падна, когато видя Одет да му се усмихва от прага.
— Не те чух да влизаш — глупаво отвърна той.
— Нищо чудно.
С привилегията на възрастен човек тя се наведе и намали звука на стереото.
— И аз харесвам Кудър, но не чак толкова силно — каза Одет. — Донесох ти пресен хляб. Изпекох го тази сутрин. Продължавай си работата, ще го оставя в кухнята.
— Дай ми само една минута.
— Не е нужно да спираш заради мен, скъпи.
— Не, моля те. Пет минути. Има нещо… забравих какво… има нещо за пиене в хладилника. Защо не си сипеш?
— Предполагам, че ще го направя. Действай спокойно.
Когато Диклън приключи работата си и се присъедини към нея, Одет стоеше пред кухненския му бюфет и оглеждаше съдържанието му.
— Майка ми имаше такава стара форма за вафли — каза тя. — А аз все още притежавам лешникотрошачка като твоята. А как се наричат онези прибори там? Не мога да се сетя.
— Прибори „Фиеста“.
— Точно така. Винаги са ми напомняли за веселби и празненства. Да не си дал пари за тези стари буркани, скъпи?
— Страхувам се, че да.
Тя цъкна учудено с език.
— Да си хабиш парите за такива неща. Но все пак, проклета да съм, ако не изглеждат чудесно. Ела някой път да се поровиш из бараката ми. Там може да намериш нещо, което да ти хареса — покани го тя, после се обърна и кимна към кухнята. — Свършил си чудесна работа, Диклън.
— Ще изглежда много по-добре, когато инсталирам шкафовете и довърша вратичките за електрическите уреди.
— Чудесно е — повтори тя. — А и салонът, по който работиш, е великолепен.
— Вече купих някои мебели за него. Май поприбързах малко. Не искаш ли седнеш, мис Одет?
— Може. За минута-две. Имам нещо от тази къща, което вероятно би желал да притежаваш. Може да го сложиш на полицата над камината в салона или в някоя от другите стаи.
Одет седна до масата и извади стара рамка от кафява кожа от чантата си.
— Това е снимка на Абигейл Рус — обясни му тя.
Диклън взе портрета и се вторачи в жената, която виждаше насън. Напомняше на Лена, но лицето й бе прекалено меко и издаваше човек, който все още не е опознал живота. Бузите й бяха по-закръглени, а очите — прекалено свенливи.
Беше толкова млада. И невинна в дългата рокля с висока яка и кадифената шапчица с ярки пера.
На снимката се виждаше момиче, а Лена бе истинска жена, помисли си той.
— Била е много красива — каза той на глас. — Красива и млада. Направо ти се къса сърцето, когато я гледаш.
— Баба ми смяташе, че е била на около осемнадесет, когато е правена снимката. Не може да е била на повече, тъй като въобще не е доживяла до деветнадесетия си рожден ден.
Докато Одет говореше, горе се затръшна някаква врата, сякаш разгневена от думите й. Възрастната жена вдигна очи към тавана.
— Струва ми се, че и призракът ти е доста изнервен.
— Това започна днес. Хлапето на водопроводчика изхвърча оттук като куршум преди няколко часа.
— Но ти нямаш вид на човек, готов да побегне.
— Нямам намерение да бягам — отвърна Диклън, като седна срещу нея, без да обръща внимание на следващата врата, която се затръшна, и се загледа в свенливата усмивка на Абигейл Рус Мане. — Няма да ходя никъде.
Глава 11
Марди Гра бе пълна лудост. Музиката, маските и празнуващите тълпи даваха тон, който бе едновременно жизнерадостно невинен и диво сексуален. Диклън се съмняваше, че повечето туристи, струпани тук заради събитието, разбираха или се интересуваха от предназначението му — трескавата бързина да се насладиш на удоволствията преди започването на четиридесетдневните пости.
Той също искаше да почувства празника, затова се вля в тълпата и дори успя да грабне една броеница, когато някой започна да хвърля евтините златисти мъниста от терасата си. Ушите му звънтяха от бумтенето на музиката и дивия смях.
Диклън реши, че видът на голите гърди на две момичета, които спазиха традицията и свалиха ризите си, щеше да го притеснява по-малко след едно-две питиета. Както и непознатата, която се хвърли на врата му и завря езика си почти до гърлото му. Устата му се изпълни със сладникавия вкус на коктейли и пиянска похот.
— Благодаря — успя да промълви той, когато се освободи.
— Върни се тук — извика маскираната жена. — Laizzez les bon temps rouler!
Той нямаше никакво желание да позволи на веселото прекарване да го ръководи, ако това включваше чужди езици в устата му, затова се скри в гъстата тълпа.
Вероятно остаряваше или пък бостънският произход му действаше, но определено предпочиташе да седне някъде и да наблюдава празненството, вместо да се влее в лудницата.
Вратите на „Тройката“ се отвориха и шумът отвътре се сля с този на улицата. Диклън едва се промуши сред зяпачите по тротоара и хората в заведението, но накрая успя да си намери място до бара.
„Тройката“ бе пълна с дим, музика и тропота от краката на танцуващите. На сцената флейтистът изпълняваше страстна и гореща мелодия. Диклън реши, че не би се учудил, ако дансингът избухнеше в пламъци.
Лена наливаше бира с едната си ръка и бърбън с другата. Другите двама бармани също бяха претрупани с работа, както и четирите келнерки, които обслужваха масите.
Диклън забеляза омарите, които се хилеха на полицата зад бара, и изпита странно удоволствие.
— Бира и бърбън — каза Лена и подаде чашите на келнерката.
После видя Диклън, махна му и обслужи трима клиенти, докато се приближаваше към него.
— Какво ще искаш, скъпи? — попита го тя.
— Теб. Но тук е лудница. А и вън на тротоара също.
— Празник е — обясни тя.
Косата й бе прибрана назад и в нея проблясваха златисти и червени мъниста. Малкото сребърно ключе лежеше на влажната й от пот кожа.
— Мога да ти сипя нещо, скъпи, но нямам време за разговори.
— Може ли да ти помогна?
Тя приглади с длан косата си.
— С какво да ми помогнеш?
— С каквото кажеш.
Някой си проби път с лакти до бара и поръча текила и наливна бира.
Лена се протегна към бутилката и крана за бира.
