хвърляше върху скалите и се превръщаше в бяла пяна.
Вълните носеха водорасли, събираха ги и ги разпръскваха. Тук морето властваше над всичко. Бе загладило скалите; издатините им бяха сиви и зеленикави, някои с криви оранжеви жилки. Бе разпиляло мидени черупки по брега, за да ги настъпи нечий бос крак. Носеше се остра миризма на сол и риба. Джени чуваше звъна на шамандурите, глухото бучене на свирещите маркировки, далечното бръмчене на лодките и жалния плач на чайките. Всеки звук, образ, мирис идваше от необятното море.
Тя усети силата, която я теглеше към океана — същата, която бе привлякла мнозина преди нея. Ако човечеството наистина бе произлязло от морето, нищо чудно, че така лесно бе примамвано обратно. Джени стоеше на една издатина над тесния каменист плаж и съзерцаваше водата. Почувства предизвикателство, опасност, спокойствие — всичко наведнъж. Зарадва се.
Тя не чу кога Грант се бе приближил зад нея. Беше прекалено погълната от гледката, за да го усети, макар той да я наблюдаваше вече няколко минути. С досада бе установил, че Джени изглеждаше така, сякаш си бе на мястото Ядоса се. Земята си беше негова — това малко, усамотено парче земя, надвесено над морето.
Грант не претендираше за океана, дори когато обедният прилив докосваше ръба на територията му. Обаче късчето скалиста, обрасла земя бе негова собственост. Джени нямаше право да изглежда тъй на място там, да го кара да се замисля дали тази скала някога пак щеше да бъде изцяло негова.
Вятърът прилепваше дрехите към тялото й така, както дъждът бе го сторил предната нощ. Той подчертаваше стройната й, атлетична фигура с женствено закръглени форми. Абаносовата й коса танцуваше лудо, а слънцето разпалваше огнените езичета в нея. Те му загатваха за нещо горещо и необуздано, от което бе готов да опита. Преди да осъзнае какво прави. Грант я хвана за ръката и я извъртя към себе си.
Лицето й не изразяваше изненада, а вълнение, една възбуда, породена от морето. Очите й светеха и предизвикваха.
— Снощи се чудех как някой може да живее тук. — Тя отметна кичур коса от челото си. — Сега се чудя как някой може да иска да живее другаде. — Джени посочи малка рибарска лодка, вързана за края на кея. — Твоя ли е?
Той я гледаше потресен и си даваше сметка, че току-що за малко едва не я бе притиснал към себе си и не я бе целунал. Почти усещаше вкуса й в устата си. С усилие извърна глава към пристана.
— Да, моя е.
— Преча ти на работата. — За пръв път тя го дари с истинска усмивка. — Сигурно щеше да станеш още по изгрев слънце, ако не бях аз.
Грант измърмори нещо неясно в отговор и рязко я поведе към пикапа. С въздишка Джени се предаде и наруши обета си за дружелюбие.
— Господин Кембъл, трябва ли да бъдете толкова неприятен?
Той я простреля с поглед, ала тя би могла да се закълне, че в очите му се мярна ирония.
— Да.
— Добре се справяте — отбеляза Джени, докато Грант я дърпаше.
— Имам дългогодишен опит.
Щом стигнаха камиона, той я пусна, отвори вратата и седна зад волана. Тя мълчаливо заобиколи и се качи от другата страна.
Моторът зарева и й напомни болезнено за шумни градове и улично движение. Когато се качваха на пътя. Джени погледна през рамо и реши, че трябва да нарисува пейзажа зад себе си. За малко да огласи намерението си, но се въздържа при вида на навъсения профил на спътника си. Обърна се напред и строго скръсти ръце на гърди.
Да върви по дяволите. Тя щеше да рисува, докато Грант ловеше раци с лодката си, или каквото там си ловеше. Не беше задължително да знае.
След около два километра, той започна да се чувства виновен. Пътят приличаше по-скоро на канавка, отколкото на шосе, бе осеян с дупки и камъни. Всеки клетник, провървял разстоянието до фара, би капнал от умора. Ако не е познавал пътя, сигурно би примрял от ужас А Грант не бе пращял от съчувствие и загриженост. Той й хвърли бърз поглед. Не изглеждаше крехка, ала му беше трудно да повярва, че беше била целия този път в бурята.
