Грант се изправи. Не се усмихваше, обаче в очите му играеха пламъчета.
— В Уинди Пойнт няма автосервизи. Ако ти трябва бензин, слизаш на пристанището и си помпаш. Ако ти се развали колата, търсиш Бък Гейтс. Той ремонтира моторните лодки. Двигателя си е двигател. — Последните думи бяха изречени с местен акцент и с лека усмивка. — Запали.
Джени седни зад волана, като остави вратата отворена. Завъртя ключа и моторът забръмча весело. Тя въздъхна облекчено и загаси. Грант затвори капака и отиде да прибере инструментите в камиона.
— Вилата ти е на около километър оттук, вляво. Не можеш да изпуснеш отклонението, освен ако не скиташ с фенерче през нощта в бурята.
Джени потисна смеха си и се помоли той да няма положителни качества, като например чувство за хумор. Искаше да го запомни като груб мъж с отвратителни обноски, който по една случайност бе поразяващо сексапилен.
— Ще внимавам.
— И не те съветвам да споменаваш, че си прекарала нощта при фара ни Уинди Пойнт — подхвърли Грант, като намести сандъчето в кабината. — Трябва да си поддържам репутацията.
Този път тя прехапа долната си устна, за да сдържи усмивката си.
— Така ли?
— Да. — Той я погледна и за миг се облегна на камиони. — Местните хора ме смятат за особен. Ще им падна в очите, ако научат, че не съм те изгонил навън и не съм ти тръшнал вратата.
Сега тя се усмихна — ала съвсем лекичко.
— Имаш думата ми. Никой няма да чуе от мен какъв самарянин си. Ако някой случайно ме пита, ще кажа, че си груб, невъзпитан и крайно неприятен.
— Ще ти бъда признателен. — Грант понечи да се качи в пикапа.
Джени извади портмонето си.
— Почакай, не съм ти платила за…
— Остави.
Та хвана дръжката на вратата.
— Не искам да се чувствам задължена…
— Твой проблем. — Той запали мотора. — Слушай, мръдни си колата, че ми пречиш да обърна.
С присвити очи Джени хлопна вратата. Чувството за благодарност се бе изпарило. Значи местните го смятаха за особен. Прозорливи хора. Тя тръгна по шосето предпазливо, като нарочно не гледаше в огледалото. Щом съгледа отбивката, зави наляво. Единственият спомен от Грант Кембъл беше бученето на камиона му по главния път. Джени реши повече да не мисли за него.
И не мислеше, докато караше покрай безброй маргаритки.
Шумът на пикапа скоро заглъхна в далечината. Понеже никакви дървета не препречваха погледа и тя почти веднага видя вилата и се очарова. Беше мъничка, но не чак като къщичката на седемте джуджета. Джени тутакси си представи дребна женица с престилка, която простираше пране, а на верандата — мъжът й, стар рибар, които майстореше нещо с ножче.
Някога боядисана в синьо, вилата беше белязана от времето и избледняла до синкаво-сиво. Беше едноетажна и приличаше на кутийка. Отпред имаше скромна веранда, а по късно Джени откри още една отзад, закрита, с изглед към заливчето.
Дървен кей, който не изглеждаше много устойчив се издигаше над огледалната водна повърхност. Някой бе засадил върба на брега, ала тя не цъфтеше.
Джени изгаси мотора и се смая от тишината. Беше приятно, спокойно — да, би могла да работи тук. И все пак предпочиташе оглушителния грохот на морето при фара на Грант.
Нали нямаше да мислиш за него, напомни си тя. Слезе от колата, вдигна първия кашон с продукти и изкачи дъсчените стъпала пред входа. Наложи й се да мери сили с ръждивата ключалка. След силно стържене тя поддаде.
Първото, което правеше впечатление, бе редът вътре. Вдовицата наистина поддържаше къщата спретната. Мебелите бяха покрити с калъфи, по които нямаше и една прашинка. Личеше, че идва редовно да чисти. На Джени това се стори трогателно и тъжно. Стените бяха светлосини. Бледи правоъгълници показваха къде едно време бяха висели картини. Понесла кашона с провизиите, тя тръгна към дъното на къщата и влезе в кухнята.
