— Ноктите на дясната ръка са изгризали дълбоко — посочи шерифът. — На долната устна има рана. Изглежда я е прехапал.
— Не се виждат наранявания, характерни за самоотбрана. Около раната има барутен нагар. Можем ли да потвърдим, че е бил десняк?
— Да, направихме го.
Ръцете му бяха в пликове, за да проверят барутния нагар. Имаше снимки на тялото, на местопрестъплението, дори на външната врата — направени от всеки възможен ъгъл. Показания бяха взети от свидетелите, докато случилото се беше още прясно, сградата беше заключена и запечатана с полицейска лента.
Кобън осъзнаваше, че Бърк беше направил всичко необходимо и му беше спестил доста работа.
— Ще го прегледаме, за да видим дали няма да открием някакви следи. Претърси ли джобовете му?
— Портфейл, отворено пакетче с дъвки, дребни пари, кибрит, тефтер, молив. В портфейла имаше шофьорска книжка, кредитни карти, около тридесет долара в брой, семейни снимки. Мобилен телефон, още един кибрит и чифт вълнени ръкавици бяха открити в джобовете на палтото му, окачено в кабинета.
Нейт бръкна в собствените си джобове и продължи да оглежда трупа.
— Претърсих и колата му, която беше паркирана отвън. Регистрирана е на името на жертвата и съпругата му. В жабката имаше карти, наръчник за поддръжка на колата, отворена кутия с патрони за двадесет и втори калибър пистолет, ментови бонбони, няколко химикалки и моливи, както и още един тефтер. И в двата тефтера имаше многобройни записки на ръка — подсещащи бележки, идеи за статии, наблюдения, телефонни номера. Отзад в колата имаше аптечка. Не беше заключена, ключовете бяха на таблото.
— На таблото ли?
— Да. Според познатите му той имал навика да ги оставя там и рядко се сещал да я заключи. Всички събрани вещи са прибрани в отделни торбички, надписани и описани. Заключени са при мен в участъка.
— Ще вземем и него, и тях. Да видим какво ще каже съдебният лекар. Но прилича на самоубийство. Ще трябва да говоря със съпругата му, с двамата свидетели, с всеки, който знае нещо за връзката му с Патрик Галоуей.
— Не е оставил бележка на жена си.
— Моля?
— Нищо лично. И в бележката на компютъра не се обръща към нея.
В очите на Кобън проблесна раздразнение.
— Слушай, Бърк, и двамата знаем, че писмата на самоубийците никога не са такива, каквито ги представя Холивуд. Съдебният лекар ще реши, но според мен, това си е самоубийство. Писмото го свързва с Галоуей. Ще проверим това, Ще видим дали ще можем да го потвърдим. Не пренебрегвам нито един от случаите си, но не се разстройвам особено, ако се окаже, че са приключени.
— За мен нещата не се връзват.
— Може би трябва да премислиш.
— Имаш ли нещо против аз да разследвам неофициално нещата? — попита Нейт. — От друг ъгъл.
— Времето си е твое. Но не ми се пречкай.
— Не съм забравил да танцувам, Кобън.
Беше му трудно да почука на входната врата на Кари, Струваше му се ужасно грубо да се натрапва в скръбта й, Много добре помнеше как Бет се беше сринала, когато я видя за пръв път след смъртта на Джак.
Но сега той не скърбеше. Чувстваше се малко виновен за начина, по който трябваше да се отнесе с нея сутринта. Но не изпитваше гняв. Сега бе просто полицай.
— В момента ме мрази — каза Нейт на Кобън. — Ако се възползваш от това, може да измъкнеш повече от нея.
Почука на вратата на двуетажната къща. Когато една червенокоса жена отвори, той зарови из паметта си.
— Джини Ман — бързо се представи тя. — Приятелка съм на семейството. Съседка. Кари си почива.
— Сержант Кобън, госпожо. — Щатският полицай извади картата си. — Бих искал да говоря с госпожа Хоубейкър.
— Ще се опитаме да свършим бързо. — Художничката, спомни си Нейт. Рисуваше пейзажи и скици на животни, които се продаваха в галериите и тук, и в другите щати. Преподаваше рисуване в училището три пъти седмично.
— С Арлийн Улкът и децата сме в кухнята. Опитваме се да ги занимаваме. Ще отида горе да повикам Кари.
— Ще ви бъдем благодарни. — Кобън пристъпи вътре. — Ще почакаме тук. Хубава къща — добави той, когато Джини се качи по стълбите. — Уютна.
Нейт забеляза удобно канапе, няколко стола, пъстри килимчета. Картината, изобразяваща пролетна ливада на фона на бели планини и синьо небе, навярно бе дело на червенокосата. Семейни снимки в рамки стояха по масичките заедно с обичайните предмети за едно обикновено семейство.
— Женени са от петнадесет години. Бил журналист във вестник в Анкъридж, но се преместил и започнал да издава тук седмичник. Тя работеше с него. Вестникът е малък и двамата се справят, понякога използват дописници. Публикуват статии от местни жители, снимки, материали от телеграфните агенции. По-голямото момиче е на около дванадесет. Свири на флейта. Синът, десетгодишен, е хокеен запалянко.
— Доста неща си научил за няколкото седмици тук.
— Тази сутрин разбрах още повече. За нея това е първи брак, за него — втори. Тя се е установила тук две години преди него. Преместила се покрай една от учителските програми. Отказала се от учителството, за да му помага във вестника, но все още замества, ако й се обадят.
— Защо е дошъл тук?
— Опитвам се да изясня. — Той млъкна, когато Джини заслиза обратно, прегърнала Кари през рамото.
— Госпожо Хоубейкър — каза Кобън спокойно и пристъпи напред, — аз съм сержант Кобън от щатската полиция. Много съжалявам за загубата ви.
— Какво искате? — Суровият й блестящ поглед се спря върху лицето на Нейт. — В траур сме.
— Знам, че моментът е тежък за вас, но трябва да ви задам няколко въпроса. — Кобън погледна към Джини. — Бихте ли искали приятелката ви да остане?
Кари поклати глава отрицателно.
— Джини, ще отидеш ли при децата? Дръж ги далеч оттук.
— Разбира се. Ако ти потрябвам, само ме извикай.
Кари влезе в дневната и се свлече на един от столовете.
— Питайте каквото трябва и си вървете. Не ви искам тук.
— Първо искам да ви кажа, че ще откараме тялото на съпруга ви в Анкъридж за аутопсия. Ще ви го върнем веднага щом стане възможно.
— Добре. Тогава ще разберете, че не се е самоубил. Каквото и да казва той. — Тя хвърли бърз, пълен с омраза поглед към Нейт. — Познавам съпруга си. Никога не би причинил това на мен или децата.
— Може ли да седна?
Тя сви рамене.
Кобън седна на канапето отсреща и леко се приведе към нея. Добър е, помисли си Нейт. Държеше се, все едно беше само с нея и от него лъхаше искрено съчувствие. Започна със стандартните въпроси. След първите няколко Кари го прекъсна.
— Вече казах на шерифа всичко това. Защо трябва да ме питате отново? Отговорите ще бъдат същите. Защо не се заемете да откриете кой е сторил това на моя Макс?
— Знаете ли някой да е мразил мъжа ви?
— Да. — Лицето й се сгърчи от ужасяваща злоба. — Онзи, който е убил Патрик Галоуей. Ще ви кажа какво точно е станало. Макс сигурно е открил нещо. Това, че ръководеше малък градски седмичник, не значи, че не беше добър журналист. Изровил е нещо и някой го е убил, преди да реши какво да