Понечи да каже нещо, което Джени с учудване би определила като извинение, обаче точно тогава тя повдигна брадичка.
— Това е колата ми.
Гласът й отново бе учтив, но повелителен. Грант заряза извинението. Завъртя волана малко по-рязко от необходимото и закова пикапа. Слязоха мълчаливо. Той вдигна капака на колата й. Джени застана наблизо с ръце в задните джобове на джинсите си.
Забеляза, че Грант тихичко си говореше, докато човъркаше в двигателя. Предположи, че е нормално за човек, който живее сам на края на света. Всъщност, имаше дни, когато дори в най-големите навалици и тя не намираше по-добър събеседник от самата себе си.
Грант се върна при пикапа и взе сандъче с инструменти от кабината. Порови, извади два гаечни ключа и отново се скри под капака. Джени пристъпи и надникна над рамото му. Той явно разбираше от коли. Сега ако можеше само да види по-добре… Тя се наведе и несъзнателно опря ръка на гърба му.
Грант не се изправи, а се обърна. С движението, ръката му докосна гърдите й. Случаен допир, какъвто би могъл да остане незабелязан между непознати в претъпкан асансьор. Ала и двамата бяха разтърсени от контакта и усетиха силния копнеж.
Джени щеше да отстъпи назад, ако погледът й не бе пленен от онези тъмни, неспокойни очи, ако не чувстваше топлия му дъх върху лицето си. Още два сантиметра, помисли си тя. Само още два сантиметра, и целувката щеше да се превърне от намек в действителност. Ръката й се бе отместила от гърба към рамото му и, без Джени да осъзнае, го бе стиснала леко.
Грант усети натиска, обаче той не бе нищо в сравнение с напрежението в стомаха му, в тила, в гръбнака. Ако освободеше това напрежение, рискуваше да избухне в пламъци. В този момент не бе много сигурен какво да предприеме.
— Какво правиш? — попита, но този път в гласа му нямаше гняв.
Джени го гледаше замаяна. Виждаше се в очите му. Кога успях да се изгубя в тях, недоумяваше тя.
— Моля?
Все още бяха под капака на колата, Джени — подпряла се на рамото му, а той — с болт в едната ръка и ключ в другата. Грант трябваше само леко да премести тежестта си, за да се слеят устните им. И почти го направи, преди да си спомни колко обезпокояващо подхождаше тя на неговия къс земя над морето.
Внимавай, Кембъл, докоснеш ли я, ще нагазиш в тъмни води. Току-виж си затънал.
— Питах те какво правиш — каза той тихо и погледът му се плъзна надолу към устата й.
— Какво правя ли? — Наистина, какво правеше? — А-аз… Исках да видя как оправяш колата, за да… — Грант вдигна поглед и отново срещна нейния, с което прогони всяка свързана мисъл от главата й.
— За да? — повтори той, като се наслаждаваше на факта, че я бе смутил.
— За да… — Дъхът му галеше устните й и Джени неволно ги облиза, за да го опита. — За да мога сама да я поправя, ако пак се развали.
Грант се усмихна бавно, многозначително, почти нагло. Сърцето й подскочи и заседна в гърлото, ала и тя се усмихна. Изразът му придаваше някакъв порочен, неустоим чар. Беше като на варварин, преди да грабне никоя девойка и да я отнесе в пещерата си.
Все тъй бавно, той се обърна и отново пристъпи към работа с ключа. Джени се отдръпна и пое дълбоко въздух. Беше минала на косъм. От какво точно, не знаеше, но във всеки случай бе нещо, което всяка разсъдлива жена би сметнала за опасно. Тя се изкашля.
— Ще стане ли?
— Х-м-м-м…
Джени прие това за утвърдителен отговор и се приближи, този път отстрани на капака.
— Преди две седмици я гледа един майстор.
— Скоро ще имаш нужда от нови свещи. Обади се на Бък Гейтс.
— Той механик ли? В автосервиза?
