да я гледат, бе свикнала да се изплъзва и да работи над по-важните си картини в ателието. Почти бе забравила какво е да твори на открито, да може да вкуси и помирише онова, което рисува.
Изминалите шест месеца й върнаха това удоволствие и също така й напомниха коя е била, преди успехът да ограничи свободата й.
Щастлива, тя отразяваше онова, което виждаше и чувстваше. Не й трябваше нито друго.
— Сега пък какво искаш?
Джени не се стресна. Знаеше, че той ще е някъде наоколо, понеже лодката му стоеше вързана при кея. Помисли, че е малко безотговорен спрямо работата си като рибар. Нямаше да му позволи обаче сега да се меси в нейната. Бе достатъчно нахакана да смята за свое неотменно право да рисува всичко, което изкуството й изискваше.
Бесен е, забеляза спокойно тя, щом извърна лице към него. Както обикновено, Грант изглеждаше добре на фона на морето, с развяна от вятъра коса. Можеше да му направи една-две скици преди да се прибере. Отметна глава назад и го огледа с интерес, сякаш бе модел за творбата й.
— Добър ден — поздрави тя с подчертан южняшки акцент.
Изпитателният поглед и подигравката биха могли да го разсмеят при други обстоятелства, но в този миг му се искаше да я блъсне от скалата, на която се бе разположила. Защо просто не се махнеше завинаги, преди той да се изкуши да я докосне?
— Питах какво искаш.
— Не се притеснявай, нямам нужда от нищо. Правя някои предварителни скици. — Джени се настани по-удобно върху ръбестия камък до самия край на канарата и се обърна към морето. — Можеш да се върнеш към заниманията си.
Грант присви очи. Значи госпожицата искаше да играе.
— На моя земя си.
— М-м-м…
Идеята да я бутне от скалата ставаше все по-примамлива.
— Навлязла си в чужда собственост.
Тя го удостои с поглед.
— Ами минирай участъка и го огради с бодлива тел. Няма по-добра защита от мините, не че не разбирам защо искаш да запазиш това местенце само за себе си, Грант — добави Джени и продължи да рисува. — Не се безпокой, няма да оставя никакви консервени кутии, салфетки или фасове.
Въпреки рева на морето, гласът й бе равен и звучен. Кроткият тон бе предвиден да лази по нервите. Грант едва се сдържаше да не я сграбчи за косата, когато движещият се молив привлече вниманието му. Ругатнята застина на устата му.
Онова, което видя, бе повече от отлично. Беше твърде истинско. Чрез защриховане и туширане, тя точно пресъздаваше играта на вълните с крайбрежните камъни, стремглавото пикиране на чайките, здравината на фара. Не разкрасяваше скицата, не й придаваше смирена прелест. Всичко бе твърдо, грапаво, просто. Нямаше да стане за пощенска картичка, нито за изящно украшение над камината. Обаче всеки, който някога бе стоял на брега и присъствал на битката между сушата и морето, би я разбрал.
Той се намръщи, по-скоро съсредоточен, отколкото сърдит, и се приведе над нея. Ръцете й не бяха на ученичка, душата й не бе душа на аматьор. Грант я изчака да свърши и тутакси й отне рисунката.
— Ей! — Джени скочи от камъка.
— Млъкни за малко.
Тя млъкна, понеже видя, че той нямаше намерение да запрати скицника й в морето, и седна. Грант прелисти блокчето, като на някои страници се спря по-дълго.
Джени забеляза, че очите му потъмняха. Дълбока бразда се бе образувала между веждите му. Устните му бяха стиснати неподвижно, като пред присъждане на оценка. Да има рибар за критик би било доста забавно. Ала неизвестно защо в слепоочията й запулсира глухата болка на напрежението, което изпитваше преди откриването на всяка изложба.
Той вдигна поглед и срещна нейния. За миг край тях нямаше нищо, освен шума на прибоя и звън от камбанна шамандура нейде в далечината. Сега разбра откъде идваше усещането, че я бе виждал преди.
— Грандо — произнесе бавно. — Дженвиев Грандо.
Тя не се учудваше, когато я познаваха — нея или творбите й — в Ню Йорк, в Калифорния, в Атланта. Ала я заинтригува това, че един мъж в някакво си забравено от Бога място я бе познал по груба скица.
— Да. — Джени се изправи и прокара пръсти през косата си. — Откъде знаеш?
Грант потупа дланта си със скицника, без да отмества поглед от нея.
— Стилът си е стил и с бои, и с молив. Какво търси звездата на Ню Орлийнс в Уинди Пойнт?
Сухият му тон изопна нервите й.
— Реших да посветя една година на пътуване. — Тя протегна ръка за скицника. Грант не й обърна внимание.
— Странно място за една от най-дейните и популярни художнички. Картините ти се срещат в издания за изкуството почти толкова често, колкото името ти — в светските хроники. Не беше ли сгодена за някакъв италиански граф миналата година?
— Барон — поправи го Джени хладно. — И не бяхме сгодени. Жълтата преса ли четеш, когато не ловиш риба?
Той се усмихна на гневната искра в очите й.
— Наистина, доста чета. Успяваш да се появиш в „Ню Йорк Таймс“ толкова пъти, колкото в жълтата преса и лъскавите списания.
Тя вирна брадичка надменно, досущ като кралска особа, и усмивката му се разшири.
— Явно някои живеят, а други само четат за живота.
— Добре изглеждаш във вестниците, Дженвиев. — Грант пъхна палци в джобовете си. В главата му се зародиха нови идеи за Вероника. Очевидно тя щеше да се върне и известно време да прави Макинтош луд. — Любимка си на папараците.
Гласът й остана спокоен, но Джени взе до почуква по камъка с молива.
— И те трябва да си изкарват хляба.
— Имам смътен спомен за един дуел в Британи преди около две години.
Неочаквана усмивка озари лицето й.
— Ако си повярвал на тези измишльотини, притежавам и един мост в Ню Йорк, в случай, че те интересува.
— Не ми разбивай илюзиите.
Трудно бе да се устои на усмивката й, още повече, когато беше искрена и с щипка самокритичен хумор.
— Щом искаш да вярваш на разни небивалици, коя съм аз да те спирам?
По-добре да продължи да дълбае, вместо да задържа вниманието си прекалено дълго върху тази нейна усмивка.
— Имаше и някакъв режисьор преди графа…
— Барона — напомни тя. — Графът, за който си мислиш, е французин и беше един от първите ми покровители.
— Имала си впечатлителна поредица от покровители.
Тя открито се забавляваше.
— Любител на изкуството ли си, или просто обичаш клюките?
— И двете. Между другото, от няколко месеца по вестниците не пише много за приключенията ти. Изглежда не искаш да се вдига шум около пътешестването ти. Последното, което четох, беше…
Той се сети и прехапа език. Катастрофата, смъртта на сестра й, красивата снимка на Дженвиев Грандо на погребението. Скръбта, шокът и болката се виждаха ясно под черния воал.
Усмивката и бе заменена с безизразен поглед.
— Извинявай — каза бързо Грант.
От извинението краката й едва не се подкосиха. Безброй пъти беше чула тази дума, ала никога преди не бе произнасяна тъй просто и искрено. При това от непознат. Джени извърна глава към морето. Не биваше да
