— Ако греша, това е грешката, която трябва да направя. Не бих могла отново да заживея живота си, ако не го направя.
Ед имаше дузина разумни аргументи, които мижеше да изреди. Но само един имаше значение.
— Ако ти се случи нещо, не бих могъл да го преживея.
Тя успя да се усмихне.
— И аз също. Слушай, не съм глупачка. Кълна ти се, че няма да направя нещо идиотско като онази героиня от телевизионния сериал. Знаеш я, онази, дето разбра, че има убиец — маниак на свобода и чу шум…
— И вместо да заключи вратата, излезе да види какво става.
— Да — нацупи се тя. — Полудявам от такива неща. Не обичам лошата фабула.
— Не можеш да забравиш, че това не е измислен сюжет. Не става въпрос за филм, Грейс.
— Ще бъда много внимателна. И освен това разчитам на най-добрите от отдела.
— Ако се съгласим, ще трябва да правиш точно това, което ти казваме.
— Абсолютно.
— Дори ако не ти харесва.
— Дори ако не ми харесва. Мразя голите обещания, но добре.
Свали я от капака на колата.
— Ще поговорим за това.
Глава 13
Чарлтън П. Хайдън бе направил една много успешна предизборна обиколка на север. В Детройт имаше солидната подкрепа на синдикатите. Работниците в сини дочени дрехи бяха застанали зад него, привлечени от кампанията му „Америка на американците“. Фордовете и шевролетите бяха украсени с огромни афиши „ХАЙДЪН Е АМЕРИКА — СОЛИДНОСТ, СИГУРНОСТ, УСПЕХ.“ Той говореше просто, на обикновен език. Бе редактирал двете речи, написани от съветниците му. Пътят му към Белия дом бе продължил повече от едно десетилетие.
Хайдън предпочиташе мерцедес, но лично провери дали персоналът му е наел линкълн. Появата му на Тайгър Стадиум бе приветствана с бурни възгласи. Портретът му, с шапка на бейзболен защитник, с купа в ръце, бе публикуван на първа страница на „Фрий Прес“. Тълпите в Мичиган и Охайо бяха гласовити, хората повярваха на обещанията му и ръкопляскаха на речите му.
Вече подготвяше предстоящото пътуване до сърцето на Америка — Небраска, Канзас и Айова. Искаше зад него да застанат и фермерите. Ако се наложеше, щеше да разкаже за своя прапрадядо, който бе обработвал земята. Това го бе направило син на Америка, солта на земята.
А когато спечелеше изборите… Хайдън никога не казваше „ако“… щеше да приложи плановете си за укрепване на страната. Той вярваше в Америка, така че в страстните му речи имаше искреност. Вярваше, че съдбите — неговата и на неговата родина — са сплетени и знаеше, че игрите и войната трябва да се играят, за да бъдат спечелени. Беше човек, който имаше една-единствена цел: да управлява, и то да управлява добре. Някои ще страдат, някои ще правят саможертви, някои ще плачат. Хайдън твърдо вярваше, че нуждите на мнозинството са над тези на малцинството. Дори ако това малцинство бе неговото семейство.
Обичаше съпругата си. Истината бе, че никога не би се влюбил в неподходяща жена. Амбициите изпълваха почти изцяло същността му. Клер му подхождаше… външният й вид, произходът й, маниерите й. Тя бе Меривил и както Вандербилт и Кенеди, бе израснала в удобство и богатство. Клер бе умна жена и разбираше, че в техните среди планирането на менюто бе толкова важно, колкото и да си плащаш сметките.
Беше се омъжила за Хайдън с ясното съзнание, че деветдесет процента от енергията му ще бъдат отдадени на неговата работа. Той беше енергичен, решителен човек и вярваше, че десет процента от времето му са предостатъчни за семейството му. Ако някой го обвинеше, че пренебрегва семейството си, той по-скоро щеше да се изсмее, отколкото да се притесни.
