бе направена една, с изобилие от слънчева светлина, най-вече от северната страна. Най-различни инструменти бяха разпределени по шкафчета със стъклени врати. Писалки, химикалки, ножове, четки, всякакви моливи и гуми, пергели, триъгълници. Всеки инженер или архитект би оценил качеството на пособията. Бял лист хартия вече бе залепен със скоч върху чертожната дъска. На варосаната стена отсреща висяха огледало и поставена в рамка изрезка от вестник с „Жълтото хлапе“ — комикс на повече от сто години. В другия край на стаята имаше радио и малък цветен телевизор. Купчината вестници и списания в ъгъла стигаше до кръста му. На работното си място той поддържаше ред, какъвто не си правеше труда да въдвори в никой друг аспект от живота си.
Тази сутрин не бързаше. Имаше дни, когато работеше неистово, не защото трябваше да спазва срок — винаги изпреварваше плана с месец — а понеже мислите му го гонеха, пришпорваха го. Понякога седмица или две само трупаше идеи и ги организираше. Друг път работеше по цели нощи, защото същите тези идеи напираха да бъдат изявени с туш.
Бе завършил проекта в малките часове на нощта. Сега едно ново хрумване не му даваше покой и бе трудно да го отблъсне. Грант рядко се противопоставяше на нещо, свързано с изкуството му. Вече бе разчертал листа на диагонали със синия молив, който не се проявяваше при снимането. Знаеше какво иска, ала първо трябваше да се подготви, да обмисли онези малки, жизненоважни подробности, които никой нямаше да забележи за броените секунди, нужни, за да се разгледа творбата му.
След като раздели листа на пет части, всяка от тях двойно по-голяма, отколкото щеше да изглежда, възпроизведена в печатницата, той започна да екипира. По-скоро, да драска заврънкулки. Няколко линии и ченгелчета — и главният му герой оживя върху хартията. Беше съвсем незабележителен. Грант го искаше точно такъв, още отпреди десет години, когато създаде своето „второ аз“, както го бе нарекла сестра му. Макинтош бе обикновен човечец, може би малко смачкан и непохватен. Носът и недоумяващите му очи бяха нарочно уголемени. Въпреки това той приличаше на някой, с когото можеш да се разминеш на улицата. И едва да забележиш.
Макинтош бе безнадеждно кльощав, така че усилията му да се облича стилно бяха трогателни, но напразни. Имаше вид на човек, когото другите постоянно тъпчеха. Грант изпитваше умиление към неговата неадекватност и обичаше ироничните му коментари.
Познаваше всичките му приятели. И тях беше създал. Пъстра компания. Добродушни мечтатели, всезнайковци. Те бяха сенки на хората, които Грант бе срещнал като студент — приятели, познати. Обикновени хора, които вършеха обикновени неща по необикновен начин. Това бе идеята на творчеството му.
Бе дал живот на Макинтош още в университета и след това го бе забравил в един шкаф за близо три години, докато изучаваше по-традиционни видове изкуство. Талантът му бе налице, обаче Грант установи, че бе по-щастлив, когато рисуваше карикатури, а не портрети. Накрая Макинтош спечели. Грант го измъкна от шкафа и след седем години симпатичният герой с отнесен поглед започна ежедневно да развеселява читателите на всички най-големи вестници в страната.
Хората следяха живота му, докато си пиеха кафето сутрин, в автобуса, в метрото и в леглото. Над един милион американци се осведомяваха какво прави Макинтош, преди да започнат деня си.
Грант знаеше, че задачата му бе да забавлява, при това бързо, с няколко кратки изречения и прости рисунки. Комиксът се прочиташе за десет-дванайсет секунди, след което вестникът се захвърляше или се превръщаше в настилка на птича клетка. Художникът не си правеше илюзии. За него бе важна усмивката, която предизвикваше за тези секунди. Важно бе да накара читателя да се смее, да му представи нещо, което по някакъв начин се отнасяше до него. Грант вземаше познатото и го поднасяше с необичайна поанта.
Ревниво пазеше правото си на това, както и правото си да работи на спокойствие. Читателите знаеха само инициалите му. Договорът му с „Юнайтид Синдикът“ гарантираше, че името му никога няма да бъде използвано заедно с комиксите и че той няма да дава интервюта или да участва в телевизионни предавания. Анонимността беше част от цената му.