Тук също цареше ред. Пластмасовите шкафове бяха безупречно чисти, порцелановата мивка лъщеше. Джени завъртя кранчето и се увери, че водопроводната система бе в изправност. Остави кашона и излезе на задната веранда. Въздухът бе топъл и влажен, с вкус на море. Някой бе закърпил дупките в мрежата против комари. Подът беше напукан, но чист.
Твърде чист, помисли ти. В къщата нямаше признаци на живот, само едва доловимо ехо от живота, протекъл там отдавна. Повече и харесваше прашния безпорядък във фара на Грант. Там живееше някой. Джени тръсна глава и изтика мисълта за него вън от съзнанието си. И тук вече живееше някой и скоро това щеше да се почувства във всяко кътче на къщата. Тя отиде да разтовари колата.
Тъй като пътуваше с малко багаж и бе организирана по природа, отне й не повече от два часа да подреди вещите си. Спалните бяха малки, а легло имаше само в едната. Когато го застилаше с новите ленени чаршафи, видя, че дюшекът бе пухен. Възхитена, Джени заподскача върху него. Във втората спалня сложи принадлежностите си за рисуване. Когато смъкна калъфите от мебелите и окачи няколко свои картини върху бледите правоъгълници по стените, тя придоби усещането за домашен уют.
Доволна от работата си, Джени излезе да се разходи по кея боса. Някои дъски скърцаха, други се клатеха, ала тя го оцени като достатъчно надежден. Може би щеше да купи малка лодка и да изследва залива. Можеше да прави каквото иска, да ходи където ще. След време Ню Орлийнс щеше да си я върне. Но поривът да пътешества, който шест месеца по-рано я бе пратил на север, още бе силен.
Поривът… Джени премрежи поглед. Не, не поривът за странстване я бе тласнал. Беше вината. Или болката. Те още я преследваха, навярно винаги щяха да са по петите й. Седемнайсет месеца, две седмици и три дни. Все още ясно си представяше Анжела. Може би трябваше да бъде благодарна, че паметта й на художничка й позволяваше мислено да пресъздаде образът на сестра си така точно. Млада, красива, енергична. Ала понякога я виждаше прекършена и безжизнена — така както изглеждаше, когато я уби.
Ти не си виновна. Колко пъти бе чула тези думи? Вината не беше твоя Джени. Не можеш да се упрекваш.
О, да, мога, помисли тя с въздишка. Само ако не карах аз… Ако бях реагирала по-рано… Ако бях видяла колата, която минаваше на червено…
Нямаше връщане назад и Джени го знаеше. Пристъпите на отчаяние, когато вината и мъката я смазваха, сега се случваха по-нарядко, но бяха все тъй болезнени. Уповаваше се на изкуството си. Понякога единствено то й помагаше да запази разсъдъка си. Пътуването й влияеше добре. Отдалечаваше я от спомените и й позволяваше да се отдаде на рисуването.
Изкуството бе започнало твърде много да наподобява бизнес за нея. Почти се бе изгубила, увлечена в изложби и продажби. Сега изпитваше нужда да се върне към същественото. Маслени, акрилни и водни бои, въглен и платна, които чакаха да бъдат нарисувани.
Жестоката действителност — загубата на сестра й — бе причината за стремеж й към суров реализъм в картините й. Той беше своеобразен начин да се принуди да приеме живота и смъртта такива, каквито са. Предишните й абстрактни импресии, меките, завоалирани изображения представяха света през розови очила. Този свят не бе особено истински, ала така лесно се вярваше в него! Сега я привличаше обикновеното, простото. Действителността не винаги беше красива, но притежаваше сила, която Джени едва неотдавна бе започнала да разбира.
Тя пое дълбоко въздух. Щеше да нарисува това тихо, спокойно заливче. Имаше време. Сега обаче искаше да отвърне на предизвикателството на океана. Погледна часовника си — дванайсет. Грант навярно вече беше в лодката си. Това щеше да й позволи три-четири часа да рисува фара от различни ъгли, без той да знае. Пък и да разбереше голяма работа. Едва ли би го притеснила художничка със скицник в ръка. Във всеки случай, можеше да се затвори вътре и да я игнорира. Джени също нямаше да му обръща внимание.
Ателието на Грант се намираше на третия етаж. Всъщност заемаше го целия. От три уютни малки стаи
