Далеч на север

Гаражът миришеше на бира, цигари и машинно масло.

Бинг погледна към Нейт, затворил едно око заради дима, който се вдигаше от цигарата в ъгълчето на устата му.

— Ако и утре продължи да вали, реката ще залее улица „Лунатик“. Ще ни трябват чували с пясък.

Чували с пясък, помисли си Нейт и хвърли поглед към шевната машина. Не можеше да си представи Бинг да шие, но на този свят ставаха и по-големи чудеса.

— Излезе рано от киното.

— Достатъчно видях, а и утре сутрин ще имам доста работа. Какво значение има?

Нейт се приближи и му показа пликчето с ножа.

— Твоят ли е?

Бинг се обърна и извади цигарата от устата си. Но трябваше нещо повече от цигарен дим, за да не види кръвта по дръжката и острието.

— Прилича на него. — Хвърли цигарата и я смачка върху бетона. — Да, моят нож е. Изглежда някой го е използвал. Къде го намери?

— Забит в кучето на Джо и Лара, Юкон.

Бинг отстъпи назад. Беше реакция на човек, ударен изневиделица.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Някой е прерязал гърлото на кучето, а после е забил ножа в гърдите му, за да го открия по-лесно. Кога излезе от киното, Бинг?

— Някой е убил това куче? Някой е убил Юкон? — Постепенно смайването в очите му отстъпваше пред осъзнаването. — И ти смяташ, че аз съм го убил? — Ръката му здраво стисна гаечния ключ. — Това ли искаш да кажеш?

— Ако се опиташ да ме удариш с това, ще те гръмна. Спести си унижението, защото ще го направя, без да ми мигне окото. Свали го. Веднага.

Тялото на Бинг се разтресе от ярост.

— Ти лесно избухваш, нали? — спокойно попита Нейт. — Това е причината да се нахвърляш върху хората, затова са те тиквали понякога зад решетките. Сега ти иде да ми смачкаш черепа като яйце с този ключ. Хайде, опитай.

Бинг запрати ключа през помещението. От стената отхвърча парче мазилка. Дишаше като парен локомотив и лицето му бе червено като тухла.

— Майната ти. Да, разбил съм няколко мутри, счупил съм няколко глави, но не съм скапан убиец на кучета. И ако твърдиш, че съм, нямам нужда от ключа, за да ти смачкам черепа.

— Попитах те кога излезе от киното.

— През паузата излязох да пуша. Ти ме видя. Говорихме как да се подготвим за наводнението. След това дойдох тук. Товарих проклетите чували. — Той посочи с палец камиона си, където бяха подредени поне сто чувала. — Реших, докато съм тук, да прегледам и двигателя. Не съм мърдал никъде. Ако някой е отишъл у Джо и е убил кучето, не съм бил аз. Харесвах това куче.

Нейт извади пликчето с ръкавиците.

— Твои ли са?

Бинг втренчи поглед в тях и избърса уста с опакото на ръката си. Червенината по лицето му бързо отстъпваше място на мъртвешка бледност.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Това „да“ ли означава?

— Да, мои са, не го отричам. Казах ти, че някой е откраднал ножа и ръкавиците ми.

— Едва тази сутрин. Човек може да се зачуди дали не си го направил, за да прикриеш следите си.

— Защо, по дяволите, ми е притрябвало да убивам някакво куче? Тъпо, старо куче?

Бинг се почеса по бузата, после извади нова цигара от пакета в джоба си. Ръцете му трепереха.

— Ти нямаш куче, нали?

— Това значи ли, че мразя кучетата? Господи! Имах куче. Умря преди две години. Имаше рак. — Бинг се изкашля и дръпна от цигарата. — Ракът го уби.

— Когато някой убие куче, се питаш дали мрази кучетата или ненавижда собствениците му.

— Не съм имал никакви проблеми с това куче. Нито пък с Лара, Джо и колежанчето им. Питай ги. Питай ги дали сме се карали. Но със сигурност някой ще си има проблеми с мен.

— Имаш ли представа защо някой би направил подобно нещо?

Бинг рязко сви рамене.

— Единственото, което знам, е, че не съм убил това куче.

— Не напускай града, Бинг. Ако ти се наложи, искам да ме уведомиш.

— Няма да стоя тук, за да ме сочат хората с пръст.

— Не напускай града — повтори Нейт и излезе.

Докато чакаше, Мег пиеше бира и се опитваше да овладее гнева си. Не обичаше да чака и Нейт щеше да си получи заслуженото, когато се появеше. Беше й наредил какво да прави като генерал на малоумен новобранец.

Мразеше да й заповядват и щеше да му каже и това.

Когато се върнеше, щеше хубавичко да го наемете.

Но защо се бавеше, по дяволите?

Тревожеше се до смърт за кучетата си — независимо че разумът й говореше, че са добре, че Нейт ще изпълни обещанието си и ще ги доведе. Трябваше дай позволи да ги вземе сама, вместо да я държи под нещо като домашен арест.

Не искаше да стои тук безпомощно и да се тревожи, да пие бира и да играе покер с Ото, Кльощавия Джим и Професора, за да убие времето.

Беше спечелила повече от двадесет и два долара, но ней пукаше.

Къде беше той, по дяволите!

И за кого се мислеше, че да й казва какво да прави и да я заплашва с арест? И щеше да му го каже, помисли си тя, Докато обръщаше осмица пика, с която правеше добър фул.

Човекът, който стоеше под дъжда до кучето, не беше милият Нейт с тъжните очи. До горкичкия мъртъв Юкон. Беше някой друг. Навярно така бе изглеждал в Балтимор, преди онази престрелка да го промени. Преди болката да завладее сърцето му.

Но не й пукаше за това. Не й пукаше.

— Плащам твоите два долара — каза тя на Джим — и качвам с два.

Хвърли парите на масата.

Майка й беше дала един час почивка на Джим и работеше на бара. Не че имаше много работа, помисли си Мег, когато Професора се отказа, а Ото вдигна залога й с още два долара. Освен тях, в едното сепаре седяха четирима пришълци. Двамата изкуфели старци Ханс и Декс седяха в другото и убиваха дъждовната вечер с бира и дама.

И чакаха някой да дойде и да разкаже клюките.

Ако реката прелееше, щяха да дойдат още посетители. Да се стоплят за няколко минути, да пийнат по едно кафе, преди отново да се заемат с чувалите с пясък. Когато приключеха с работата, пак щеше да има наплив. Повечето щяха да се върнат — мокри, уморени и гладни, но нежелаещи все още да се приберат и да зарежат мъжката си компания.

Щяха да пият кафе и алкохол, да хапнат нещо топло. Чарлийн щеше да се погрижи за тях, щеше да стои, докато и последните си тръгнат. Мег го беше виждала и преди.

Тя хвърли още два долара, когато Джим се отказа.

— Два чифта — обяви Ото. — Попове и петици.

— Твоите попове не вървят пред моите дами. — Мег свали двойка дами. — Защото са подплатени с три осмички.

— По дяволите! — Ото я наблюдаваше как прибира малката купчинка банкноти и монети. После вдигна глава и отмести стола си назад, защото Нейт се появи на вратата. — Шерифе?

Мег рязко се обърна. Беше седнала срещу входната врата, за да го подхване още с влизането. Ала той