— Защо?
— Изобщо не мога да си представя Макс да нарани някого. А и доколкото си спомням, той се възхищаваше от Пат, смяташе го за нещо като герой.
— Така ли? Всички, с които говорих, ми казаха, че едва се познавали.
— Вярно е, не казвам, че са били близки приятели, но беше лесно да харесаш Пат. Изглеждаше добре и умееше да бъде много чаровен, когато поиска, а го искаше през повечето време. Свиреше на китара, караше мотор, изкачваше планини и когато му скимнеше, изчезваше с дни нанякъде. Най-привлекателната жена в града му топлеше леглото. Имаше чудесна дъщеричка, която го обожаваше.
Тя остави тебешира и отупа ръцете си.
— От нищо не му пукаше, а и го биваше да пише. Знам, че Макс го е поканил да работи за вестника — да пише приключенски истории. Кари ми каза. Тя и Макс точно бяха започнали да ходят сериозно и се притесняваше, че Пат ще му повлияе зле.
Когато Нейт й направи знак да продължи, Пийч се приближи до бюрото и си наля кафе.
— Бракът ми с третия ми съпруг беше на доизживяване, затова с Кари споделяхме доста по онова време. Все се тревожеше, че Пат може да накара Макс да се впусне в някоя лудост. Според нея Макс смятал Пат за олицетворение на духа на Аляска — да живееш както ти харесва и да пратиш системата по дяволите, ако се опитва да ти пречи.
— Понякога възхищението се превръща в завист. А завистта може да бъде мотив за убийство.
— Може би е така. — Пийч разсеяно взе една кифличка и я задъвка. — Но аз не мога да си го представя. Ти каза, че всичко това трябва да си остане между нас, но сега Кари има нужда от приятели. Искам да я посетя.
— Разбира се, просто не споменавай онова, за което сме си говорили. — Той стана и отиде до дъската.
Пийч беше нарисувала улицата от задната страна на редакцията, тук беше дори табелката с името й. Къщата на Летрек беше преди всичко гараж, сега и той си го спомни. Питър се занимаваше с дребни поправки на уреди и монтьорство и жилището му беше построено по-късно като пристройка към работилницата. Намираше се от другата страна на редакцията, през две къщи на изток.
Къщата на Уелч се намираше точно срещу задния вход на редакцията. Апартаментът на Ханс Финкъл беше на втория етаж над гаража на Летрек.
Тя беше скицирала и други къщи и написала съответните имена с четлив почерк върху сградите.
— Добра работа, Пийч. Сега ще направим табло на случая. — Той взе папката си и отиде до празната коркова плоскост, която беше заел от кметството. — Всичко, което открием за Галоуей или Хоубейкър, се копира и се закача тук. Щатската полиция вече огледа издателството, но с теб, Ото, ще отидем там и ще прегледаме всичко отново, в случай че са пропуснали нещо. Пийч, ще трябва да посетя къщата на Хоубейкър и да се запозная с документите, които Макс е държал там. Може би ще ми помогнеш да го уредя.
— Добре. Струва ми се, че не вярваш на онова, което пише в бележката. А ако не вярваш…
— Най-добре да не вярваш в нищо, докато не разбереш всички подробности — прекъсна я той. — Питър, искам да се свържеш с вестника в Анкъридж, където е работил Макс. Разбери какво е правил там, за кого и с кого, защо е напуснал. После напиши доклад. В два екземпляра. Искам един на бюрото си, преди да си тръгнеш днес.
— Слушам, сър.
— И тримата имате задача. Били сте тук, когато Пат Галоуей е изчезнал; а аз не съм. Затова намерете време и помислете за седмиците преди и след това събитие. Напишете всичко, за което се сетите, независимо колко маловажно може да ви се стори. Какво сте чули, видели, какво сте си помислили. Питър, знам, че ти си бил малък, но хората често не забелязват децата и казват или правят разни неща пред тях, без да се замислят.
Той приключи със забождането на снимките — тези на Галоуей в едната половина на дъската, онази на Хоубейкър — в другата.
— Има нещо важно, което искам да разбера. Къде е бил Макс Хоубейкър, когато Галоуей е напуснал града?
— Не е толкова лесно да си спомниш след толкова време — обади се Ото. — А и факт е, че Галоуей може да е бил убит седмица след като е заминал. Или месеци след това. Или половин година.
— Да караме подред.
— Колкото и да ми е трудно да го приема, след като съм пил бира и съм ловил риба от една дупка в леда с него, щом Макс си е признал убийството и после се е застрелял, какво се опитваме да докажем? — настоя Ото.
— Това е предположение, а не факт. Фактите са, че имаме двама мъртъвци, убити през шестнадесет години. Да започнем оттам.
Нейт дори не се отби в стаята си, преди да излезе от града. В „Хижата“ щеше да се сблъска с прекалено много въпроси, на които не можеше или не искаше да отговори. По-добре беше да ги избегне, докато не подготви официалното си становище.
Във всеки случай искаше да излезе на открито, в мразовитата тъмнина, под ледената светлина на звездите. Помисли си, че мракът е започнал да му харесва. Не си спомняше какво е да започваш и да завършваш деня си под светлината на слънцето.
Не му трябваше слънце. Трябваше му Мег.
Трябваше да й го каже; да преобърне още веднъж нейния свят. А ако и след това тя се опиташе да го изолира, трябваше да намери начин да остане с нея.
Той самият беше успявал да се усамоти месеци наред. Не беше сигурен дали го бе постигнал лесно, не знаеше какви усилия са полагали хората да прескочат високите стени, с които се беше оградил, и дали някой изобщо си е направил труда да се опита.
Но му беше ясно колко болезнено е да се върнеш. Как атрофиралите емоции и усещания те изгарят и измъчват, докато се връщат към живота. Знаеше, че е готов да направи всичко, за да я предпази от това.
Имаше и друго. Можеше да го признае пред себе си, докато караше сам в тишината, нарушавана само от шума на двигателя. Нуждаеше се от спомените й за баща й, за да запълни празнините в мозайката, която подреждаше.
Имаше нужда от работата си, от изтощителната, мъчителна и понякога разочароваща полицейска работа. Усещаше как „мускулите“, нужни за нея, болезнено се пробуждат за живот. Имаше потребност от тази болка. Боеше се, че без нея отново ще потъне във вцепенение.
В къщата светеше, но самолетът го нямаше. Разпозна, че колата отвън беше на Джейкъб. Докато слизаше, по гръбнака му плъзнаха тревожни тръпки.
Вратата на къщата се отвори и той съзря мъжа на фона на светлината отвътре, секунда преди кучетата да хукнат към него. Едва успя да надвика шумните им приветствия.
— Мег?
— Има поръчка. Тази вечер ще преспи в лагера на групата ловци, която откара.
— Това обичайно ли е? — попита Нейт, когато стигна до верандата.
— Да, дойдох да нагледам кучетата и да проверя отоплителя на колата й.
— Значи ти се е обадила?
— Свърза се по радиото. Има яхния, ако си гладен.
— Бих хапнал.
Джейкъб тръгна към кухнята, оставяйки Нейт да затвори вратата. Радиото беше настроено на станцията на КЛУН. Докато Нейт мяташе палтото си върху облегалката на един стол, диджеят обяви, че следват песни на Бъфи Сейнт-Мари.
— Имал си тежък ден — подхвърли Джейкъб, докато сипнеше яхнията.
— Значи си чул.
— Лошите новини пътуват бързо. Колко егоистично — да отнеме живота си така брутално и жена му да го намери. Яхнията е топла, а хлябът — пресен.
