Полиция.
— Господин Маркович е в офиса си. Ще ви покажа пътя.
От фоайето започваше широка стая в черно и бяло. Но обстановката беше твърде скована. На Ед му хареса само идеята за прозорци на тавана. Ще помисли за такива. Тръгнаха надясно. Стигнаха до една жена, която седеше зад абаносово бюро. Наоколо имаше кожени столове и глобуси.
— Госпожице Бес, тези господа са дошли да видят господин Маркович.
— Имате ли насрочена среща? — попита жената зад бюрото и ги изгледа с раздразнение.
Косата й стърчеше във всички посоки, сякаш беше ровила в нея с пръстите си. Сега сложи молива зад ухото си и започна да се рови в бумагите на бюрото, за да открие тефтера с насрочените срещи. Телефонът зад нея упорито звънеше.
— Съжалявам, но господин Маркович е много зает. Не му е възможно да приема нови клиенти.
Бен извади полицейската си значка и я завря под носа й.
— О-о! — Тя се изкашля. — Ще проверя дали има възможност да ви приеме. Господин Маркович… — Бен и Ед чуха раздразнителния отговор, който последва. — Съжалявам, господин Маркович. Да, сър. Но тук има двама господа. Не, сър. Не съм свършила още със сметката на Берлин. Господин Маркович… господин Маркович, те са от полицията. — Каза последните думи много тихо, сякаш това бе тайна. — Да, сър. Сигурна съм. Не, сър. Добре.
— Господин Маркович ще ви приеме. През тази врата. — Тя вече беше изпълнила дълга си. Вдигна телефонната слушалка. — Тук Лоурънс Маркович и сие.
Ако имаше някакви съдружници, те не се виждаха. Маркович седеше сам в кабинета си. Беше мършав, плешив и с дебели стъкла на очилата. Бюрото му беше черно като това на секретарката му, но два пъти по- голямо. Върху него на купчини бяха натрупани папки. Имаше два телефонни апарата, поне дузина подострени моливи и два калкулатора. Лентите им падаха до пода. В ъгъла на стаята имаше машина за газирана вода. Пред прозореца беше закачена клетка за птички, в която се виждаше голям зелен дългоопашат папагал.
— Господин Маркович? — И двамата детективи показаха личните си карти.
— Да. Какво мога да направя за вас? — Той прокара дланта си по това, което беше останало от косата му, и стисна устни. Не беше излъгал Роксана за обратната си захапка. — Страхувам се, че в момента съм затънал до гуша в работа. Знаете коя дата сме днес, нали? Четиринадесети април. Всеки си трае до последния момент, а после очаква чудеса. Всичко, за което ги моля, е малко пресметливост и организираност. Не мога да направя отсрочки за всички. Зайчета, искат да извадя зайчета от вълшебния цилиндър.
— Така е, сър — започна Бен, но изведнъж осъзна какво бе казал Маркович. — Четиринадесети април ли?
— Аз се регистрирах миналия месец — каза Ед.
— Съжалявам, господа, но този нов закон за данъците направи страхотна бъркотия. Ако работя в следващите двадесет и четири часа, без да спирам може би ще успея да свърша до крайния срок. — Пръстите на Маркович нервно чукаха по калкулатора на бюрото.
— Майната им на данъците — извика папагалът от клетката си.
— Да. — Бен прокара пръсти през косата си и се опита да се въздържи. — Господин Маркович, не сме тук заради данъците. Но какво между другото се облага?
— Тук сме заради Мери Грайс — побърза да каже Ед. — Вие сте я познавали като Роксана.
Маркович инстинктивно натисна копчето за изчистване на цифрите и сграбчи молива си.
— Боя се, че не разбирам за какво говорите.
— Господин Маркович, Мери Грайс е била убита снощи. — Ед изчака малко, но забеляза, че счетоводителят вече е прегледал сутрешните вестници. — Имаме причини да вярваме, че вие сте говорили с нея по телефона, когато е била нападната.
— Не познавам жена с такова име.
— Вие сте познавали Роксана — настоя Бен.
Пребледнелият досега Маркович беше започнал да позеленява.
— Не разбирам какво общо има Роксана с Мери Грайс.
— Те са един и същи човек — каза Бен и видя как Маркович трудно преглътна.
