Когато пламъкът избухна в нея, подлудявайки я, той заглуши писъка й с целувки.
— Кажи името ми. — Трябваше да го чуе, трябваше да се увери, че осъзнава с кого е. — Кажи името ми — заповяда й, когато я хвана за бедрата и влезе в нея.
— Нейт.
— Пак. Кажи го пак. — Дъхът пареше гърлото му. — Погледни ме и кажи името ми.
— Нейт. — Дръпна косата му и заби пръсти в рамото му. После го погледна в очите. И го видя, както видя и себе си в очите му. — Нейт.
Той проникваше в нея отново и отново, докато не се почувства изчерпан, докато тялото й не се отпусна и главата й не легна на рамото му.
Трябваше да се подпре с ръка на мократа стена, за да си поеме дъх и да се овладее. Посегна към крана, за да спре душа.
— Трябва да седна — едва успя да каже тя. — Трябва да седна.
— Чакай малко. — Тъй като не беше сигурен дали ще го послуша, той я вдигна, преметна я през рамо и излезе изпод душа. Грабна две кърпи, макар че както бяха разгорещени, сигурно щяха да изсъхнат след минути.
Когато влезе в стаята с нея, кучетата се изправиха.
— По-добре кажи на приятелчетата си, че си добре.
— Какво?
— Кучетата, Мег. Кажи им го, преди да решат, че съм те убил.
— Рок, Бул, мирно. — Когато я остави на леглото, тя не помръдна. — Главата ми се мае.
— Опитай се да се подсушиш. — Хвърли една от кърпите на корема й. — Ще ти дам някаква риза.
Мег не си даде труд да се избърше, просто си лежеше, наслаждавайки се на отмалата.
— Когато дойде, изглеждаше уморен. Уморен, в лошо настроение и студен. Също като пред кметството. Виждала съм го и друг път. Така изглеждат полицаите.
Нейт не каза нищо, извади си чисто бельо и й подхвърли една фланелена риза.
— Това е едно от нещата, които ме уплашиха. Беше странно.
— Пътят до къщата ти е хлъзгав. Трябва да останеш тук.
Тя изчака миг, за да се прояснят мислите й.
— Ти ме пренебрегна. Когато стояхме пред кметството. Още виждаше Юкон, прерязаното му гърло и забития до дръжката нож в гърдите му. — Пренебрегна ме и ми раздаваше заповеди, беше като вербално насилие. Това не ми хареса.
Той отново премълча и започна да суши косата си с кърпата.
— Няма ли да ми се извиниш?
— Не.
Мег седна, за да облече ризата.
— Познавах това куче от съвсем малко. — Гласът й потрепна и тя стисна устни, за да го овладее. — Имах право да бъда разстроена.
— Не съм казал, че нямаше. — Той отиде до прозореца. — Снегът почти е спрял. Може би прогнозата ще се окаже вярна.
— Имам право да се тревожа и за моите кучета, Нейт. И да се погрижа за тях сама.
— Тук вече не съм съгласен. — Той се отдалечи от прозореца, без да дръпне завесите. — Нормално е да се тревожиш, но нямаше за какво.
— Можеше и те да са пострадали.
— Не. Който и да е направил това, е избрал едно старо, само и безпомощно куче. Твоите са млади и силни и не се разделят — почти като сиамски близнаци са.
— Не разбирам…
— Помисли малко, преди да отговориш. — В гласа му се усети нетърпение, когато хвърли кърпата настрани. — Да предположим, че някой — дори човек, когото познават и му позволяват да ги доближи — се опита да нарани едното от тях. Другото веднага ще го нападне и ще го разкъса на парчета. И всеки, който ги познава достатъчно, за да може безопасно да ги приближи, много добре знае това.
Мег сви колене към гърдите си, притисна лице към тях и заплака. Когато чу, че той се приближава към нея, го отпъди с ръка, без да вдига поглед.
— Недей. Недей. Остави ме за малко. Не мога да забравя онази картина. Беше лесно, когато ти бях бясна или докато правехме секс. Чувствах се ужасно, докато стоях долу и чаках, без да знам какво става. Освен това се боях за теб. Боях се, че нещо ще ти се случи. И точно това ме вбеси.
Вдигна глава. През сълзи видя лицето му и долови, че той отново се беше затворил в себе си.
— Трябва да ти кажа още нещо.
— Казвай.
— Аз… Трябва да помисля как да ти го кажа, за да не прозвучи глупаво. — Тя избърса бузите си. — Дори когато бях бясна, уплашена и имах желание да те сритам отзад, задето ме караш да се чувствам така… се възхищавах от онова, което правиш. Как го правиш. Какъв ставаш, когато го правиш. Възхищавах се на силата, която е нужна, за да го правиш.
Нейт седна. Не до нея, а на стола, за да има разстояние между тях.
— Никоя жена, на която съм държал — никой, освен колегите ми — не ми е казвал подобно нещо.
— Значи си държал на хора, които не са го заслужавали.
После стана и отиде в банята да си издуха носа. Когато излезе, застана на вратата, загледана в него.
— Ти отиде да доведеш кучетата ми. Въпреки всичко, което ти се беше струпало на главата, отиде и ги докара. Можеше да изпратиш някой друг или просто да не го направиш. Пътят е наводнен, това ще трябва да почака. Но ти не се отказа. Имам приятели, които биха направили нещо подобно за мен, както и аз за тях. Но не се сещам за нито един мъж — с когото съм била, с когото съм спала, — който би постъпил така.
Лека усмивка докосна устните му.
— Значи си спала с неподходящи мъже.
— Предполагам. — Отиде и вдигна ризата, която Нейт бе съблякъл на влизане. С известни затруднения свали значката и му я занесе. — Впрочем, това ти отива. Прави те много секси.
Той хвана ръката й, преди да успее да се отдръпне, и се изправи.
— Ужасно се нуждая от теб. Повече, отколкото от всеки Друг, и вероятно повече, отколкото ти се иска.
— Е, това ще се разбере.
— Преди година не би ми се възхищавала. Дори преди шест месеца. Трябва да знаеш, че все още има дни, в които не ми се става от леглото.
— А защо го правиш?
Той отвори шепа и погледна към значката.
— Предполагам, защото имам нужда и от това. Не съм герой.
— Много грешиш. — Мег усети как в този миг сърцето й се плъзна в краката му. — Героизъм е да правиш повече, отколкото искаш или смяташ, че можеш. Понякога това значи да вършиш мръсната работа, която другите няма да свършат.
Очите му проблеснаха от обич и той притисна буза към темето й.
— Много съм влюбен в теб, Мег. — После я целуна по косата и се изправи.
— Трябва да изляза. Искам да проверя реката и да обиколя града, преди да си легна.
— Може ли една цивилна и кучетата й да те придружат?
— Да. — Той прокара ръка по влажната й коса. — Но първо се изсуши.
— Ще ми кажеш ли какво разбра за Юкон?
— Ще ти кажа каквото мога.
24.
Той се върна на местопрестъплението под ранния утринен дъжд. На десет стъпки от вратата, мислеше си Нейт. Оставено така, че да го види всеки, който би излязъл или влязъл в кметството. И всеки, който би
