завършен.
— Чудесно. Тогава може би ще успеете да го пипнете, преди да е необходимо да бъде примамен. — Грейс вдигна ръце с дланите навън и после отново ги отпусна. — Не бих се надявала този портрет да е достоверен, когато очакваме да го направи една изплашена жена, нападната в тъмна стая. — Изпусна струйка цигарен дим и се приготви да хвърли следващата бомба. — Говорих с Тес тази сутрин и я попитах какво мисли за възможността този мъж да бъде предизвикан от същия глас, същото име и дори същия адрес. — Погледна към Бен, защото й бе по-лесно да гледа него, отколкото Ед. — Тя отговори, че ще му бъде невъзможно да устои. Дезире е била тази, с която е започнал. Дезире ще бъде тази, която ще го довърши.
— Доверявам се на мнението на доктор Корт — започна Харис, като вдигна ръка, за да спре протестите на Ед. — Също така вярвам, че след три нападения вече е време да предприемем нещо по-агресивно.
— Но това…
— Операцията ще продължи. Но ние не искаме повече фатални случаи. — Той се обърна отново към Грейс. — Ако решим да продължим този план, ще имаме нужда от вашето сътрудничество, госпожице Маккейб. Ще изпратим една жена — полицай да приема телефонните повиквания в дома ви. Вие може да отидете на хотел, докато операцията свърши.
— Капитане, става въпрос за моя глас — каза Грейс и добави наум: „И за моята сестра.“ Как можеше да забрави, че това бе нейната сестра! — Вие можете да поставите всички жени — полицаи, които решите, но аз вече се уговорих. Аз ще работя за „Фентъси“ и започвам тази вечер.
— По дяволите. — Ед стана, сграбчи я за ръката и я издърпа от стаята.
— Почакай малко…
— Не искам да слушам нищо!
Лоуенщайн, която беше тръгнала към кафе машината, отскочи от пътеката и се залепи с гръб за стената.
— Мислех, че носиш глава на раменете си, а ти изведнъж ни заявяваш това.
— Имам глава, но ако продължаваш така да дърпаш ръката ми, скоро няма да имам ръка.
Бяха излезли от участъка, но Ед все още влачеше Грейс след себе си към паркинга. Тя сумтеше зад него. Помисли си дали не е време да откаже цигарите.
— Влизай в колата си и си отивай у дома. Ще кажа на Коуфилд, че си променила решението си.
— Казах ти нещо за раздаването на заповеди, Ед. — Не й беше лесно да нормализира дишането си и да успее да се овладее. Но направи всичко възможно. — Съжалявам, че те разстроих.
— Разстрои? — Той отново я хвана за ръката. Още малко и щеше да я вдигне и да я захвърли в колата. — Така ли му казваш?
— Добре. Съжалявам, че полудя. Защо не преброиш до десет и не ме изслушаш?
— Каквото и да ми кажеш, не можеш да ме убедиш, че не си се побъркала. Ако все още ти е останал някакъв здрав разум в главата, ако чувствата ми към теб означават нещо, ще влезеш в колата, ще си отидеш у дома и ще чакаш.
— Мислиш ли, че това е честно? Мислиш ли, че е честно да ми поставяш така въпроса? — Беше повишила тон. Вдигна юмрук и го стовари на гърдите му. — Знам, че хората ме мислят за ексцентричка. Знам, че доста хора мислят, че понякога ми хлопа едната дъска, но не очаквах такова отношение от теб. Да, интересува ме какво изпитваш. Влюбена съм в теб. По дяволите! Луда съм по теб. А сега ме остави сама.
Вместо да я остави, той взе лицето й в дланите си. Този път устните му не бяха така нежни, нито толкова внимателни. Сякаш бе почувствал, че тя може да се отдръпне. Здраво я притисна към себе си. А после и двамата се отпуснаха.
— Грейс, прибери се вкъщи — прошепна той.
Тя притвори очи. Постоя за миг така и щом се почувства достатъчно силна, за да му откаже, се обърна към него.
— Добре. Но и аз искам да те помоля нещо. — Когато го погледна, очите й бяха много тъмни и решителни. — Искам да се върнеш в участъка и да предадеш значката и оръжието си на твоя капитан. Искам да работиш във фирмата на чичо си.
