надигна. — И се радвам, че ще останете тук.
— Благодаря. — Стана й ясно, че ще се наложи да се задоволи с оскъдните сведения. — Надявам се да дойдете пак.
Жената кимна и се отправи към входната врата. Джени я последва.
— Потърсете ме, ако има нещо. Като застуди, ще трябва да включите печката. Работи добре, ала вдига доста шум.
— Ще го имам предвид. Благодаря.
Джени я изпроводи с поглед, докато госпожа Лорънс се качи в микробуса и потегли. Замисли се за Грант. Той не бе един от тях, от хората в селцето, но тя бе усетила сдържана нежност в гласа на вдовицата, когато го споменаваше. Грант гледаше себе си. Жителите на Уинди Пойнт уважаваха това. Пет години, повтори тя наум, и се прибра да вземе боите си. Дълго време да стоиш затворен в един фар, занимавайки се с… Кой знае с какво.
Какво правеше той, не бе нейна грижа. Нейна грижа бе да го накара да страда, поне малко.
Закуската беше единственото ядене, което Грант никога не пропускаше. През останалата част от деня хапваше по нещо, щом почувстваше глад и когато работата му позволяваше. Тази сутрин закуси преди изгрев слънце, защото не можеше да спи, и излезе с лодката, защото не можеше да работи. Джени, сгушена под завивките на три километра от него, бе успяла да внесе смут в двете му основни и най-редовни занимания.
Обикновено се наслаждаваше на ранните разходки в морето, когато заедно с рибарите посрещаше пробуждащото се слънце и когато въздухът бе хладен. Опитваше късмета си и ако му провървеше, вечеряше риба. Ако ли не, можеше да си опече пържола или да отвори някоя консерва.
Този ден не се наслади на излизането, понеже му се спеше, а освен това искаше да работи. Нямаше настроение за риболов и опитът да се развлече с разходка се оказа неуспешен. Слънцето все още се намираше ниско над морето, когато той се прибра.
Сега вече беше високо, ала в настроението му нямаше особено подобрение. Единствено дисциплината, която си беше наложил от години, го задържа пред чертожната дъска. Доизпипваше последния комикс.
Той мрачно установи, че Джени бе объркала плана му. И постоянно се въртеше в главата му. Не че Грант не допускаше да го занимават мисли за други хора, обаче винаги контролираше тези мисли. С нея не успя да се справи.
Дженвиев, помисли той, докато старателно запълваше с туш гъстата коса на Вероника. Възхищаваше се на творбите й, на отсъствието на дребнавост и претенциозност, на очевидната класа. Тя имаше стил, който загатваше за необуздана страст под фин слой изисканост. Картините й, приканваха човек да мечтае, да си представя, да вярва в нещо прекрасно. Грант уважаваше това тяхно свойство.
Той си спомни един от пейзажите й с блатата, често срещани в изложбите й. Сенките криеха тайни, а синкавият здрач обещаваше нощ, изпълнена с чудеса. Мъглата над водната повърхност го накара да мисли за потаен шепот. Схлупената къщурка над реката не изглеждаше разнебитена, а някак симпатично побледняла и сбърчена. Тишината в картината му харесваше. Умелото използване на светлината го впечатли. Остана разочарован, когато разбра, че платното вече бе продадено. Инак би го купил, без дори да пита за цената.
Страстта, която издаваха творбите й, тънко контрастираше със спокойствието на изобразените предмети. Общото впечатление бе за едно изискано творческо въображение.
Личният й живот преливаше от страст. Грант сви устни. Ако не я бе срещнал, не я бе докоснал, щеше да продължи да вярва, че деветдесет процента от писаното за нея бяха, както тя се изрази, вестникарски измишльотини.
Сега обаче бе убеден, че всеки мъж, който се доближи до Дженвиев Грандо, я пожелаваше. Енергията, която трептеше в картините й, напираше и в нея. Тя знаеше, че може да превърне всеки мъж в свой роб, мислеше си той, докато завършваше Вероника. Знаеше го, и й харесваше да го прави.
Грант остави четката за четката за минута и няколко пъти сгъна и разпери пръстите на дясната си ръка. Все пак той си остана с удовлетворението от това, че я бе отхвърлил.
