дори тъмнината има златисти отблясъци. — Още е нощ. — Погали го по гърба. — Докато лежим така, все още е нощ.
— Може да бъде нощ докогато искаш.
Устните й трепнаха.
— Само още мъничко. — Въздъхна доволно, наслаждавайки се на прегръдката. — Щях да стана и да използвам уредите ти, но после… Е, ти беше тук и помислих, че ще е много по-добре да използвам теб.
— Харесва ми твоят начин на мислене. — Той затвори очи и я притисна към себе си.
Али остави предобедът да се изниже, с удоволствие направи един бърз фитнес с Джона в неговия салон, обсъждайки спортните новини, които гледаха на портативния телевизор.
Закусиха вафли с кафе, изтегнати лениво на леглото с неделния вестник. Естествени, нормални, почти семейни навици, мислеше тя, докато се обличаше за излизане.
Не че мъж като Блекхоук би могъл или би трябвало да бъде превърнат в домошар. Ала една спокойна, отпускаща неделна сутрин бе приятна промяна на ритъма.
Али седеше на ръба на леглото и връзваше старите си гуменки. Джона навлече една тениска и се вгледа в безкрайната линия на бедрата й.
— Обула си тези къси шорти, за да ме разсейваш на игрището ли?
Тя вдигна вежди:
— Моля ти се. При моите вродени умения нямам нужда от такива жалки номера.
— Добре, защото щом започна да играя, нищо не ме разсейва, докато не разбия противника.
Али се изправи и разкърши силните си рамене.
— Ще видим кой кого е разбил, когато удари звънецът. Още ли ще седиш тук да се хвалиш, или си готов?
— Повече от готов, детектив Миличка.
Тя изчака, докато се качиха в колата. Добре бе премислила момента. Освен това, колкото по-късно му го кажеше, толкова по-малко време щеше да има той да спори с нея.
Протегна крака и се приготви да се наслади на пътуването. И се подсмихна, когато видя как погледът му се плъзна по бедрата й.
— Е, ще ми дадеш ли някога да карам тази кола?
Джона запали мотора.
— Не.
— Мога да се справя.
— Тогава си купи ягуар и си го карай. Къде е игрището, на което искаш да изживееш позорното си поражение?
— Искаш да кажеш, къде е игрището, където имам намерение да те превърна в хленчещо унижение? Ще ти казвам накъде да караш. Разбира се, ако карах аз, можех просто да отида там.
Той й хвърли един изпълнен със съжаление поглед и си сложи слънчевите очила.
— Къде е игрището, Флечър?
— Близо до Чери Лейк.
— Защо, по дяволите, искаш да мяташ кошове там? Наоколо има толкова фитнес зали.
— Денят е прекалено хубав, за да го прекараме на закрито. Разбира се, ако се страхуваш от малко чист въздух… — Джона обърна и излезе от паркинга. — Какво правиш, когато имаш свободен ден, освен че използваш страхотните уреди в апартамента над клуба? — полюбопитства Али.
— Гледам мач, обикалям галериите. — Подари й една бавна усмивка. — Ходя по жени.
Тя смъкна тъмните си очила и го погледна над тях.
— Какъв мач?
— Зависи от сезона. Ако има футбол или хокей, вероятно ще го гледам.
— Аз също, не мога да устоя. Какви галерии?
— Каквито ме привличат в момента.
— Ти имаш някои големи произведения на изкуството, в клуба и в апартамента си.
— Обичам изкуството.
— И така… Какви жени?
— Лесни.
Али се засмя и намести очилата си.
— Наричаш ме лесна, а, приятел?
— Не, ти си трудна. Обичам от време на време разнообразието.
— Блазе ми. Имаш много книги — отбеляза тя, загледана в профила му, сексапилните ъгловати черти, начина, по който тъмните очила скриваха пленителната контрастност на тези ясни светлозелени очи. — Трудно ми е да си те представя свит на кълбо с хубава книга.
— Изтегнат — поправи я Джона. — Жените се свиват на кълбо, мъжете се изтягат.
— О, да, разбирам. Това е съвсем различно. Отбий по шосе двеста двадесет и пет. И внимавай за ограниченията на скоростта. Пътната полиция направо си умира да лови хубави момчета като теб с бързи коли.
— Имам връзки в полицейското управление.
— И ти си мислиш, че ще уредя да ти опростят глобата, след като ти дори не ми даваш да карам тази кола?
— Най-случайно познавам полицейския комисар. — В момента, в който го каза, в главата му прищрака. — Ти каза Чери Лейк?
— Точно така. — Той отби в първото отклонение и спря на удобния паркинг. — Някакъв проблем ли има?
— Твоите родители живеят в Чери Лейк.
— Да. И имат баскетболно игрище… Е, половин игрище. Това е всичко, което успяхме да ги накараме да направят, въпреки че с братята ми много настоявахме. Освен това имат място за барбекю, което баща ми много активно използва. Опитваме се два пъти месечно да се събираме в неделя.
— Защо не ми каза, че отиваме у твоите родители?
Али разтълкува тона — гняв, безмилостно овладян.
— Какво значение има?
— Няма да се натрапвам на семейството ти. — Отново обърна колата. — Ще те оставя, някой ще те докара на връщане.
— Почакай. — Тя протегна ръка и изключи колата. Ако бе ядосан, прекрасно, значи щяха да се сборят. Но не би понесла, ако станеше студен. — Какво значи да се натрапваш? Ще поиграем баскетбол, ще хапнем малко пържоли. Нямаш нужда от официална покана.
— Няма да прекарам неделния следобед с твоето семейство.
— С едно полицейско семейство.
Джона свали тъмните си очила и ги хвърли настрани.
— Това няма нищо общо.
— Кое тогава има нещо общо? Ставам да спиш с мен, ала не ставам за това?
— Това е глупаво. — Той изскочи от колата, отиде до края на паркинга и се загледа в тясната затревена площ.
— Ами кажи ми нещо, което не е глупаво. — Тя изтича до него и го хвана за рамото. — Защо си толкова сърдит, че искам да прекарам няколко часа със семейството си?
— Ти ме подлъга, Алисън. Това първо.
— Защо трябва да те подлъгвам? Защо ти познаваш баща ми през почти половината си живот, но никога не си приемал и една-единствена покана да дойдеш у нас?
— Защото това е неговият дом и аз нямам място там. Защото съм му задължен. Аз спя с дъщеря му, за Бога.
— Знам. Той също го знае. Е, и какво? Мислиш, че още щом минеш през вратата, татко ще измъкне полицейския си пистолет и ще те застреля между очите?
— Това не е шега. Много ти е лесно, нали? Всичко е било съвсем наред в твоя живот, солидно,