— По дяволите, какво общо има всичко това с теб?
— Това е нещо, за което аз те моля, нещо, което искам да направиш заради мен, за да не се тревожа повече за теб. — Наблюдаваше лицето му й неговата вътрешна борба. — Ще го направиш, нали? — попита тихо тя. — Защото ти казах, че имам нужда от теб. Ще го направиш заради мен и после ще се чувстваш нещастен. Ще го направиш, но никога няма напълно да ми простиш, че съм те помолила. Рано или късно ще ме намразиш за това, че съм те накарала да се откажеш от нещо толкова важно за теб. А аз? Нали ако изпълня желанието ти, до края на живота си ще се питам дали не съм могла да направя още нещо за своята сестра, ще се обвинявам…
— Грейс, това не трябва да се доказва.
— Искам да ти обясня нещо. Може би ще помогне. — Оправи косата си, преди да седне на капака на колата. Сега, след като говореха тихо, гълъбите пак бяха накацали по асфалта с надежда да клъвнат малките трошички. — Не ми е лесно да кажа всичко това на глас. Казах ти, че с Кет не бяхме близки. Но истината е, че Кет не бе човекът, който бих искала да бъде. Преструвах се, че не забелязвам и я прикривах, когато можех. Истината е, че тя непрекъснато се чувстваше засегната от мен, негодуваше срещу мен и дори от време на време ме мразеше. Не искаше, но не можеше да го преодолее.
— Грейс, не се рови в тези неща.
— Трябва да го направя. Ако не го направя, никога няма да мога да погреба това в миналото. Не харесвах Джонатан. Но ме болеше много по-малко, когато обвинявах само него за всичко. Не обичам проблемите. — С жест, който правеше само когато беше твърде уморена или напрегната, тя повдигна косата си. — Аз ги избягвах или просто се правех, че те не съществуват. Реших да приема, че Джонатан е виновен за това, че Катлин не отговаря на писмата ми, или за това, че никога не посрещна радушно предложенията ми да ги посетя. Казвах си, че той я е превърнал в сноб и ако тя е заета с това да се изкачва по социалната стълбица, прави го заради него. Когато се разведоха, аз отново обвиних само него.
Спря за момент, беше й трудно. Сложи ръце в скута си и продължи:
— Обвинявах го и за проблемите и с лекарствата, дори за смъртта й. Ед, дори не мога да изразя колко исках да повярвам, че той е нейният убиец. — Когато го погледна отново, очите й бяха сухи, но много уязвими, болезнено уязвими. — Той ми го каза на погребението й; Каза ми такива неща за Катлин, които аз вече знаех със сърцето си, но никога не бях ги допуснала до разума си. Ненавиждах го, че разби илюзията, която си бях позволила. През последните няколко седмици трябваше да приема истинската същност на Катлин…
Ед я помилва по бузата.
— Ти просто не можеш да бъдеш друг човек, Грейс.
Значи той я разбра. Толкова лесно. Ако вече не бе го направила, щеше сега да се влюби в него.
— Не, не бих могла и не мога. Но разбери, тя е моя сестра и аз я обичам. Знам, че ако мога да направя това последно нещо за нея, трябва да го направя. Ако и сега избера лекия път, не мисля, че ще мога да живея така.
— Грейс, има и други начини.
— Не и за мен. Не и този път. — Взе ръката му и я стисна в двете си ръце. — Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш. Винаги съм давала мръсната работа на някой друг срещу десет процента. Ако има нещо неприятно, което трябва да свърша, прехвърлях го на агента ми, на мениджъра ми или на адвоката ми. По този начин можех да живея без много неприятности и само да пиша. Ако все пак трябваше да се справя сама, избирах най-лесния път или просто се правех, че не го забелязвам. Моля те, не ме моли, не ме моли да прехвърля всичко на теб и да не правя нищо. Защото може да се съглася.
Ед прокара пръсти през косата си.
— Какво, по дяволите, искаш да направя?
— Да ме разбереш — прошепна тя. — За мен това е важното. Ще го направя дори ако не ме разбереш, но ще бъда безкрайно щастлива, ако проявиш разбиране. Съжалявам.
— Работата не е в това, че не те разбирам. Мисля, че правиш грешка. Попитай инстинкта си.