Използвайки само молив, той се захвана с второто разделение. Макинтош мърмореше недоволно, защото тропането на външната врата бе прекъснало заниманието му с новото му хоби, филателията. Грант използваше това свежо допълнение от две седмици — усърдното колекциониране, заядливите забележки на приятелите за крайната му скука. Макинтош се суетеше над марките си, докато слушаше новините по телевизията за поскъпването на първокласните пощенски услуги, и се питаше дали най-сетне не е ударил джакпота.
Сега той отвори вратата и се озова лице в лице с измокрена и извънредно темпераментна сирена. За Грант не беше трудно да изобрази Джени. Правейки я героиня на комикса си, той я поставяше на място. Тя щеше да бъде смешна и уязвима като останалите персонажи. И Грант щеше да я възприема просто като рисунка, вместо като жена от плът и кръв, мека и благоуханна. В живота му нямаше място за жена, ала в комиксите си винаги щеше да намери място за нов герой.
Кръсти я Вероника. Смяташе, че това по-изискано име й отиваше. Нарочно увеличи извивките на очите й и подчерта чувствеността на устните й, като ги направи още по-пълни. Тъй като действието се развиваше във Вашингтон, а не в крайбрежен Мейн, той реши, че тя ще е спукала гума на връщане от мероприятие в Белия дом.
Макинтош се ококори насреща й. Грант улови точното изражение, след като няколкостотин пъти се опули втрещен на огледалото над дъската.
Той работи два часа, като доизпипваше сюжета — ситуацията, репликите. След като смени гумата и се провали в опитите си да я впечатли с остроумни подмятания, Макинтош остана с пет долара в ръка, пелтечещ и с подгизнали обувки, а Вероника изчезна безследно от живота му.
Грант се почувства по-добре, щом завърши скиците. Наистина бе поставил Джени на мястото й — вън от живота му. Зае се да добавя подробностите с четката и туша. С плътно черно акцентираше и фокусираше, а с точки и щрихи отбелязваше сивите места.
Да нарисува стаята на Макинтош беше лесно — Грант я бе посещавал хиляди пъти. Въпреки това то изискваше време и прецизност Разположението, ъглите, балансът бяха от огромно значение. От тях зависеше дали вниманието на читателя ще бъде насочено именно там, където искаше авторът. Той работеше търпеливо. Когато най-сетне спря да си почине, комиксът бе полузавършен, а следобедното слънце бавно слизаше по-ниско в небето.
Кафе, помисли Грант и се протегна. Беше се схванал. И нещо за ядене. Не бе ял от сутринта. Щеше да хапне и да се разходи до плажа. След това щеше да дочете вестниците и да погледа телевизия. Никога не пренебрегваше медиите — какво ли не се случваше по света за един ден. Обаче първо разходката. Той лениво протегна ръка да разтрие врата си и поглед на през прозореца.
Мигновено свали ръка. Наклони се напред и присви очи. Като че ли не му стигаха случайните туристи. От тях поне човек можеше да се отърве с две-три недружелюбни думи. Но нямаше как да сбърка дори от това разстояние онази гъста абаносова коса.
Вероника още не си бе отишла от живота му.
ТРЕТА ГЛАВА
Гледката беше чудна, независимо от ъгъла и светлината. Джени вече имаше пет-шест готови скици. Дори двойно повече едва ли щяха да са й достатъчни, за да отрази всеки нюанс на пейзажа. Дали щеше да успее да предаде върху хартия цветовете на скалите? Само как чинно и непоколебимо стоеше фарът до тях! На места варта бе потъмняла, а бетонните блокове бяха сипаничави и проядени от времето, влагата и солта. Ала фарът носеше белезите си гордо. В миналото си бе достоен войн в борбата на човека с непостоянното море.
Понякога морето вземаше надмощие, тъй като човекът не бе безпогрешен. Друг път побеждаваше фарът, защото човекът бе упорит. Двамата действаха в хармония и с постоянство.
Погълната от рисуването, Джени изгуби представа за времето. Знаеше, че може да седи там, докато слънцето й предоставя нужната светлина. В Ню Орлийнс имаше толкова малко кътчета, където можеше да рисува без да се разсейва от зяпачи и почитатели на изкуството. Ако си избереше място в града, незабавно я разпознаваха, после наблюдаваха и разпитваха. Дори когато излизаше към блатата, често я следваха, за
