Нямах време да се огледам.
— Ще го обсъдим утре сутринта — отвърна й О’Донъл. — Ще пратя патрулна кола да те пази тази вечер.
Тя понечи да откаже, после премисли.
— Добра идея. Но нека е някой от екипа, става ли? Ако колата е полицейска, може да се уплаши и да избяга. По-добре да е цивилна.
— Ще се погрижа. Почини си. Рина се сети за обаждането на Бела.
— Да, добре — и потърка уморените си очи. — Ще си почина.
Погледна телефона. Трябваше да се обади на Бела. Фактът, че избухванията и нервността й понякога бяха причинени от нещо толкова дребно като счупен нокът, не бе извинение. Е, това беше нелюбезно и не бе вярно, трябваше да признае Рина. Бела не бе чак толкова глупава, нито смешна. Донякъде, но не съвсем.
Дали не я тревожеше нещо, свързано с децата, макар че едва ли. Ако случаят беше такъв, щеше да има още дузина обаждания от роднините. Родителите й щяха да повредят мобилния й телефон от звънене, ако се бе случило нещо спешно.
А какво говореше фактът, че се двоумеше и разтакаваше дали да се обади на сестра си или не?
Тя вдигна телефона и извади номера на Бела от паметта му.
Не беше сигурна дали почувства облекчение или раздразнение, когато икономката й съобщи, че сестра й е на фризьор. Което все пак потвърждаваше, че Бела е в беда, помисли си Рина, когато затвори. Защото сестра й ходеше на фризьор, когато другите хора викаха бърза помощ.
Тъкмо щеше да тръгне по стълбите нагоре и на входната врата се почука. Рина почувства как сърцето й трепетно замря, защото си помисли, че може да е Бо. Но като отвори, видя големия корем на Джина, която беше бременна в шестия месец.
— Стив ми каза, че вече сигурно си се прибрала. Просто минавам да те видя как си — тя сграбчи Рина в силната си прегръдка. — Ама че нощ, а? Добре ли си? Изглеждаш изморена. Трябва да поспиш.
— Такава беше и моята идея — рече нацупено Рина, докато Джина се шмугваше покрай нея.
— Добре де, добре, хайде да седнем. Майка ми изведе децата за няколко часа. Бог да я благослови с вечна младост и красота — тя потупа с ръка закръгления си корем, сетне се намръщи, докато оглеждаше стените, които предишният собственик бе боядисал в странния зелено кафяв цвят на киви.
— Все още ли не си избрала цветовете! Трябва да се възползваш от това прекрасно време и да боядисаш. Така ще можеш да оставиш прозорците отворени, за да се измирише боята. Стив ще ти помогне.
— Благодаря. Все още не съм се спряла на нищо. Иска ми се да е по-класическо от това тук.
— Както решиш. Мога да ти помогна. Обичам да избирам цветове. Същото като играчките е. Ободрявам ли те?
— Нима изглежда, че имам нужда от ободряване?
— Стив ми каза всичко. Не се тревожи, няма да кажа на вашите. Просто се притеснявам за теб.
— Няма за какво.
— Ами да, разбира се. Защо ли да се тревожа, след като някакъв маниак на тема пожари е обсебил най-добрата ми приятелка и е подпалил нашето училище!
Рина въздъхна, сетне отиде до кухнята, за да налее две чаши със „Сан Пелегрино“.
— Има ли нещо, което върви с това? — попита Джина, като я последва. — Нещо с повече захар?
Рина извади остатъка от един кейк с кафе.
— Само че е стар, от няколко дни — предупреди тя.
— Много важно — смеейки се, Джина си отчупи едно парче. — Мога да изям три кучета, стига да са полети с достатъчно захарен сироп — разположи се на старата месарска маса, която Рина използваше за кухненска. — Добре, аз бях заета, ти беше заета. Сега е време да науча с най-големи подробности всичко за твоя дърводелец. Майка ми разбрала от твоята, че го познаваш още от колежа. Аз знам много добре кого познаваше и кого не по това време и не помня никакъв на име Гуднайт.
— Всъщност не се познавахме. Той ме видял на някакво парти, докато съм била в колежа. Всъщност и двете бяхме в колежа.
— Значи майка ми не е разбрала правилно — Джина си отчупи друго парче. — Я седни и разказвай.
Рина се подчини и оловната тежест на умората избледня и изчезна, докато Джина прекъсваше разказа с въздишки, възклицания „Ох“ и „Божичко!“, както и драматични пляскания с ръце и хващане за сърцето.
— Видял те е и никога не те е забравил. Носил те е в себе си през …
— Престани.
— Ти престани. Това е толкова романтично. Като Хийтклиф и Катерина40.
— Те са били луди.
— За Бога! Какви ги говориш. Добре като в „Безсъници в Сиатъл“41. Знаеш колко много обичам този филм.
— Да, знам. С изключение на факта, че ние не живеем на двата противоположни бряга, аз не съм сгодена за някой друг и той не е вдовец с дете, иначе е съвсем същото.
Джина заклати пръст.
— Няма да ми разваляш удоволствието! Омъжена съм от шест години, чакам третото си дете. Но не съм чувала нещо толкова истински романтично напоследък. Я ми кажи как изглежда?
— Добре. Има мускулесто тяло. Вероятно от работата, която върши. Ръчна работа, физически труд.
— А сега ми кажи най-важното. Как е в леглото?
— Да съм казала, че съм правила секс с него?
— От колко време те познавам?
— По дяволите! Хвана ме натясно. Излиза извън класацията.
Джина зяпна и премигна.
— Ти никога преди не си казвала това.
— Кое?
— Винаги си казвала — той е чудесен или той е страхотен. Понякога, че е било забавно или посредствено. Ако трябваше да използвам десетобалната система, щях да кажа, че се движеше около осем.
Челото на Рина се сбърчи.
— Бих казала по-скоро десет. Не си ли прекалено загрижена и обсебена от моя сексуален живот?
— Че за какво са приятелките? Това ли беше най-хубавият секс в твоя млад живот, изпълнен с приключения?
— Не бих казала… добре де, да. Така е. Не знам. Беше страхотен и чудесен, и забавен, и романтичен. Дори когато беше див. Но след снощи край. Свърши се.
— Защо? Какво е станало? Та аз току-що дойдох! Как така край?
Рина си наля още газирана вода, седна и загледа мехурчетата.
— Ами като заведеш един мъж на местопрестъплението, на място, където си обвързан професионално и лично, и той те гледа как тичаш със защитен костюм, издаваш заповеди, някои от които към него самия, той си дава сметка, че работата ти е смахната. Това ще накара цветето да увехне, Джина.
— Е, тогава значи наистина има малка пишка.
Рина поклати глава със смях.
— Не, не е така и фигуративно, и буквално казано. Ние тъкмо започнахме да… танцуваме, Джина. Но мелодията се промени така рязко и неочаквано, че стана сложно.
С въздишка Джина седна обратно.
— Ако това е неговото отношение, значи не го харесвам.
— Ще го харесаш. Той е от хората, които се харесват. Не го обвинявам, че ще даде на заден.
— Което значи, че все още не е отстъпил назад?
— Просто снощи имах това чувство. Но не ми е казал нищо засега.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Рина? Ти си песимистка. Когато става дума за мъже, си голяма песимистка. Ето защо… — тя млъкна, намръщи се и отпи от водата.
