хареса.
— Копеле.
Тази единствена дума можеше да бъде обидна, но Ед знаеше, че е успял.
— Иди си у дома и поспи малко. По-добре иди вкъщи. — Бръкна в джоба си и извади ключа. — Ако не се погрижиш за себе си, отново ще ти стане лошо. А това няма да помогне на никого.
— Нямам намерение да стоя със скръстени ръце.
— Не, ще се нахраниш, ще се наспиш и ще ме чакаш да се върна. Ако има какво да ти кажа, ще ти го кажа.
Хвана във въздуха ключовете, които той й хвърли.
— Какво ще стане, ако убие още някого?
И Ед си задаваше същия въпрос от два часа през нощта.
— Ще го хванем, Грейс.
Тя кимна. Винаги беше вярвала, че доброто побеждава лошото.
— Когато го направите, искам да го видя. Лице в лице.
— Ще поговорим за това. Искаш ли някой да те закара до нас?
— Все още мога сама да шофирам колата си. — Отвори чантичката си и пусна вътре ключовете му. — Ще те чакам, Джаксън. Но аз не съм от най-търпеливите жени.
Когато минаваше покрай него, той я спря за миг. По страните й отново се бе появил цвят, за пръв път от няколко дни. Но това не го успокои.
— Опитай се да поспиш — каза Ед, преди тя да затвори вратата след себе си.
Когато влязоха в офиса на „Фентъси“, Айлин говореше по телефона. Погледна към тях. Не изглеждаше изненадана, че ги вижда. Довърши инструкциите, които даваше на операторката. Дори когато Бен постави заповедта за обиск на бюрото й, тя не промени изражението си. Когато свърши да говори по телефона, взе заповедта и внимателно я разгледа.
— Изглежда, всичко е както трябва.
— Миналата нощ сте загубили още една жена, която е работела за вас, госпожо Коуфилд.
Вдигна поглед към него, после отново погледна към заповедта.
— Знам…
— Тогава сигурно се досещате, че връзката е тук. Вашият бизнес е единственото нещо, което свързва Мери и Катлин.
— Знам, че изглежда така. — Взе заповедта и я занавива между пръстите си. — Но не мога да повярвам, че е истина. Вижте, казах ви го и преди. Това не е някаква мръсна работа. Аз правя чист и законен бизнес. — Все пак в очите й имаше искрица паника, когато отново вдигна поглед. И Ед забеляза, въпреки че гласът й остана спокоен. — Управлявам бизнеса си съвсем законно. Адвокат на съпруга ми е Смит, той е уредил всичко. Ние не сме някакви мошеници. Просто предлагаме една услуга. Разговор. Ако по някакъв начин се окажех отговорна за смъртта на две жени…
— Госпожо Коуфилд, има само един човек, който носи отговорност за това. И това е мъжът, който ги е убил. — Тя погледна Ед с благодарност и той побърза да продължи: — Една жена се е обадила, за да съобщи, че при Мери става нещо. Не е била нейна съседка, госпожо Коуфилд.
— Да, така е. Бихте ли ми дали една? — попита тя, когато Бен извади кутията си с цигари. — Отказах ги преди две години.
Леко се усмихна, когато той й запали цигарата.
— Поне съпругът ми смята така. Той е много вътре в темата здраве. Да удължим живота си, да подобрим стила си на живот… Не мога да ви кажа колко са ми опротивели тези люцернови кълнове…
— Какво ще кажете за телефонното обаждане, Айлин? — прекъсна я Бен.
Тя дръпна от цигарата си, седна и продължи да пуши бързо и нервно.
— Имало е един клиент, говорили са по телефона с Мери, когато… когато е била нападната. Той я чул да пищи и е чул звуци като от борба. И той се обади тук. Сестрата на съпруга ми не е знаела какво да прави и ми позвъни. Веднага след като ми обясни, аз ви се обадих. — Телефонът зад нея иззвъня, но тя не му обърна внимание. — Виждате ли, клиентът ни не е можел сам да се обади в полицията. Не е знаел нито къде да им каже да отидат, нито пък името на човека в беда. Това е част от предпазните ни мерки.
— Трябва да ни кажете името на вашия клиент, госпожо Коуфилд.
Тя кимна на Ед, носле внимателно изтръска пепелта от цигарата си.
— Трябва да ви помоля, ако е възможно, да бъдете дискретни. Не става дума просто да запазя бизнеса си, което съм длъжна да сторя. Чувствам се, сякаш нарушавам тайната на клиента.
Бен погледна към телефона, който отново иззвъня.
— Подобни неща просто нямат значение, когато става въпрос за убийство.
Без да каже нищо повече, Айлин се обърна към компютъра си.
— Той е от най-добрите — обясни тя, когато принтерът започна да работи. — Исках най-добрия модел.
Вдигна телефонната слушалка и прие следващото обаждане. Когато затвори, се завъртя на стола и откъсна разпечатката. Подаде я на Ед.
— Джентълменът, който е разговарял е Мери снощи, е Лоурънс Маркович. Нямам адреса му, разбира се. Имам телефонния му номер и номера на кредитната му карта.
— Ние ще се погрижим за това — каза Ед.
— Надявам се. Надявам се много скоро да се погрижите за това.
Когато излизаха от офиса, телефонът отново иззвъня.
Не им отне много време да открият Лоурънс Маркович.
Беше на тридесет и седем години, разведен и на свободна практика. Не работеше в дома си, а в Потомак, Мериленд.
— Господи, погледни тези къщи! — Бен намали и подаде глава през прозореца на колата. — Знаеш ли как вървят местата тук? Четиристотин, петстотин хиляди. Тези хора имат градинари, които изкарват повече, отколкото ние с теб.
Ед погледна навън.
— На мен ми харесва повече там, където живея. Има си лице.
— Лице? — Бен изсумтя, докато прибираше главата си в колата. — Таксите тук са по-големи от нашата ипотека.
— Паричната стойност на една къща не я прави дом.
— Господи! Само погледни това място. Сигурно квадратният метър е четиридесет или петдесет хиляди.
Ед погледна, но изгледът не го впечатли. Архитектурата беше прекалено модерна, за да е по вкуса му.
— Не знаех, че се интересуваш от имоти.
— Не се интересувам. Е, поне не се интересувах досега. — Бен мина покрай храст бледорозови азалии. — Мисля си, че двамата с докторката рано или късно ще имаме нужда от едно местенце. Тя би могла да си го позволи. Но не и аз. Предполагам, че тук имат правила и за това в какъв цвят да е боклукчийската ти кофа. Доктори, лекари и счетоводители. — И внучки на сенатори, помисли си той, като се сети за произхода на съпругата си.
— И няма никакви плевели.
— Аз харесвам плевелите. Пристигнахме.
Спря колата пред една П-образна двуетажна къща с френски прозорци.
— Сигурно добре се плаща, за да се прикрият данъците.
— Счетоводителите са като полицаите — каза Ед. — Човек винаги има нужда от тях.
Бен влезе в алеята към мястото за паркиране и спря. Искаше му се да сложи за всеки случай някой камък под задното колело, но наблизо нямаше никакви камъни. Имаше три врати и те се почудиха коя да изберат. Решиха да влязат през средната. Отвори им жена на възраст, в сива рокля и бяла престилка.
— Бихме искали да видим господин Маркович, моля. — Ед й показа полицейската си значка. —