Отхвърлил ли? Грант се изсмя сухо. Ако в действителност го бе сторил, сега нямаше да стои тук и да си спомня как Джени бе като пожар в прегръдките му — гореща, неспокойна, опасна. Нямаше да стои тук и да си спомня как умът му изведнъж се изпразни и в следващия миг се напълни изцяло с нея.
Морска сирена? За Бога, да. Представяше си я как се усмихва, пее и подмамва мъжете към подводни скали. Но не и него! Нямаше да се остави да бъде омагьосан от сладострастен глас и магнетични очи. Освен това се съмняваше, че след вчерашното му сбогуване тя изобщо щеше да се върне. Макар да поглеждаше към прозореца, той нарочно не отиваше до него. Взе четката и поработи още час. Джени не излизаше от ума му.
Доволен, че въпреки всичко завърши комикса навреме, Грант почисти четките си. Понеже вече имаше план за следващия проект, настроението му се подобри. С добросъвестност, характерна за него само когато се отнасяше до работата му, той разчисти ателието. Прилежно подреди инструментите в шкафчетата, избърса, плътно затвори и прибра шишенцата и бурканите с бои. Готовия епизод остави на дъската да изсъхне.
Слезе в кухнята да потърси нещо за ядене. Взе портативното радио със себе си, за да чуе новините. Споменаването на Комисията по етика и на сенатор, когото често иронизираше, му даде идея за нова историйка. Тъй като често изтипосваше известни герои от политическата арена, някои вестници отпечатваха комиксите му на страницата с уводната статия. Грант нехаеше къде ги поместваха, стига читателите да ги разбираха. Да прави карикатурни портрети на политици му беше навик още от дете и той нямаше намерение да скъсва с него.
Опрян на шкафа. Грант видя сметката на кутия бисквити с фъстъчено масло. Изслуша края на емисията. Да бъде в течение на събития, настроения и тенденции бе тъй необходимо за изкуството му, както хартията и мастилото. Той организира и складира информацията в паметта си. Когато му потрябваше, щеше да я извади. Сега обаче жадуваше за чист въздух и слънце.
Каза си, че излиза да се разведри, а не защото очакваше да срещне Джени. Напротив, надяваше се да не я види.
Без съмнение, тя беше там. Грант се опита да обясни напрежението, което усети, с обзелото го раздразнение. Винаги се дразнеше, щом някой посегнеше на самотничеството му.
Лесно можеше да не й обръща внимание… Вятърът вплиташе бързи пръсти в косите й и оголваше шията й. Грант просто щеше да тръгне в противоположна посока, към северната част на плажа… Слънцето галеше кожата на лицето и на голите й ръце и ги правеше златисти. Ако той заобиколеше и минеше от другата страна на скалата, изобщо щеше да забрави, че Джени бе там.
Грант се прокле тихо и тръгна към нея.
Разбира се, тя го бе забелязала още в момента, в който се бе показал от фара. Четката в ръката й се поколеба само миг, преди да продължи разходката си по платното. Ако пулсът й запрепуска, то бе заради вълнението от двубоя, който й предстоеше да спечели. Ала понеже вече се бе разконцентрирала, й се наложи да спре. Гризеше замислено дръжката на четката и оглеждаше работата си.
Картината изобразяваше всичко, което тя искаше. Беше доволна от цветовата гама и отсенките. Джени си тананикаше тихичко, когато чу стъпките на Грант.
— Значи — подзе тя и сведе глава на една страна, като че ли да изследва платното от друг ъгъл, — реши да излезеш от пещерата си.
Грант пъхна ръце в джобовете и умишлено застана там, откъдето не можеше да види картината.
— Не вярвах, че си от онези, дето сами си търсят белята.
С едва забележимо движение на главата, Джени вдигна очи към него. Усмивката й бе предизвикателна.
— Това може би означава, че не умееш да преценяваш хората.
Той бе наясно, че погледът бе предназначен да го изкуси. Обаче това, че знаеше намеренията й, не го спасяваше. Почувства топлина, която бързо се разстла низко в стомаха му.
— Или че си глупачка.
— Казах ти, че ще се върна, Грант. — Тя задържа поглед върху устните му. — Обикновено изкарвам
