— Не ми казвай нищо повече, преди да изядеш цяла кутийка „Тик-так“.
— О, по дяволите! — Джина бръкна в джоба на джинсите си, които бяха толкова тесни, че сигурно щяха да повредят вътрешните й органи. „Слим Фаст“8, който пиеше, не й помагаше да свали шестте килограма, които натрупа през техния първи семестър в колежа.
Тя извади оттам малката кутийка, която носеше винаги със себе си, и сложи няколко оранжеви бонбончета в устата си.
— Пияна съм! — рече, докато ги смучеше.
— Кой ли би предположил? Виж какво, можеш да оставиш колата си тук и аз ще те върна. Ще бъда дежурен шофьор тази вечер.
— Добре, след малко ще отида да повърна. След това ще се оправя. Между другото, имам новини! — Тя задърпа Рина през кухнята, която също бе претъпкана с хора, и двете излязоха през задната врата на двора.
Там имаше още повече хора. Какво ставаше? Нима целият кампус в Колидж Парк бе решил да зареже ученето тази вечер?
— Скот Делаутър ще бъде изгонен от колежа — съобщи Джина и направи няколко танцови стъпки, с които придружи изявлението си.
— Кой е Скот Делаутър и защо танцуваш заради нещастието му?
— Един от съквартирантите тук. Срещала си го. Нисичък, с големи зъби. А танцувам, защото неговото нещастие е нашият джакпот. Той напуска, а друг от къщата ще се дипломира през декември. Джен казва, че ще ни сместят тук за следващия семестър, ако спим заедно. Рина, ще се измъкнем от онази дупка!
— И да се преместим тук? Джина, върни се в нашия свят! Не можем да си го позволим.
— Говорим за разделяне на наема и разходите на четири. Не е кой знае колко. — Джина сграбчи ръката й, тъмните й очи блестяха от вълнението и от евтиното вино, а гласът й бе изпълнен с благоговение. — Има три бани! Представяш ли си? Цели три бани за четирима души! А не една за шест.
— Три бани — повтори замечтано като молитва Рина.
— Това е нашето спасение. Когато Джен ми каза, получих видение. Истинско видение, Рина. Мисля, че видях Светата майка да се усмихва. И тя държеше в ръката си люфа.9
— Три бани — повтори Рина. Не, не, не бива да бъда привлечена към Тъмната страна от блестящи предмети. — Колко е наемът?
— Ами… след като вземем предвид, че ще го делим на четири и че няма да се храним в стола, защото ще можем да си готвим тук, излиза направо без пари.
— Толкова много?
— И двете ще работим това лято. Можем да спестяваме. Моля те, моля те, моля те. Трябва да им кажем бързо. Ето виж, ще си имаме двор — тя направи широк жест с ръка. — Ще можем да посадим цветя. По дяволите, ще отглеждаме зеленчуци и ще ги продаваме! Всъщност ще можем да печелим пари, ако живеем тук.
— Кажи колко е наемът, Джина!
— Нека първо да ти донеса едно питие…
— Изплюй камъчето — настояваше Рина. И трепна, когато Джина най-сетне изрече сумата.
— Но ние ще…
— Млъкни! Остави ме да помисля — Рина затвори очи и започна да смята. Щеше да им бъде трудно, реши тя. Но ако наистина си готвеха сами, ако намаляха разходите за кино, дискове и парцалки… Можеше да се откаже от нови дрехи заради чудото на трите бани.
— Добре, съгласна съм.
Джина нададе победоносен вик, прегърна я и двете затанцуваха по тревата.
— Направо изпадам в благоговение! Не мога да чакам. Хайде да си вземем вино и да пием за провала на Скот Делаутър на академичните изпити.
— Изглежда разумно, но неподходящо — Рина се обърна и спря като закована. — Джош? Здравей.
Младежът затвори вратата зад себе си и й се усмихна със своята срамежлива усмивка, която подкоси краката й.
— Здрасти. Чух, че си била тук.
— Да. Помислих си, че мога да си почина малко от ученето. Мозъкът ми започна да изтича през ушите.
— Събери го за утрешния последен напън.
— Точно това й казах и аз — Джина сияеше. — Знаете ли, вие двамата се чувствайте като у дома си. А аз смятам да се скрия в една от баните, която скоро ще бъде моя собствена — Тя прегърна силно Рина. — Толкова съм щастлива!
Джош я проследи с поглед, докато вратата зад Джина се затвори.
— Може ли да попитам защо е толкова щастлива?
— Защото смятаме следващия семестър да се пренесем тук.
— Нима? Това е страхотно — той се приближи, все още с ръце, пъхнати в джобовете, и се наведе да я целуне по главата. — Поздравявам ви.
По кожата й пробягаха мравки от нерви, усещане, което тя намираше за удивително и прекрасно зряло.
— Да си призная, в началото мислех, че ще бъде много вълнуващо да живея в общежитие. Истинско приключение. Аз и Джина — в една стая. Как ще правим всичко заедно. Но някои от другите на етажа просто ме подлудяват. Една от съквартирантките се опитва да ме побърка, като денонощно пуска Марая Кери.
— Какво коварство!
— Мисля, че вече има ефект.
— Напротив, изглеждаш фантастично. Радвам се, че дойде. Тъкмо смятах да си вървя, когато чух, че си пристигнала.
— О! — удоволствието й спадна с няколко деления. — Отиваш ли си?
Той отново се усмихна, извади ръката си от джоба и хвана нейната.
— Все още не.
Бо Гуднайт не беше сигурен какво прави в тази непозната къща с цяла тумба колежанчета, които никога не бе виждал. Е, все пак купонът си е купон и той позволи на Брад да го домъкне тук.
Музиката беше добра, имаше страшно много момичета. Високи, ниски, закръглени и слаби. Беше като плато с мезета, но вместо с деликатеси, с жени.
В това число и онази, по която Брад напоследък беше хлътнал, и това бе причината да бъдат тук.
Тя бе приятелка на приятелката на едно от момичетата, които живееха в тази къща. Бо също я харесваше много — всъщност дори сам би я свалил, ако Брад не беше го изпреварил.
Законите на приятелството повеляваха да забрави за мераците си.
За утеха Брад бе загубил облога на ези-тура и сега трябваше да играе ролята на дежурен шофьор. Може би никой от тях не биваше да пие, тъй като все още не бяха навършили разрешената от закона възраст. Но купонът си е купон, помисли си Бо, като отпи от бирата си.
Освен това той сам печелеше парите си, плащаше наема, готвеше си — също като големите. А и се чувстваше много по-възрастен от всички колежанчета тук.
Мислейки тези неща, Бо огледа стаята. Бе висок и мършав младеж на двадесет години, с къдрава черна коса и зелени замечтани очи. Лицето му беше слабо, а също и тялото, но той смяташе, че е направил мускули с въртенето на чука и влаченето на дървения материал. Чувстваше се малко не на място заради откъслечните разговори, които чуваше от всички страни — оплаквания от изпити, коментари по политически науки и женски клюки.
Колежът не беше за него. Чувстваше се най-щастлив през последния ден в гимназията. Дотогава бе работил всяко лято. Първоначално като общ работник, сетне като чирак, а сега на двадесет бе вече дърводелец с прилична заплата.
Харесваше му да създава разни неща от дърво, беше сръчен и го биваше. Може би защото обичаше
