Тържествено, подобно войн, изпълняващ ритуал пред сражение, тя взе кутийка със зелени сенки. Имаш ли необичайна черта, изтъквай я, мислеше Джени, докато оцветяваше клепачите си. Резултатът и хареса — бе леко екзотичен, но не биеше на очи. Намаза устните с тънък слой червило — достатъчно, за да изглежда съблазнително. С мързелива усмивка сложи капки парфюм зад ушите. Да, щеше да го изкуши. И когато той паднеше на колене, тя с леко сърце щеше да си отиде.
Жалко, че не можеше да облече нещо по-предизвикателно. Нацупи се и наведе глава настрани пред огледалото. Обаче картината беше най-важното. Не можеше да носи минипола и да седи върху камък. Джинси и тънка блузка щяха да свършат работа. Предвкусвайки победата, Джени тръгна към вратата, когато шум от мотор привлече вниманието й.
Първата й мисъл беше Грант и това я изнерви. Каза си, че единствено очакването на предстоящата битка бе разтуптяло сърцето й. Погледна през прозореца и видя не пикапа на Грант, а малък, поочукан микробус. От него слезе вдовицата Лорънс, понесла загърната в салфетка чиния. Изненадана и леко смутена. Джени отвори вратата на хазяйката си.
— Добро утро. Заповядайте. — Тя се усмихна и се опита да не мисли колко бе странно да кани жената в собствената й къща, където тя бе живяла, спала и шетала години наред.
— Виждам, че вече сте станали. — Вдовицата стоеше на прага. Малките й тъмни очи се задържаха върху лицето на Джени.
— Да. — Джени спонтанно би я хванала за ръка, ако не беше чинията. — Моля ви, влезте, госпожо Лорънс.
— Не искам да ви притеснявам. Рекох да ви донеса малко кифли.
— О, благодаря. — Джени забрави за плановете си да почне работа рано и разтвори вратата още по- широко. — Много биха ми се усладили, особено ако пийнете кафе с мен.
— Нищо против. — Жената се поколеба едва забележимо, преди да влезе. — За малко, обаче. Трябвам им в пощата. — Тя обходи с поглед стаята.
— Миришат чудесно. — Джени пое чинията от ръцете й и се упъти към кухнята, като се надяваше да поразсее напрежението. — Знаете ли, аз никога не мога да се наканя да готвя, ако ще е само за мен.
— Аха. По-приятно е, когато имаш семейство да храниш.
Джени още веднъж почувства дълбоко състрадание, ала не го показа. С лице към печката, тя отмери доза кафе и го изсипа в малката кафеварка, която бе купила в града. Вдовицата навярно гледаше кухнята и си спомняше.
— Значи се настанихте без проблеми.
— Да. — Джени сложи две чинии върху тясната сгъваема маса. — Вилата е точно това, от което имам нужда. Прекрасна е, госпожо Лорънс. — Тя се поколеба, докато изваждаше чашки и чинийки от шкафа. — Сигурно ви е било трудно да я напуснете.
Вдовицата присви рамене.
— Нещата се променят. Таванът не протече ли поминалата нощ?
Джени я погледна смутено, но преди да отговори се сети, че не е била в къщата, за да забележи.
— Нямах никакви неприятности.
Жената оглеждаше кухнята. Може би ще й олекне, ако сподели болката си, помисли Джени. Всички твърдяха това след смъртта на Анджела, обаче тя не им беше повярвала. Сега за пръв път предположи, че би било по-добре да говори за загубата си, отколкото да потиска мъката.
— Дълго ли живяхте тук, госпожо Лорънс? — Тя занесе чашите на масата и се върна за сметаната.
— Двайсет и шест години — отвърна вдовицата. — Дойдохме, след като се роди вторият ми син. Той е лекар, живее в Бангор. — Непреклонната й гордост пролича в издадената й брадичка. — Брат му работи на нефтена сонда. Не можа да се откъсне от морето.
Джени седна на масата.
— Сигурно се гордеете с тях.
— Аха.
— Мъжът ви рибар ли беше?
— Ловеше омари. — Тя не се усмихна, ала Джени долови ведра нотка в гласа й. — Добър в занаята си. Спомина се на лодката. Казаха ми, че било удар. — Тя наля малко сметана в кафето си, само колкото да промени цвета. — Той така би искал да си отиде — на лодката.
Джени искаше да попита преди колко време бе починал, но не можа. Вероятно някой ден и тя щеше да може да говори за смъртта на сестра си с такова примирение.
— Харесва ли ви да живеете в селцето?
— Свикнала съм. Там са приятелите, пък и това шосе… — За първи път Джени съзря бегла усмивка, която разхубави чертите на старата жена. — Моят Матю знаеше да го проклина оттук до Бога.
— И с пълно основание. — Изкушена от аромата на сладкишите, Джени разгърна карираната салфетка. — С боровинки! — възкликна радостно. — Видях храсти с диви боровинки край пътя за града.
— Аха, сезонът им още не е свършил. — Тя доволно наблюдаваше как Джени отхапа от кифлата. — Младо момиче като вас може да се почувства самотно тук.
Джени поклати глава и преглътна залъка си.
— Не. Обичам да съм сама, когато работя.
— Ваши ли са онези картини в дневната?
— Да, надявам се нямате нищо против, че съм ги окачила.
— Винаги съм харесвала картини. Рисувате хубаво.
Джени се усмихна. Зарадва се на простата оценка, както би се радвала на възторжена хвалба във вестника.
— Благодаря. Смятам да поработя доста време тук, в Уинди Пойнт. Повече, отколкото възнамерявах в началото — добави тя, като си мислеше за Грант. — В случай, че реша да остана още няколко седмици…
— Само кажете.
— Добре. — Джени гледаше как жената отчупи парченце кифла. — Нали го знаете онзи фар… — Дъвчейки бавно, Джени премисли как да измъкне информацията, която искаше.
— За него се грижеше Чарли Дийз — поясни вдовицата. — Той и неговата госпожа живееха там, когато бях малка. В днешно време ползват радар, обаче тогава баща му и моят баща разчитаха на фара да ги предпазва от скалите.
Това беше интересно и друг път Джени щеше да иска да чуе историята, ала в момента я занимаваше настоящият собственик.
— Срещнах мъжа, който живее там сега — вметна тя с престорена небрежност и отпи от кафето. — Ще порисувам малко край фара. Приказно място.
Госпожа Лорънс вдигна вежди.
— Това на него казахте ли му го?
Значи в града го знаеха.
— Стигнахме до един вид… Споразумение.
— Младият Кембъл живее там от близо пет години. — За миг жената се замисли над огънчетата в очите на Джени, които не й убягнаха, но премълча. — Саможивец. На бърза ръка е отпратил неколцина посетители.
— Не се и съмнявам — промърмори Джени под носа си — Не е много любезен.
— Не създава неприятности, гледа себе си. — Вдовицата и хвърли бърз, проницателен поглед. — Хубаво момче. Чух, че веднъж-дваж излязъл в морето с мъжете. Повече гледал, отколкото говорел.
Объркана, Джени преглътна последния залък от сладкиша.
— Той не е ли рибар?
— Не знам какво прави, обаче си плаща сметките навреме.
Джени се намръщи, по-заинтригувана, отколкото би желала да бъде.
— Странно, аз помислих, че… — Че какво? И тя не знаеше. — Сигурно не получава много поща — опита Джени.
Вдовицата пак се усмихна бегло.
— Достатъчно — отвърна кратко. — Благодаря за кафето, госпожице Грандо — добави тя и се