Той вероятно го е знаел. По някакъв начин беше го свързал със заглавията в сутрешните вестници. Но не му се беше видяло много възможно. Затова пък присъствието на двама полицаи посред бял ден в офиса му го правеше съвсем реално. И много лично.
— Имам едни от най-големите сметки в Метрополитен. Няколко от клиентите ми са в Конгреса, в Сената. Не мога да си позволя никакви неприятности.
— Ние можехме да ви изпратим и призовка — започна Ед. — Но ако ни сътрудничите, бихме могли да не вдигаме много шум.
— Но това е шантаж. — Маркович си свали очилата, за да разтърка очите си. Без тях изглеждаше сляп и беззащитен. — С месеци животът ми се върти около проклетите данъци. Не можете да си представите. Никой не желае да си плаща данъците. Трудно може да ги вини човек. Повечето от клиентите ми имат приходи над шестцифрени числа. Не искат да дават тридесет и пет процента или повече на правителството. Искат от мен да им намеря някаква вратичка.
— Наистина — каза Бен и реши да опита да седне в един от люлеещите се столове. — Нас не ни интересуват причините, поради които сте използвали услугите на „Фентъси“, господин Маркович. Бихме искали просто да ни кажете какво точно се случи миналата нощ, докато разговаряхте с Мери.
— Роксана — поправи го Маркович. — Чувствам се по-добре, когато мисля за нея като за Роксана. Тя имаше прекрасен глас и беше толкова… е, забавна. Не съм имал много време за жени след развода си. Но това е като водата под моста. Както и да е. Връзката ни с Роксана беше толкова вълнуваща. Три пъти през седмицата можех да говоря с нея и се връщах освежен в кабинета си към бумагите с данъците.
— Миналата нощ, господин Маркович, какво се случи миналата нощ? — прекъсна го Бен.
— Да. Миналата нощ. Не бяхме говорили дълго. Точно бях започнал да се чувствам добре. Знаете, да се отпускам. — Извади носната си кърпа й забърса лицето си. — И изведнъж тя започна да говори с някой друг. Сякаш в стаята имаше някой. Каза нещо от рода на: „Кой сте вие?“ или „Какво правите тук?“ Отначало помислих, че все още говори на мен, шегува се или нещо такова. Но после тя започна да пищи. Аз почти изпуснах телефонната слушалка. После каза: „Лоурънс, Лоурънс, помогни ми. Обади се на полицията, обади се на някого.“ — Започна да кашля, сякаш думите дразнеха гърлото му. — Започнах да й говоря отново. Беше толкова неочаквано. Мисля, че дори й казах да се успокои. И тогава чух другия глас.
— Мъжки глас? — Ед продължи да си води бележки.
— Да, беше мъж. Не беше нейният глас. Той каза, мисля, че каза: „Ще ти хареса.“ Нарече я по име.
— Роксана? — попита Бен.
— Да. Точно така. Чух го да й казва Роксана и чух… — Сега покри лицето си с носна кърпа и постоя така един момент. — Трябва да ме разберете. Аз съм един съвсем обикновен човек. Свел съм сложните неща в живота си до минимум. Имам ниска кръвна захар.
Ед съчувствено кимна.
— Просто ни кажете какво сте чули.
— Чух такива ужасни звуци. Дишане и душене. Тя вече не пищеше, просто издаваше едни сподавени звуци. Оставих слушалката. Не знаех какво да правя, затова просто оставих слушалката.
Махна кърпата от лицето си. Сега то беше посивяло.
— Помислих си, че може би преувеличавам. Помъчих се сам себе си да убедя, но продължавах да чувам звуците. Чувах как Роксана плаче, чувах молещия й глас. Умоляваше го да не я наранява. Чух другия глас да казва, че тя е искала той да я нарани. И че никога преди това не е преживявала подобно нещо. Мисля, мисля, че той твърдеше, че я е чувал да казва, че желае да изпита болка. Но не съм сигурен за това. Всичко беше толкова объркано. Извинете ме.
Стана и се приближи към апарата за газирана вода.
Напълни си картонена чаша. Бързо я изпи и я напълни отново.
— Не знаех какво да правя. Стоях и мислех. Опитах се да се върна към работата си, да забравя за това. Както вече ви казах, продължавах да мисля, че вероятно това е била някаква шега. Но не звучеше като