Той ги обичаше. Обикновено очакваше всички от семейството му да се представят навсякъде и във всичко най-добре. Това бе въпрос на гордост и амбиция. Беше доволен, когато видеше жена си красиво облечена. Доволен бе, когато видеше сина си в първата десетка в училище. Хайдън не беше човек, който показва какви са очакванията му. Но ако Джерълд пропаднеше и не успееше да се дипломира, нещата щяха да се развият по-различно. Хайдън искаше синът му да е най-добър във всичко и затова изискваше най- доброто от него.
Виждаше, че Джерълд има най-доброто образование и се гордееше със сина си. Хайдън вече правеше планове за неговата политическа кариера (въпреки че нямаше намерение да отстъпи властта си в близките няколко десетилетия). Но когато го направеше, щеше да я отстъпи на сина си.
Очакваше Джерълд да е готов за това и да го желае.
Момчето беше добре възпитано, умно и разумно. Джерълд прекарваше прекалено много време сам, но Хайдън обикновено не му обръщаше внимание. Момчето бе емоционално свързано със своя компютър. Все още в живота му нямаше момичета и бащата можеше само да бъде по-спокоен. Момичетата обикновено бяха на второ място при юношите с амбиции, които залягат над книгите. Е, синчето не изглеждаше много красиво на външен вид. Беше закъсняла грешка, както Хайдън често си казваше. Джерълд беше прекалено кльощав и ако не му напомняха да ходи изправен, вървеше отпуснат. Винаги присъстваше на официалните вечери и на осемнадесет години добре се оправяше в политиката и светските разговори.
Рядко създаваше грижи на баща си.
Доскоро.
— Клер, напоследък момчето е все нацупено.
— Е, Чарлтън! — Клер вдигна перлената огърлица и диамантената брошка, за да види кое подхожда повече на тоалета й. — Позволи му и той да си има своите настроения.
— А какво ще кажеш за главоболието му, което и тази вечер му пречи да присъства на вечерята? — Чарлтън П. Хайдън се мръщеше на вида на маншетите си. Пералнята напоследък много бързо ги съсипваше. Ще трябва да поговори с прислугата.
Когато съпругът й погледна настрани, в очите на Клер се появи тревога.
— Мисля, че напоследък прекалено много учи. Прави го, за да ти се хареса. — Тя реши да сложи перлите. — Знаеш колко много държи на твоето мнение.
— Той е умно момче. — Огледа дали е добре изгладено сакото му; — Няма нужда да се разболява.
— Това е само едно главоболие — промърмори тя. Днешната вечеря бе много важна. Всички бяха важни по време на избирателна кампания. Каквито и притеснения да имаше за сина им, не би искала да ги споделя точно сега. Съпругът й беше добър човек, честен, но не толерираше слабостите. — Не го притискай точно сега, Чарлтън. Смятам, че изживява някакъв период.
— Мислиш за тези драскотини по лицето му. — Доволен от това как изглежда сакото му, той погледна дали блестят обувките му. Имиджът. Имиджът е толкова важен. — Вярваш ли в това, че е минал с колелото си през някакъв розов храст?
— Защо да не вярвам? — Опитваше се да закопчае огърлицата си. Беше отвратително. Пръстите й бяха влажни. — Джерълд не лъже.
— Но никога не е бил и непохватен. Клер, да ти кажа честно, струва ми се, че не прилича на себе си, откакто сме се върнали от север. Изглежда нервен и напрегнат.
— Загрижен е за изборите. Това е всичко. Иска ти да победиш, Чарлтън. За Джерълд ти вече си президент. Моля те, закопчай ми огърлицата. Тази вечер съм само нерви.
Хайдън покорно прекоси стаята и закопча огърлицата.
— Нервна си?
— Няма да отрека, че ще бъда много доволна, когато изборите приключат. Разбирам под какво напрежение си, и ние също, Чарлтън… — Протегна се през рамото му и го хвана за ръката! Може би все пак по-добре да му го каже сега и да види каква ще е реакцията му. — Мислиш ли… смяташ ли, че Джерълд може би вече… пробва?
— Пробва какво?
