— Къде е тя?
— На път към моргата. Трябва да вървя.
— Ще дойда с теб.
— Няма нужда.
— Тя работеше при мен — отговори той простичко и тръгна към спалнята.
Джона бе виждал и правил много неща. През първата половина от живота си мислеше, че е виждал и правил всичко. Бе виждал смърт, но никога не я бе виждал гола в студената антисептична камера.
Гледаше през стъклото към младата жена и не изпитваше нищо, освен искрено съжаление.
— Аз мога да удостоверя самоличността й — каза Али до него. — Ала за да спазим по-стриктно процедурата, по-добре да е някой друг, който я е познавал. Това Джанет Нортън ли е?
— Да.
Тя кимна на техника зад стъклото и той спусна щорите.
— Не знам колко ще се задържа.
— Ще те чакам.
— По коридора наляво има кафе. Пълен боклук, но обикновено е горещо и силно. — Али протегна ръка към дръжката на вратата и се поколеба. — Слушай, ако размислиш и искаш да си отидеш, просто си отиди.
— Ще те чакам — повтори Джона.
Не й отне много време. Когато излезе, той още седеше на пластмасовия стол в края на коридора. Стъпките й отекваха от линолеума.
— Няма какво повече да се прави, преди да се получат резултатите от аутопсията.
— Как е умряла? — Когато тя поклати глава, Джона се изправи. — Как? Не може да е кой знае какво нарушение на правилата да ми кажеш.
— Била е намушкана с нож. Множество рани, вероятно от дълъг назъбен нож. Тялото й е било изхвърлено отстрани на шосе осемдесет и пет, на няколко километра от Денвър. Хвърлил е чантата й до нея. Искал е бързо да я намерим и да я идентифицираме.
— И това ли е всичко за теб? Просто да я идентифицираш и да подредиш още едно парченце от пъзела?
Али не отговори. Разбираше, че студеният му поглед издава едва сдържан гняв, а и нейните нерви бяха пред скъсване.
— Да се махаме оттук. — Тя пое навън. Искаше да напълни дробовете си с чист въздух. — От броя рани се вижда, че е била убита със злоба.
— А къде е твоята злоба? — Той рязко отвори вратата. — Или не изпитваш никаква злоба?
Али излезе преди него.
— Не се нахвърляй върху мен.
Джона я сграбчи за рамото и я завъртя към себе си. Тя замахна с юмрук и спря на сантиметър от челюстта му.
— Искаш злоба. — Отскубна се от него. — Ще ти дам малко злоба. Както изглежда, режели са я на парчета в същото време, докато аз се въргалях по чаршафите с теб. Питай ме сега как се чувствам.
Хвана я, преди да бе стигнала до колата.
— Извинявай.
Али се опита да се отърси от него, да го избута настрани, ала когато се обърна с ръмжене към него, той просто обви ръце около нея.
— Извинявай — повтори тихо и притисна устни към косите й. — Това беше неуместно. И двамата знаем, че няма никаква разлика къде сме били и какво сме правили. Това все едно щеше да се случи.
— Да, няма разлика. И въпреки това двама души са мъртви. — Тя се отдръпна. — Не мога да си позволя злоба, разбираш ли?
— Разбирам. — Джона свали шнолата от косите й и разтри врата й. — Искам да дойда у вас с теб. Искам тази нощ да бъда с теб.
— Добре, защото и аз това искам. — Влезе в колата и го изчака да седне до нея. И двамата трябваше да се освободят от злобата, знаеше го. И от вината. — Сутринта наистина трябва да стана рано.
Той й се усмихна.
— А аз не.
— Добре. — Али потегли. — Значи ти ще оправиш леглото и ще измиеш чиниите.
— Значи ли това, че ти ще направиш кафето?
— Да.
— Съгласен съм.
Стигнаха до сградата и паркираха в подземния гараж.
— Утре може да имам много работа. Има ли значение кога ще дойда?
— Не. — Джона слезе от колата, заобиколи и протегна ръка за ключовете.
— Какво, да не си ходил на курсове по чаровност?
— Бях отличник. Имам медал. — Натисна бутона на асансьора. — Сега някои жени са неуверени и се притесняват от елементарна любезност като например мъжът да им отвори вратата или да им подаде стола. Естествено, ти си достатъчно сигурна в силата си и в женствеността си, за да не се притесняваш.
— Естествено — съгласи се тя и завъртя очи, когато той с жест я покани в асансьора. После я хвана за ръката и я накара да се усмихне.
— Харесвам стила ти, Блекхоук. Още не съм го определила, но го харесвам. — Али наклони глава. — Ти си играл бейзбол, нали?
— Бейзболът и баща ти ме задържаха в гимназията.
— Моята игра беше баскетболът. Стрелял ли си кошове?
— Понякога.
— Искаш ли в неделя да играеш с мен?
— Може. — Двамата излязоха от асансьора. — По кое време?
— Ами, да кажем в два. Ще мина да те взема. Може да отидем… — Тя изведнъж млъкна, застана пред него и извади пистолета си. — Дръпни се. Не пипай нищо.
Сега и Джона видя. Пресните драскотини и следите от разбиване на вратата. Али с два пръста завъртя бравата и бутна вратата с крак. Влезе приведена и започна да оглежда, като палеше лампите по пътя си. Джона веднага застана пред нея.
— Дръпни се. Да не си луд?
— Едно от нещата, които научих в училището по чар, е да не използвам жена като щит.
— Тази жена случайно е с полицейска значка и с пистолет.
— Забелязах. — Освен това — вметна, след като бързо бе огледал вътрешността на стаята, — него отдавна го няма.
Тя го знаеше, чувстваше го, ала си имаше правила и процедура.
— Е, извини ме, докато се правя на полицай и проверявам. Не пипай нищо — повтори Али и прекрачи счупената лампа, за да огледа останалата част на апартамента.
Запъти се към телефона, като ругаеше тихо.
— Твоят стар приятел Денис? — попита Джона.
— Може, но не вярвам. Лайл се е насочил на юг от Денвър. — Набра номера. — Мисля, че току-що открих какво е правил тук. Детектив Флечър. Имам взлом.
Още преди да пристигне дежурната група, Али сложи ръкавици и започна да прави описа. Стереоуредбата й, доста добра, не бе открадната, ала бе изпотрошена. Същата съдба бе сполетяла портативния компютър и малкия телевизор, който стоеше над стереото. Всички настолни лампи, включително старинната, която бе купила за бюрото си, бяха счупени. Диванът бе разпран открай докрай и вътрешността му бе разпиляна на грозни валма.
В средата на леглото й бяха излени двата литра боя, която бе купила, но така и още не бе използвала.
Над леглото със същата боя бе написано:
