е от голямо значение, щом идваше от непознат.
— Няма нищо.
Тук вятърът бе тъй прохладен. Не беше място за размисли над смъртта. Можеше да почака, докато остане сама. Сега искаше да диша дълбоко, да поеме морето в себе си и да набере сили.
— Значи през свободното си време четеш всички клюки на този грешен свят. За човек, който толкова се интересува от другите, живееш на странно място.
— Това, че ме интересуват, не значи, че искам да имам нещо общо с тях.
— Тогава не те е грижа за хората. — Усмивката й се върна, този път закачлива. — Жилавият отшелник. След някоя и друга година ще си свадливо старче.
— Свадливо старче можеш да станеш само след като прехвърлиш петдесетте — възрази той. — Това е неписан закон.
— Не знам. — Тя пъхна молива зад ухото си. — Не бих предположила, че се съобразяваш със закони, писани или неписани.
— Зависи дали ми изнася.
Джени се засмя.
— Кажи… Харесват ли ти скиците?
— Не смятам, че Дженвиев Грандо се нуждае от спонтанна критика — подсмихна се Грант.
— Дженвиев обича да гъделичкат огромното й самочувствие. При това коментарът няма да е спонтанен, щом съм помолила за него.
Той помълча няколко секунди.
— Творбите ти винаги са много вълнуващи, много лични. Рекламата не е необходима.
— Ще го приема като комплимент — вметна тя. — Ще разрешиш ли доброволно да рисувам тук или ще се наложи да се боря за всеки сантиметър?
Грант моментално се навъси и Джени потисна смеха си.
— Защо именно тук?
— Бях почнала да те мисля за схватлив. — Тя въздъхна и разпери ръце. — Не виждаш ли? Живот. Смърт. Войната няма да свърши, не и докато нас ни има. Аз мога да я отразя върху платното, или поне частица от нея. Трябва да го направя.
— Тук липсват само глутница кръвожадни журналисти и няколко емигрирали европейски благородници.
Джени пренебрежително повдигна вежди. Това нейно естествено високомерие го караше да гори от желание да я повали на земята и да докаже и на двама им, че тя е просто една жена.
— Много се задълбочаваш в четенето — сопна се Джени. — Мога да ти дам дума, че няма да се обадя на вестниците или на някой от двайсетината любовници, които мислиш, че имам.
— А нямаш ли? — попита той саркастично.
Тя запази самообладание.
— Не е твоя работа. Но бих подписала договор с кръв, за предпочитане твоята, и да ти платя, понеже фарът си е твой. Във всеки случай, ще го рисувам, със или без съдействието ти.
— Проявяваш неуважение към частната собственост, Дженвиев.
— А ти — към изкуството.
Грант се засмя. Смехът му беше привлекателен, нисък и загадъчен.
— Напротив, гледам много сериозно на правата на твореца.
— Ако ти изнася.
Той въздъхна отчаяно. Становището му по въпроса за правата бе прекалено твърдо, за да й попречи. Макар да знаеше, че щеше да си има неприятности. Жалко, че не си бе избрала залива Пенобскот.
— Рисувай — отсече. — И не ми се пречкай.
— Дадено. — Джени се качи на камъка и отправи поглед към хоризонта. — Искам скалите ти, фара ти, морето ти. — Тя се усмихна лениво и го погледна. — Обаче ти си в безопасност.
Намекът беше ясен.
— Не ме плашиш, Дженвиев.
— Нима? — Какви ги вършиш, заговори разумът й, ала тя не му обърна внимание. Грант я смяташе за някаква съвременна сирена. Защо да не си поиграе с него? Стъпила върху камъка, Джени бе с няколко сантиметра по-висока. Той бе вдигнал глава нагоре и бе притворил очи от слънцето. Тя се засмя и сложи ръце на раменете му. — Струваше ми се, че тъкмо това правех.
Грант искаше да я сграбчи и да я смъкне от скалата. С мъка овладя внезапното желание и почувства тъпа болка. Направо му се подиграваше, проклетницата, и ако той не внимаваше, щеше да го оплете в мрежата си.
— Подвело те е огромното ти самочувствие — не се предаде Грант. — Ти не си мой тип.
Гняв проблесна в очите й и я направи неотразимо красива.
— Има ли такъв?
— Да. Предпочитам по-меки жени — отвърна той, мислейки колко нежна изглеждаше кожата й. — По- кротки — излъга пак. — Не толкова агресивни.
Джени положи неимоверни усилия да не го зашлеви.
— Аха, харесваш кротки, безмозъчни кокошчици.
— Харесвам жени, които не парадират с дарбите си… — Този път Грант се усмихна подигравателно. — На теб мога да устоя без проблеми.
Стръвта пак беше сложена и Джени я лапна.
— Така ли? Да видим.
Тя притисна устните се към неговите, преди да обмисли последиците. Ръцете й все още бяха на раменете му, неговите — в джобовете, но докосването предизвика експлозия. Разтърси го издъно и той сви юмруци.
Какво, за Бога, беше това? Струваше му огромни усилия да не я притегли към себе си. Инстинктът му подсказваше, че това би означавало края му. Трябваше просто да стиска юмруци в джобовете си и да издържи на нападението.
Защо не отстъпи назад? Не беше вързан. Грант заповяда на тялото си да се дръпне, ала продължи да стои безпомощно, докато устата й се движеше върху неговата. Заляха го десетки образи и фантазии и той едва не се удави в тях. Чародейка. Главата му забуча; изпълни я воят на морето. Земята под краката му се люшна. Вкусът на Джени, топъл, загадъчен, вкус на жена, проникна навсякъде. Обаче и това не стигаше. Грант жадуваше за повече, за стъпка отвъд всичко, което мъжът бе научил за жената. Тази жена можеше да го отведе там. Тялото му се изпъна като пронизало от куршум.
Дълбоко в съзнанието си той разбираше, че за миг бе напълно уязвим.
Джени се отдръпна ненадейно. Стори му се, че ръцете й слабо трепереха върху раменете му. Гледаше го смаяно, устните й бяха леко разтворени, не за да го съблазни, а от изумление. Тя бе също тъй потресена и омаломошена от целувката, както и Грант.
— Т-трябва да вървя — подзе Джени и прехапа устни. Пак заекваше — неприятен навик който явно бе придобила през последните двайсет и четири часа. Напълно забравила за скицника, тя скочи от камъка, готова за безславно бягство към колата си, и веднага бе върната назад от силна ръка.
Лицето му бе като камък, дишането му — пресечено.
— Сгреших. — Гласът му нахлу в главата й и прогони всяка друга мисъл. — Никак не ми е лесно да ти устоя.
Какво сторих и на двама ни, запита се Джени панически. Бе разтреперана — а тя никога не трепереше. Страхуваше ли се? О, да, Господи. Сега с радост би се изправила срещу бурята и непрогледния мрак. Те бяха шега в сравнение с това.
— Мисля, че е по-добре да…
— И аз — прекъсна я той и я притисна към себе си. — Но вече е късно.
В следващия миг устата му бе върху нейната, силна и настойчива. Джени щеше да се съпротивлява — трябваше да се съпротивлява, инак с нея беше свършено. Как е могла да си въобразява, че разбира човешките чувства? Чрез цветове върху хартия? Това бе нищо пред свирепия щурм на действителността, пред истинското преживяване. Грант сякаш преливаше в нея и тя започна да вярва, че никога няма да се
