— Сега е петък вечер и всичко е пълно. Освен това сме с две сервитьорки по-малко.
Али усети ледения й тон, но не се отказа.
— Ще изчакам до почивката ти.
— Не знам кога ще мога да си взема почивка. Имаме много работа.
— Ще почакам. Няма да ти отнема много време.
— Както искаш. — Без да я поглежда, Бет се отдалечи.
— Доста й е криво — изкоментира Уил.
Али се обърна.
— Ти навсякъде ли си?
— Почти — сви рамене той. — Това ми е работата. Тя обучаваше Джан, нали разбираш, както обучаваше теб. Струва ми се, че ние всички сме много потресени от това, което се случи.
— И обвинявате мен?
— Аз не те обвинявам. Ти си вършиш работата. Така става. Бет ще дойде, тя прекалено държи на човека. Искаш ли една маса? Оркестърът започва да свири след половин час и са добри, така че ако почакаш, няма да има къде игла да хвърлиш.
— Не, не ми трябва маса.
— Ако размислиш, викни ми.
— Уил… — Али го докосна по рамото, преди да бе успял да си отиде. — Благодаря.
— Няма проблеми — усмихна се той широко. — Аз уважавам полицаите. От пет години насам.
Бет я накара да чака цял час и когато дойде, ушите на Али вече се бяха проглушили от второто изпълнение на оркестъра.
— Имам десет минути, мога да ти отделя пет от тях. Ще трябва да стигнат.
— Добре. — Али трябваше да повиши глас, за да надвика оркестъра. — Може ли да отидем в стаята за персонала, или предпочиташ да си крещим тук?
Без да каже нищо, Бет се обърна и излезе от клуба. Отключи вратата на стаята, седна на дивана и събу обувките си.
— Други въпроси, детектив Флечър?
Али затвори вратата зад себе си и шумът понамаля.
— Ще бъда кратка. Знаеш ли какво се случи с Джан?
— Да, много добре знам.
— Най-близките й роднини са уведомени — продължи тя със същия безстрастен тон. — Утре родителите й пристигат в Денвър и искат да приберат нещата й. Искам да взема каквото има в шкафчето й и да им го предам. Така за тях ще бъде по-леко.
Устните на Бет затрепериха и тя погледна настрани.
— Не знам комбинацията на ключалката й.
— Аз я знам. Беше си я записала в телефонния указател.
— Тогава прави каквото трябва. Нямаш нужда от мен.
— Трябва ми свидетел. Ще ти бъда благодарна, ако удостовериш, че списъкът отговаря на съдържанието на шкафчето й, че не съм взела или добавила нещо.
— Само толкова ли означава това за теб? Всичко, което й се случи? Още един служебен ангажимент?
— Колкото по-скоро изпълня всичките си ангажименти, толкова по-скоро ще открием човека, който й стори това.
— Тя за теб не означаваше нищо. Всички ние нищо не означаваме. Ти ни излъга.
— Да, излъгах ви. И понеже при същите обстоятелства отново бих излъгала, не мога да се извиня. — Отиде до шкафчето и набра комбинацията. — Знаеш ли някой друг, освен Джанет Нортън да е имал тази комбинация?
— Не.
Али отключи и отвори вратичката. Прегледа съдържанието и извади от чантата си голям плик за веществени доказателства.
— Мирише на нея. — Гласът на Бет трепна и прекъсна. — Долавя се нейният парфюм. Каквото и да е направила, не е заслужавала да бъде убита и захвърлена на пътя като боклук.
— Да, не е заслужавала. И аз искам човекът, който го е направил, да плати за това, колкото плащаш ти. Повече.
— Защо?
— Защото трябва да има справедливост, иначе няма нищо. Защото родителите й са я обичали и сърцата им са разбити. Защото и аз долавям парфюма й — сопна се Али и отвори ципа на яркочервената тоалетна чантичка. — Две червила, пудра, три молива за очи…
Бет я докосна по рамото.
— Дай да ти помогна. Аз ще пиша. — Извади от джоба си една кърпичка, изтри очи и взе бележника. — Харесвах те, знаеш ли? Харесвах това, което мислех, че си. Беше някак обидно да открия, че си нещо друго.
— Сега знаеш. Може би можем да започнем оттук.
— Може би. — Бет взе химикалката и започна да пише.
Али поръча на бара лека закуска. Не откъсваше очи от Джона. Петъчната тълпа бе голяма и шумна. Колкото повече седеше, гледаше и слушаше, толкова повече виждаше безброй проблеми да го запази в безопасност.
Виждаше също толкова проблеми да го убеди, че трябва да съобрази начина си на живот с факта, че Матю Лайл е още на свобода.
Тъй като се чувстваше на работа, се задоволи само с кафе. А когато кофеинът опъна нервите й, мина на минерална вода.
Когато усети, че ще се побърка от бездействие, съобщи на Френи, че ще помогне за масите на бара и взе една табла.
— Струва ми се, че те уволних — подхвърли Джона.
— Не си. Аз сама си напуснах. Пит, една наливна бира, един шейк, кампари и сода, мерло, отделно лед, и една безплатна лимонада за нещастния шофьор.
— Имаш ги, Русокоске.
— Качи се горе, почини си. Ти си уморена.
Али само присви очи.
— Пит, този тук прави обидни забележки относно външния ми вид. И ме хваща за задника.
— Ще му разбия муцуната заради теб, сладурче, само да си освободя ръцете.
Моят нов приятел има бицепси като петролни танкери — предупреди тя Джона и с жест отметна косите си. — Така че внимавай какво правиш, хубавецо.
Джона хвана брадичката й, повдигна я на пръсти и я целуна дълго и страстно.
— Няма да ти платя — заключи той и се отдалечи.
— Аз бих работила за такъв бакшиш — реши жената на високия стол до бара. — По всяко време и на всяко място.
— Да-а — въздъхна Али. — Кой не би го направил?
Работи до последните поръчки, после седна на една маса в клуба и вдигна крака, докато оркестърът прибираше инструментите си, а персоналът се готвеше да си тръгне. И както седеше, заспа.
Джона седна срещу нея в притихващия клуб.
— Мога ли да направя нещо за теб, преди да си отида?
Той вдигна очи към Уил.
— Не, благодаря.
— Сигурно е изтощена.
— Ще се възстанови.
— Е… — Уил раздруса монетите в джоба си. — Ще си изпия питието за приспиване и ще си ходя вкъщи. Ще изпратя Френи и ще заключа. До утре.
