Не беше наясно защо идва тук, нито защо стои вторачен във водата и дебелите зелени сенки, които падаха с настъпването на здрача.
Но идваше отново и се луташе из блатото, сякаш се надяваше да я срещне, докато се разхожда покрай реката, където цъфтяха блатните цветя.
Тя щеше да му се усмихне и да му протегне ръка.
И всичко щеше да е наред.
Не, никога нищо нямаше да е наред.
Страхуваше се, че полудява. Мъката затъмняваше разума му, както нощта затъмнява деня. Как иначе можеше да си обясни факта, че я чува да му шепне нощем? Можеше ли да направи друго, освен да се опита да се скрие от шепота й и от изгарящата болка?
Той загледа чаплата, която изскочи от тръстиките. Красива, чиста, съвършена, тя се понесе над кафявата вода и се плъзна сред дърветата. Далеч от него. Винаги далеч от него.
Беше си тръгнала. Неговата Аби бе избягала от него също като тази призрачна птица. Всички го казваха. Семейството му. Приятелите му. Беше чувал как слугите си шепнат за това. Как Абигейл Рус бе избягала с някакъв негодник и бе изоставила съпруга и незаконната си дъщеря.
Макар да продължаваше да я търси из Ню Орлиънс и Батън Руж, да обикаля блатото като неспокоен дух, в самотните часове на нощта той започваше да вярва на слуховете.
Тя бе изоставила и него, и детето си.
А сега и от самия него вече не бе останало нищо, само тялото. Живееше от ден за ден като изпаднал в транс. И не можеше да е добър баща на детето, тъй като го гризеше червеят на съмнението, че то наистина не е негова кръв. Видът на дъщеря му го изпълваше с безкрайна мъка.
Вече не се качваше в детската стая. Мразеше се за това, но самото изкачване на стълбите до третия етаж го потапяше в океан от отчаяние.
Твърдяха, че детето не е негово.
Не! В сумрачната светлина на залязващия ден Люсиен покри лице с ръцете си. Не, не можеше да повярва това. Бяха заченали детето заедно, изпълнени с любов, доверие и желание.
Дори ако това беше лъжа…
Люсиен отпусна ръце и пристъпи към водата. Щеше да е топла като усмивката на Аби. Мека като кожата й. И с почти същия тъмен цвят като очите й.
— Люсиен!
Той замръзна на ръба.
Аби! Тя тичаше към него, а буйната й къдрава коса се люшкаше по гърба й. Сърцето му, съсипано от мъка, оживя и подскочи лудо.
Но последните слънчеви лъчи паднаха върху лицето й и той умря отново.
Клодин го хвана за ръцете. Пръстите й бяха изстинали от страх. Беше видяла очите му и желанието за смърт в тях.
— Аби не би искала да направиш подобно нещо. Не би искала да прокълнеш душата си със самоубийство.
— Тя ме изостави.
— Не. Не е вярно. Лъжат те, Люсиен. Тя те обичаше. Обожаваше и теб, и Мари Роз.
— Къде е тогава?
Яростта, която се криеше под мъката му, изскочи на повърхността. Той стисна ръцете на Клодин. Нещо тъмно и тайно в душата му го накара да изпита желание да я заудря с юмруци. Да размаже лицето й, което му напомняше за Абигейл, а и за собственото му отчаяние.
— Къде е тя?
— Мъртва е! — изкрещя Клодин и гласът й отекна в топлия, влажен въздух. — Убили са я. Смъртта е единствената причина тя да изостави теб и Рози.
Люсиен я бутна настрани и се запрепъва към дънера на стар дъб.
— Това е лудост.
— Ще ти кажа откъде го знам. Чувствам, че е мъртва. Сънувах я.
— Аз също — каза той и очите му се напълниха със сълзи. — И аз я сънувах.
— Люсиен, трябва да ме изслушаш. Бях там в онази нощ. Аби дойде в детската стая, за да нахрани бебето. Познавам я откак самите ние бяхме бебета. В душата й нямаше друго, освен безкрайна любов към теб и Мари Роз. Въобще не трябваше да излизам от къщата тогава — изплака Клодин и кръстоса ръце на гърдите си, сякаш искаше да събере двете половини на разбитото си сърце. — Цял живот ще я моля за прошка задето не бях до нея в онази нощ.
— Тя е взела дрехи и бижута. Майка ми е права — възрази Люсиен и стисна устни. — Трябва да приема това.
— Майка ти мразеше Аби. Изрита ме от къщата на следващия ден. Страхуваше се да ме задържи там. Страхуваше се да не разбера…
Люсиен се завъртя. Лицето му бе изкривено от толкова силна ярост, че Клодин отстъпи назад.
— Искаш да повярвам, че майка ми е убила жена ми, а после е прикрила престъплението, греха и ужаса, като е представила изчезването й за бягство?
— Не знам какво точно е станало. Но знам, че Аби не си е тръгнала. Мама Рус ходи при Еванджелин.
Люсиен махна с ръка и й обърна гръб.
— Вуду дивотии.
— Еванджелин има сила. Каза, че имало кръв, болка и страх. И зловещ черен грях. Каза, че гробът й бил във водата. Добави, че ти имаш две половини, а едната е мрачна като пещера в ада.
— Значи аз съм я убил? Прибрал съм се у дома през нощта и съм убил жена си?
— Две половини, Люсиен. Две половини, излезли от една и съща утроба. Погледни внимателно брат си.
Прониза го ледена тръпка и му се зави свят.
— Няма да слушам тези глупости повече. Прибирай се у дома, Клодин. И стой настрани от Мане Хол.
Люсиен бръкна в джоба си, извади брошката с часовника и я сложи в ръката на момичето.
— Вземи това и го запази за детето — каза той и осъзна, че вече дори не можеше да изрече името на дъщеря си. — То трябва да притежава нещо, което е принадлежало на майка му.
Той прикова измъчения си поглед в символа на съкрушената си любов.
— Убиваш я отново с недоверието си към нея — каза Клодин.
— Стой далеч от мен — грубо отвърна Люсиен и се запрепъва към Мане Хол и собствения си ад. — Стой далеч.
— Знаеш го! — извика Клодин след него. — Знаеш, че Аби ти беше вярна.
Притиснала часовника до сърцето си, Клодин се закле да го предаде заедно с истината на дъщерята на Абигейл.
Застанал на терасата, Диклън наблюдаваше настъпването на деня. Източното небе се оцвети в розово и цикламено. Въздухът се затопли. Имаше още време до март, но зимата си отиваше.
Градините, които само преди месец приличаха на тъжни развалини, вече се връщаха към миналата си красота. Отрязаните лози, наглите бурени, изсъхналите дървета и счупените тухли бяха почистени. Вече се виждаха витите пътеки, храстите и дори пъпките и растенията, която бяха оцелели.
По някои от старите дървета пълзеше глициния, а прекрасните азалии бяха напъпили обещаващо.
В градините имаше магнолии, камелии и жасмин. Диклън бе записал всичко, което семейство Франк му бяха изредили с напевните си, лениви гласове. А когато им описа пълзящото растение, което си представяше по ъгловите колони, му казаха, че това били грамофончета.
