— На един моряк — импровизира той, — който пожелал жената на капитана си. Тя имала очи на морска сирена и къдрици като нощта. — Против волята си. Грант хвана кичур от развяващата се коса на Джени. — Тя го покварила, обещала да му даде онова, за което бленувал, при условие, че той открадне златото и най-голямата лодка на кораба. Морякът го сторил, тъй като тази жена можела с поглед да накара мъж да извърши убийство, и тя избягала с него. — Косите на Джени се увиха около пръстите му, сякаш бяха живи — Два дни и две нощи той гребал неуморно, защото знаел, че щом стигнат брега, ще я притежава. Ала когато видели суша, жената извадила сабя и му отсякла главата. Сега черепът му лежи между скалите и стене от безсилно желание.
— А жената? — попита Джени.
— Инвестирала златото, удвоила печалбата и станала най-влиятелната личност в обществото.
Тя се засмя.
— Поуката очевидно е: „Никога не вярвай на обещанията на една жена“.
— Особено на красива жена.
— Някога губил ли си главата си, Грант?
— Не — засмя се той.
— Жалко — въздъхна Джени. — Сигурно имаш навика да се съпротивляваш на изкушенията.
— Не се налага да се съпротивлявам, стига да си отварям добре очите.
— Това не е никак романтично — забеляза тя.
— Намирам други приложения на ума си.
Джени го погледна въпросително.
— Като филателията ли?
— Например.
Известно време вървяха мълчаливо близо до водата. От другата страна на плажната ивица се издигаше стена от скали. Навътре в морето бяха разпръснати рибарски лодчици — единствено свидетелство за присъствието на човек, което само засилваше усещането за простор и пустота.
— Откъде си дошъл? — обади се тя ненадейно.
— Оттам, откъдето и ти.
Джени замълча за миг, но после разбра и се усмихна.
— Нямам предвид в биологичен, а в географски смисъл.
Грант вдигна рамене, опитвайки се да скрие задоволството си, че се бе досетила толкова бързо.
— Южно оттук.
— Доста широко понятие… Имаш ли семейство?
Той забави ход.
— Защо?
Тя поклати глава отчаяно.
— Това се нарича приятелски разговор. Ново явление, все повече се популяризира напоследък.
— Аз съм неконформист.
— Ами! Сериозно?
— Този номер с огромните очи и наивното изражение го правиш много добре, Дженвиев.
— Благодаря. — Тя се втренчи в мидената черупка. — Добре, ще започнем тогава с моето семейство. — Джени претърси родословното си дърво за някоя по-странна птица. — Имам един далечен братовчед. За мен той е най-чаровния персонаж в рода ни, макар че човек никога не би го взел за Грандо.
— А за какъв би го взел?
— За черната овца на семейството. Същински бунтар, пет пари не дава за мнението на другите. Когато бях малка, възрастните си шушукаха какви ли не скандални истории и него. Запознахме се много по-късно. И се сдушихме за минути. Вече две години поддържаме връзка. Живее лудо, гледа на живота като на хазартна игра, и при това печели, което не понася добре на закостенелите членове на рода. А наскоро хвърли всички в недоумение като се ожени.
— За някоя екзотична танцьорка.
— Не. — Тя се засмя, доволна, че Грант проявяваше интерес. — За една напълно порядъчна жена, интелигентна, богата, от добро семейство. Черната овца, нехранимайкото, излежал присъда в затвора и натрупал цяло състояние от комар, надмина всички роднини.
Джени се замисли и команча Блейд. Братовчедът Джъстин наистина ловко ги беше изиграл. И дори не си правеше труда да си навири носа.
— Какъв хубав край — отбеляза Грант сухо.
Тя извърна лице към него.
— Не знаеш ли, че колкото по-малко казваш, толкова по любопитни стават хората? По-добре измисли нещо, отколкото да мълчиш.
— Аз съм най-малкото от дванайсетте деца на семейство южноафрикански мисионери. — Той звучеше тъй убедително, че тя едва не повярва. — На шест години се загубих в джунглата и глутница лъвове ме осинови. Още си падам по месо от зебра. Когато станах на осемнайсет, ме хванаха ловци и ме продадоха на един цирк. Станах звезда, пет години бях гвоздея на програмата.
— „Момчето лъв“ — вметна Джени.
— Именно. Една нощ се развихри буря и шатрата се запали. В суматохата успях да избягам. Заскитах из пущинака. Прехранвах се с бурени и корени, отвреме-навреме задигах по някоя кокошка. Накрая един отшелник ме приюти от благодарност, че го спасих от лапите на мечка гризли.
— С голи ръце — додаде тя.
— Кой разказва историята, ти или аз? — смъмри я Грант — Той ме научи да чета и пиша. На смъртния си одър ми разкри къде е заровил всичките си спестявания, четвърт, милион долара в злато. След като му устроих викингска погребална церемония, понеже той така беше пожелал, трябваше да реша дали да стана борсов агент, или да се върна в шубраците.
— Накрая се отказа от Уол Стрийт, дойде тук и почна да колекционираш марки.
— В общи линии, това е всичко.
— Е — обади се Джени след кратка пауза. — С такава скучна история разбирам защо си избрал да я премълчаваш.
— Ти настоя.
— Можеше поне да съчиниш някоя по-интересна измислица.
— Нямам въображение.
Тя се засмя и склони глава на рамото му.
— Да, виждам, че имаш ограничен ум.
Близостта й и сребристият й смях го наелектризираха. Трябваше да се отърси от нея, в буквален и в преносен смисъл. Не му беше мястото тук, на плажа, с тази жена.
— Имам работа — подзе рязко. — Хайде, можем да се покатерим оттук.
Промяната в гласа му й напомни, че бе дошла с мисия, а тя не беше да го хареса.
Качването се оказа по-лесно от спускането, защото този път Грант я поведе по полегат склон, наместо отвесна скала. Макар че той разхлаби пръсти, Джени продължи да го държи здраво. От дяволитата й усмивка му прималя. Тя предвидливо пъхна мидата в задния си джоб и когато наближиха върха, му подаде и другата си ръка. Примижала от слънцето и с разливаща се по гърба коса, Джени го погледна в очакване да й помогне за последните няколко педи. Грант изруга тихо, хвана я и я изтегли нагоре.
Тя прилепи тялото си до неговото, без да освободи ръцете му. Дишането му, останало равномерно, докато се катереше, внезапно се ускори. По лицето й се разля усмивка.
— При марките ли се връщаш? — измърка Джени и докосна устни до брадичката му. — Приятно прекарване — Тя пусна ръцете му и се обърна. Не направи и три крачки, когато той я грабна за лакътя. Сърцето й се разтуптя, ала Джени само го погледна през рамо небрежно.
— Искаш ли нещо? — попита невинно.
По лицето му прочете усилието да запази самообладание. В очите му засвети неочаквана страст, от които дъхът й замря. Обаче нямаше да се предаде сега. Щеше да доведе играта докрай. Когато Грант я дръпна към себе си, тя си каза, че изпитва не уплаха или възбуда, а самодоволство.
— Май да — засмя се Джени и прокара ръце по гърба му.
