Диклън си помисли, че тялото му вече свикваше с петте или шестте часа неспокоен сън. Или пък просто го изпълваше нервна енергия.
Нещо го подтикваше напред и го караше да довърши къщата си. Но по някакъв странен начин му се струваше, че къщата все пак не е само негова.
Ако това бе духът на Абигейл, то явно той бе доста капризен. Имаше моменти, когато Диклън се чувстваше абсолютно спокоен и в мир със себе си. Но понякога по гърба му пропълзяваха ледени тръпки. Тогава усещаше, че някой го наблюдава. Следи го.
Е, такива са си жените, каза си той, като отпи от сутрешното си кафе. В един миг ти се усмихват, а в следващия ти удрят плесница.
В същия момент забеляза Лена и огромното черно куче да излизат от горичката.
Диклън въобще не се замисли, а остави кафето настрани и се втурна към стълбите.
Лена го видя много преди той да я забележи. Заслонена от дърветата и сутрешната мъгла, тя бе стояла неподвижно и бе наблюдавала къщата. И него.
Чудеше се какво в този мъж и в къщата му я привличаше толкова силно. По улицата край реката и към Батън Руж имаше много красиви старинни къщи.
Господ знаеше, че съществуваха и много хубави мъже, стига жената да търсеше такъв.
Но точно тази къща винаги бе привличала интереса и въображението й. А мъжът, който тичаше по стълбите, облечен във вехта риза и джинси, и необръснат, бе успял да постигне същото.
Лена не обичаше да пожелава силно нещо. А когато се отнасяше до мъж, това си бе направо опасно и можеше да ти съсипе живота.
Беше изградила живота си внимателно и си го харесваше. Един мъж, независимо колко бе свестен, все пак щеше да го промени.
Мъчеше се да стои далеч от Диклън от онази нощ, когато го прие в леглото си. Просто искаше да си докаже, че може да го направи.
Но лицето й вече бе озарено от ленива котешка усмивка, с която да го приветства. Тя остана на мястото си, когато кучето се втурна да посрещне Диклън.
Руфъс скочи, облиза лицето му, а после се просна по гръб и зачака да го погалят. Лена знаеше, че по този начин Руфъс показва любовта си към някого.
Значи очарова и кучетата, каза си тя, когато Диклън клекна и се заигра с животното. Този човек бе прекалено привлекателен. Това не можеше да й донесе нищо добро.
— Руфъс! — извика тя силно.
Кучето скочи енергично и едва не събори Диклън. Тя се засмя и хвърли топката високо във въздуха. Руфъс се втурна към нея ентусиазирано и я захапа, секунди преди да се пльосне във водата.
— Вие двамата сте адски подходящи за бейзболен отбор — каза Диклън, като пристъпи към Лена, притисна я към себе си и я вдигна от земята.
В мига преди да покрие устните й със своите, забеляза изненадата в очите й. Лена сграбчи ризата му, но не за да запази равновесие, макар краката й да се люлееха във въздуха, а за да усети силата и страстта му.
Чу силен лай, а после усети водните капки, когато Руфъс се разтърси. Нямаше да се учуди, ако водата веднага се бе изпарила от нагорещената й кожа.
— Добро утро — поздрави Диклън и я пусна на земята. — Къде си?
— Уха.
Трябваше да си признае, че и двата му поздрава й харесаха. Тя зарови ръка в косата си и отвърна небрежно:
— А ти къде си?
После прокара ръка по наболата му брада и добави:
— Имаш нужда от бръснене, скъпи.
— Ако знаех, че ще дойдеш тази сутрин, щях да се погрижа за това.
— Не идвах при теб — каза Лена, като взе топката и я метна отново. — Просто си играех с кучето на баба.
— Тя добре ли е? Каза, че ходиш при нея, когато не се чувства много добре.
— Добре е. Само понякога се натъжава. Любимият й Пит й липсва. Била на седемнадесет, когато се оженили, и на петдесет и осем, когато той умря. Били са заедно повече от четиридесет години.
— Дали ще се зарадва, ако по-късно й отида на гости?
— Да. Тя се чувства добре в твоята компания.
— Каза ми, че имала сестра. А други роднини?
— Две сестри и брат. Всичките са още живи.
— Деца?
Лицето й помрачня.
— Аз съм единствената. Ходи ли вече на празненствата в града?
Диклън разбра, че въпросите му бяха неуместни в момента, и реши да се откаже от темата.
— Не още. Смятах да намина довечера. Ще работиш ли?
— Да. До първия ден на постите ще имаме ужасно много работа. Хората обичат да си пийнат здраво, преди да започнат да постят.
— Прекалено много работиш. Изглеждаш малко изморена.
— Не обичам да ставам толкова рано, но баба е ранно пиле. А щом тя се надигне, всички други също стават. — Лена вдигна ръце и се протегна. — Ти също си ранно пиле, нали, скъпи?
— Да, напоследък. Защо не дойдеш в къщата с мен. Ще пием кафе и ще видиш какво съм правил през времето, което не ми позволи да прекарам с теб.
— Бях заета.
— Или поне така твърдиш.
Тя смръщи вежди.
— Винаги казвам каквото мисля.
— Не го отричам. Но ми се струва, че те изнервям. Е, нямам нищо против — усмихна се той, като подръпна леко косата й и забеляза доволно как на лицето й се изписва раздразнение. — Но съм против да мислиш, че ще се примиря само с една нощ с теб.
— Ще спя с теб, ако поискам и когато поискам.
— Също така съм против да мислиш — продължи той нежно, като я хвана за ръката, преди да успее да се отдръпне от него, — че единственото, което искам, е да те вкарам в леглото.
— Мъжете не ме докосват, ако не им позволя — отвърна Лена и бутна ръката му.
— Е, преди не си имала работа с мен, нали? — попита той с присвити очи. — Успокой се. Караниците няма да помогнат и на двама ни. Искаше да си далеч от мен тази седмица. Добре. Аз съм търпелив човек, Лена, но не съм изтривалка. Не мисли, че ще ме прегазиш на път към вратата.
Лена осъзна, че разправиите не бяха начин да се справи с него. Не се съмняваше, че може да наруши самообладанието му и да започнат бурен скандал, но шансът да загуби бе петдесет на петдесет.
А това не й харесваше. Тя прокара ръка по бузата му и каза:
— О, скъпи, защо се вълнуваш толкова? Просто ме раздразни, това е всичко. Не съм в най-добрата си форма по това време на деня, а ти се ядосваш. Не исках да нараня чувствата ти.
Лена се надигна на пръсти и го целуна по бузата.
— А какво искаше да направиш, Анджелина?
Нещо в начина, по който произнесе името й, я накара да се отдръпне назад. Усети предупреждението в гласа му.
— Диклън, харесвам те, скъпи. Наистина. Онази нощ направо ме зашемети. Прекарахме чудесно, нали? Но не трябва да си въобразяваме кой знае какво.
— И каква беше онази нощ?
Лена сви рамене.
— Чудесно прекарване и за двама ни. Защо не оставим нещата така и да станем приятели отново?
— Възможно е. Но пък бихме могли да опитаме и по този начин.
Той я привлече към себе си и впи устни в нейните. Този път нямаше търпение, нито нежно сливане на
