осъзнае, че кухнята на сестра й не е достатъчно цивилизована и в нея няма микровълнова фурна. Хвърли пакета на мивката и се опита да го отвори. Щеше да яде спагетите студени. Докато дъвчеше, Грейс видя бележката, оставена на кухненската маса. Катлин винаги оставяше бележки.
„Избери си каквото си харесваш в кухнята. — Грейс се усмихна с пълна уста. — Не се притеснявай за вечерята. Ще взема нещо на връщане. — Значи сестра й учтиво й казваше да не се бърка в нейната кухня. — Този следобед има родителска среща. Ще се върна към пет и половина. Не използвай телефона в кабинета ми.“
Грейс сбърчи нос, докато пъхаше бележката в джоба си. Щеше да отнеме много време и енергия, но тя бе твърдо решена да научи повече за нощната работа на своята сестра. Освен това трябваше да открие името на адвоката й. Нямаше да обръща внимание на протестите на сестра си. Грейс искаше да говори с него лично. Ако успееше да се справи деликатно с това, гордостта на сестра й нямаше да бъде накърнена. А и понякога се налага човек да пренебрегне няколко обиди, за да постигне целта си. Докато не си вземе обратно Кевин, Катлин никога няма да успее да подреди отново живота си. Този мръсник Брийзуд няма никакво право да използва детето като оръжие срещу майката.
„Винаги е бил човек, който е управлявал всички около себе си“, помисли си тя. Джонатан Брийзуд Трети беше студен и пресметлив манипулатор, който използваше положението на семейството си и разни политици, за да постигне своето. Но не и този път. Можеше да й се наложи да прави разни маневри, но Грейс щеше да намери начин да сложи нещата на мястото им.
Спря пламъка под кафеварката в момента, когато някой почука на входната врата.
— Джи. Би. Маккейб, нали? — Ед стоеше на площадката с един екземпляр от „Стилно убийство“. Едва не беше си отрязал пръста, когато свърза нейното лице с това име.
— Точно така. — Погледна снимката на задната корица. Косата й беше накъдрена и много стилна. Фотографът беше използвал светлосенки, за да й придаде загадъчен и мистериозен вид. — Имате набито око. Самата аз едва ли бих се познала на тази снимка.
Сега, когато беше вече тук, мъжът осъзна, че няма и най-малката представа какво да прави със себе си. Винаги ставаше така, когато действаше импулсивно. Особено по отношение на жените.
— Хареса ми книгата ви. Мисля, че съм чел почти всички ваши книги.
— Почти? — Грейс заби вилицата си в спагетите, докато му се усмихваше. — Не знаете ли, че егото на писателите е огромно? Трябваше да кажете, че сте прочели всяка моя дума, всяка книга, която съм написала, и че ги обожавате всичките.
Той се отпусна малко. Усмивката й просто го караше да се чувства по-спокойно.
— А какво ще стане, ако все пак призная, че сте описали една ужасна история?
— Е, така е по-добре.
— Когато се сетих коя сте, предполагам, че просто ми се прииска да дойда и да се уверя, че не греша.
— Е, печелите наградата. Влизайте.
— Благодаря. — Ед премести книгата в другата си ръка и се почувства като идиот. — Не исках да ви притеснявам.
Грейс го изгледа продължително и сериозно. Беше много по-впечатляващ отблизо, отколкото от далечното разстояние от прозореца. Очите му бяха сини с интересен тъмносин цвят.
— Не казвате, че не искате да ви дам автограф?
— Е, да, но…
— Тогава влизайте. — Тя го хвана за ръка и го издърпа вътре. — Кафето е горещо.
— Не пия кафе.
— Не пиете кафе? Как успявате да оживеете? — После се усмихна и му направи знак с вилицата. — Няма нищо, влизайте, все ще намерим нещо, което пиете. Значи обичате мистериите?
Харесваше му начинът, по който тя ходеше — бавно, безгрижно, като че ли всеки момент ще реши да промени посоката.
— Предполагам, мога да кажа, че мистериите са моят живот.
— Моят също. — Когато влязоха в кухнята, Грейс отново отвори хладилника. — Няма бира — промърмори тя и реши да поправи тази грешка при първа възможност. — Нито пък сода. За бога, тази Кет. Има сок. Прилича на оранжада.
— Чудесно.
— Имам малко спагети. Искаш ли да си ги разделим?
— Не, благодаря. С това ли закусваш?
— Мм. — Тя му сипа сок и непринудено му показа един стол, докато отиваше към печката, за да си налее кафе. — Отдавна ли живееш в съседната къща?
Ед се изкушаваше да спомене нещо за храненето, но успя да се овладее.
— Само от няколко месеца.
— Трябва да е страхотно да можеш да направиш всичко така, както сам искаш. — Грейс отхапа от спагетите. — Като дърводелец ли работиш? Май имаш златни ръце.
Ед с удоволствие установи, че не го попита дали играе бейзбол.
— Не, ченге съм.
— Шегуваш се. Наистина ли? — Бутна настрана картонената си чиния и се наклони към него.
Мъжът си помисли, че очите й я правят много красива. Те бяха толкова жизнени и пълни с очарование.
— Луда съм по ченгета. Някои от най-добрите, както и от лошите ми герои са ченгета.
— Знам. — Не можеше да не се усмихне. — Имаш усет за полицейската работа. Човек може да го разбере от начина, по който разгъваш интригата в книгите си. Всичко е подчинено на логиката и на дедукцията.
— Логиката ми е само в моите книги. — Взе чашата си с кафе, но си спомни, че бе забравила да сложи сметана. Предпочиташе да пие черно кафе, вместо отново да стане. — Какъв полицай си: униформен или цивилен?
— Отдел „Убийства“.
— Какъв късмет! — Тя се засмя и стисна ръката му. — Не мога да повярвам. Дойдох да се видя със сестра си и попадам точно на детектив по убийствата. Работиш ли сега по някакъв случай?
— Всъщност точно вчера приключихме с един случай.
Твърд е, реши тя. Имаше нещо в начина, по който го произнесе, някаква едва доловима промяна в тона. Въпреки че любопитството й бе възбудено, успя да го потисне и каза:
— Точно сега работя над едно дяволско убийство. Всъщност — серия от убийства. Имам… — Тя сякаш се отнесе някъде. Очите й потъмняха. Облегна се и вдигна босия си крак на един от празните столове. — Може би трябва да сменя мястото — продължи бавно Грейс. — Да преместя действието точно тук, във Вашингтон. Така ще бъде по-добре. И обстановката е подходяща. Какво мислиш?
— Е, аз…
— Може би някой ден ще дойда в участъка. Би могъл да ме разведеш из него. — Мисълта й вече летеше към новата сцена и тя несъзнателно бръкна в джоба на пеньоара си за цигара. — Това е позволено, нали?
— Вероятно може да се уреди.
— Чудесно. Имаш ли жена, любовница или някаква приятелка?
Ед се вторачи в Грейс, когато запали цигарата си и издуха облаче дим.
— Точно сега — не — предпазливо каза мъжът.
— Може би ще можеш да ми отделиш някой и друг час по някое време?
Взе си сока и отпи голяма глътка.
— Някой и друг час… — повтори той. — По някое време?
— Да. Не мога да очаквам от теб да ми отделиш цялото си свободно време. Просто ми се обади, когато имаш настроение за това.
— Когато имам настроение — промърмори той. Пеньоарът й се спускаше до пода, но бе разтворен до коленете и можеше да види краката й. Бели от зимата и гладки като мрамор. Може би все още ставаха чудеса.
