докрай замислите си. Искаш ли да видиш какво съм нарисувала?
Той реши, че и Джени, и картината й можеха да вървят по дяволите.
— Не.
— Пък аз те мислех за голям познавач. — Тя остани четката в нави кичур коса на пръста си. — Какъв си ти, Грант Кембъл? — Очите й го осмиваха и приканваха.
— Какъвто си искам.
— Късметлия. — Джени се изправи. С бавни, плавни движения, смъкна ризата си и я пусна върху скалата. Наблюдаваше лицето му, докато погледът му се плъзгаше по тънката тениска. след това спокойно прокара пръст от яката надолу по блузата му.
— Да ти кажа ли какво виждам аз?
Той не отговори, но и не свали очи от нейните. Тя се запита дали ако притисне длан към сърцето му, ще го усети разтуптяно.
— Саможивец — продължи Джени, — с лице на пират и ръце на поет. И обноски — додаде, смеейки се, — на пещерен човек. При това ми изглежда, че обноските ти са единственото, за което си имал избор.
Трудно се издържаше на предизвикателния пламък в погледа й, на тези меки, сочни, обещаващи устни, на самоуверената й усмивка.
— Както искаш — изсумтя Грант и напъха ръцете си, изгарящи от желание да я докоснат, още по- дълбоко в джобовете си.
— Не че го искам. — Тя направи няколко крачки до ръба на скалата. Водните пръски почти достигаха до нея. — Всъщност, поведението ти придава някакъв груб, примитивен чар, не всяка жена иска джентълмен. Самият ти не би търсил дама.
Застанала срещу него. Джени почти се сливаше с фона на зеления като очите й океан, така естествено изглеждаше там.
— Ти дама ли си, Дженвиев?
Тя се засмя на гнева и гласа му.
— Зависи дали ми изнася — изимитира го насмешливо.
Той пристъпи към нея, ала се сдържа да не я разтърси. Само вятърът разделяше телата им.
— Какво целиш, да му се не види?
Джени го погледна учудено.
— Как, да подхвана най-обикновен разговор, разбира се — рече невинно. — Изглежда си позабравил това изкуство.
Грант примижа и се извърна.
— Отивам да се поразходя.
— Чудесно! — Тя го хвана под ръка. — Ще дойда с теб.
— Не съм те канил — заяви той твърдо.
— О… — премигна Джени. — Пак се опитваш да ме очароваш с грубостта си. Направо не мога да ти устоя.
Усмивката повдигна ъгълчетата на устата му, преди да я потисне. Над никого не се смееше тъй лесно, както над себе си.
— Добре тогава, хайде. — В очите му мъждукаше нещо, което леко озадачи Джени.
Грант вървеше бързо, без да се съобразява с разликата в крачките им. Решена да го помъчи, тя леко подтичваше, за да не изостава. След като заобиколиха фара, той уверено заслиза по скалата. Джени огледа стръмната падина и каменните издатини, по който Грант подскачаше с такава лекота, все едно се спускаше по стълбичка. Долу вълните се пенеха и шипяха. Не биваше да се стряска. Нямаше да му достави това удоволствие. Тя пое въздух и тръгна след него.
Първите няколко метра измина със сърце, заседнало в гърлото. Несъмнено щеше да го накара да страда, ако паднеше и си пръснеше черепа. Постепенно обаче взе да се забавлява. Шумът на морето ставаше все по-силен. Солени капки погъделичкваха кожата й. Сигурно имаше и друг,. по-лесен път надолу, но в този момент не би тръгнала по него за нищо на света.
Грант стигна дъното и загледа как Джени се справи с последните два-три метра. От една страна се надяваше да я види все още на върха на скалата, ала от друга знаеше, че ще я завари в подножието. Тя не беше изнежено цветенце, колкото и да му се искаше да я впише в тази категория. Беше твърде буйна.
Той инстинктивно й подаде ръка да й помогне. Джени уж случайно допря тялото си до неговото. Вдигна дръзко глава, като че ли го приканваше да се осмели да я докосне пак. Ароматът й насити сетивата му. Преди от нея дъхаше на дъжд. Сега мирисът бе също тъй нежен, но безкрайно по съблазнителен. Посред бял ден тя ухаеше на нощ и на всички тайнствени, прошепнати обещания, които разцъфваха със залеза на слънцето.
Ядосан, че се бе хванал на такъв прозрачен номер. Грант я пусна. Без да продума, тръгна по тесния, каменист плаж, където крясъците на чайките пронизваха ехтенето на морето. Джени го последва, доволна от първоначалния си успех.
Вече си ми в ръцете, Грант Кембъл, мислеше си тя. А аз още само загрявам.
— Така ли си прекарваш времето, когато не се криеш в кулата си?
— Така ли си прекарваш времето, когато не обикаляш заведенията на Бърбън Стрийт?
Джени отметна коса назад и пак го хвана под ръка.
— Вчера достатъчно говорихме за мен. Разкажи ми за Грант Кембъл. Да не си някой смахнат учен, който провежда ужасни свръхсекретни експерименти по поръчка на правителството?
Той я погледна и се усмихна загадъчно.
— В момента колекционирам пощенски марки.
Отговорът му я обърка достатъчно, за да забрави временно играта си.
— Защо имам чувството, че има известна доза истина в думите ти?
Грант повдигна рамене и продължи пътя си, като се чудеше защо не я отпъди. На това място винаги идваше сам. Освен когато спеше, само разходките по безлюдния плаж му позволяваха да освободи и пречисти ума си. Тук, където вълните връхлитаха върху скалистия бряг, бе неговото убежище от собствените му мисли и от напрежението, на което сам се подлагаше. Когато идваше тук, не вземаше никого, дори и рожбите на изкуството си. Сега искаше да чувства досада от натрапването, обаче вместо това изпитваше нещо много близо до удовлетворение.
— Скривалище — отрони се от устните на Джени.
Той се сепна.
— Какво?
— Това място. — Тя направи широк жест с ръка. — Това е скривалище. — Наведе се и вдигна мидена черупка, изсушена като кост на слънцето. — Баба ми има красива стара къща от колониалната епоха, пълна с антики и копринени възглавници. На тавана има една тъмна, прашна стаичка, със счупен люлееш се стол и кашон абсолютно ненужни неща. Можех да седя там с часове. — Джени се усмихна. — Обичам тайните места.
В съзнанието му изникна ясен спомен за малкия килер в дома на родителите му в Джорджтаун. Толкова пъти се бе затварял там с блокче за рисуване и куп списания с комикси.
— Тайни са само когато никой не знае за тях.
Тя се засмя и мушна тънката си длан в ръката му.
— Не, едно място може да бъде тайно и ако двама знаят за него. Понякога това прави скривалището още по-хубаво. — Джени спря, пленена от устремения полет на чайка над водата. — Какви са онези острови там?
Обезпокоен, защото ръката и пасваше идеално с неговата, Грант се намръщи.
— Най вече скални образувания. Пусти са.
— О — рече тя унило. — Никакви избелели кости и старинни испански монети?
Този път и той не успя да потисне усмивката си.
— Има стара легенда за един череп, който стене, когато се задава буря — проточи Грант зловещо с местен акцент
— Чий? — запита тя оживено, готова да чуе всяка негова приумица.
