освободи от него.
Вдигна ръце, за да го отблъсне, ала наместо това го придърпа по-близо към себе си. Пръстите му настървено се втъкаха в косата й. Яростта на вятъра, на морето, на неистовия рев, който изригваше от пропастта, се вряза в двамата и ги завладя. Той наведе главата й назад, като че ли да покаже властта си над нея. Тя разтвори устни и посрещна езика му със своя.
За това ли бе копняла цял живот? За тази дива освободеност, това изгарящо влечение? До този момент не бе познала усещането да бъде тъй изпълнена с вкуса на мъж, че да забрави всички други. От самото начало предчувстваше, че Грант притежава това качества, но да го изпита и да падне в негов плен събуди тъй противоречиви чувства у нея — на сила и немощ — че не й се удаде да раздели едното от другото.
Той промени ъгъла на устните си и твърдата кожа на лицето му се отърка в нейната. Джени изстена от удоволствие при леката болка. Ръцете му все още бяха заровени в косите й и ги мачкаха и заплитаха.
Остави се на течението, шепнеше съзнанието й. Позволи си да чувстваш. Безсилна, тя се подчини.
Чуваше чайките. Сега обаче гласът им и се стори не плачещ, а романтичен. Морето се биеше в брега. Сила. Мощ. Власт. Джени вникна в смисъла им, докато устните и се впиваха в неговите. Знаеше, че ръбът на пропастта бе близко. Само една крачка, и тя щеше да полети надолу и да се разбие в коравата почва на действителността. Ала няколко мига опияняваща свобода си заслужаваха риска. Въздишката й бе едновременно смирена и тържествуваща.
Грант изруга тихо и се насили да се откъсне от топлите устни. Нали се бе зарекъл, че нямаше да допусне подобно произшествие. Като опитен рибар, не биваше тъй лесно да се хваща на въдицата. Нямаше време да се занимава с подобни неща. Лицето на Джени беше меко, поруменяло от възбуда, главата — наклонена назад. Вятърът играеше с косата й. Грант копнееше да допре устни до златистата кожа на деликатната й шия. Но очите й, полузатворени и светещи с дълговечната женска сила, му помогнаха да възпре. Не биваше да пада в клопката.
Гласът му бе сдържан, нисък и гневен като очите му.
— Може и да те искам. Може дори да те взема. Обаче когато аз пожелая. В случай, че търсиш някой да ти играе по свирката, върви при някой от твоите графове и барони.
Той рязко й обърна гръб, проклинайки и двама им.
Сякаш ударена от гръм. Джени го проследи с поглед, докато Грант изчезна зад вратата на фара. Това ли бе всичко, което означаваше за него случилото се? Някаква си жена, някаква си мимолетна страст? Не бе ли почувствал светкавичната болка, която означаваше единство, интимност, съдба? Да й играе по свирката ли? Как можеше да говори за игри, след… Тя затвори очи и нервно прокара ръка през косата си.
Не, сама си беше виновна. Правеше от нищо нещо. Не можеше да съществува единство между непознати, а думата интимност бе просто изгоден начин да се оправдаят физическите импулси. Въобразяваше си, представяше обикновеното за специално, защото такова искаше.
Забрави за него, Джени. Тя се наведе да вдигне скицника и съгледа молива, който бе паднал от косата й. Заповяда си да забрави Грант и да се съсредоточи върху работата си.
Каза си, че е зашеметена от обстановката, не от събитието. Като внимаваше да не се обръща, Джени тръгна към колата.
Ръцете й престанаха да треперят едва когато стигна пътя за вилата. Тя се успокои, щом долови плисъка на заливчето и нежните звуци на чайките, които се прибираха в гнездата си за през нощта. Тук цареше мир и светлината бе мека. Ето това щеше да рисува, вместо вилнеещия океан и острите скали. Ето тук щеше да остане и да попива самотното спокойствие на ленивите вълни и неподвижния въздух. Когато хвърлиш ръкавица на природните стихии, шансовете са против теб. Само глупак би упорствал при такова неравенство.
Внезапно отпаднала, Джени слезе от колата и се упъти към кея. Седна на края, върху грапавите дъски и провеси крака над водата. Останеше ли там, щеше да е в безопасност.
Седеше, заслушана в тишината, докато слънцето се спускаше към земята. Още усещаше устните на Грант върху своите. Никога друг път не бе целувана така — тъй силно, почти хищно, и въпреки това, с капка уязвимост. И все пак, тя нямаше толкова опит, колкото предполагаше Грант.
Излизаше, срещаше се с мъже, обичаше компанията им, ала тъй като винаги слагаше рисуването на първо място, по-интимните й връзки бяха малко. Лекции, работа, изложби, пътувания, събирания — почти откак се помнеше, всичко в живота й бе свързано с изкуството й.
Джени несъмнено се радваше на общественото признание, което получаваше — блясъка и възхвалата, в които се къпеше след дни и седмици уединение. Не я притесняваше образът, който пресата й бе създала, защото той бе забележителен и в известен смисъл бохемски. Нямаше нищо против ликуването в нейна чест и някоя и друга искрица слава, след като се бе трудила до пълно изтощение в тишина и сама. Понякога онази Дженвиев, звездата, която вестниците превъзнасяха, я забавляваше и впечатляваше. Сетне идваше време за следващата картина и тя без проблеми загърбваше светските удоволствия и се посвещаваше на работата.
Щеше ли пресата да бъде потресена, ако научеше, че Дженвиев Грандо от рода Грандо в Ню Орлийнс, преуспяваща художничка, известно лице от хайлайфа и жена, посветена в тайните на света, никога не бе имала любовник?
Тя се подсмихна и се облегна на лакти. Толкова отдавна бе венчана за изкуството си, та й се струваше, че интимен приятел би бил излишен. Докато не… Джени опита да отбегне мисълта, след това се нарече страхливка и я довърши. Докато не срещна Грант Кембъл.
Вперила поглед в небето, тя си спомни чувствата и желанията, които той бе събудил у нея. Би му се отдала без колебание. Но Грант я бе отхвърлил.
Не бе само това, помисли Джени, и отново се ядоса. Да ти откажат беше болезнено и унизително, ала все пак търпимо. Обаче да се държат с теб нагло, както бе направил Грант, беше вече прекалено.
Той каза, че ще я вземе, когато пожелае. Все едно тя беше блокче шоколад в някоя бакалничка. Очите й бяха бледозелени от възмущение. Ще видим тази работа, закани се Джени. Стана и с един замах изтупа джинсите си. Никой не отхвърляше току-тъй Дженвиев Грандо. И никой не я „вземаше“. Щом му се играе, така да бъде, реши тя, и закрачи към вилата.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Няма лесно да ме отпратиш, мислеше си Джени с мрачно задоволство, докато приготвяше четките и боите на следващата сутрин. Никой не можеше да я отпъди, още по-малко пък някакъв невъзпитан, нагъл негодник.
Тя огледа четките една по една. Картината. Картината бе най-важна, естествено, обаче можеше да рисува и междувременно да му даде полезен урок, разсъждаваше Джени с коварна усмивка. Той си го изпроси. Тя отметна кичур коса от лицето си и затвори кутията с боите. Никой не заслужаваше да бъде така хубавичко сръган в ребрата, както Грант Кембъл.
Та той смяташе, че Джени искаше игрички. Тя щракна ключалките рязко и звуците отекнаха из празната къща. Тогава щеше да играе — нейни си игри, по нейни си правила. Двайсет и шест години бе гледала баба си да впримчва и омагьосва мъжете. Изключителна жена, помисли Джени с нежна усмивка. Красива и жизнена дори на седемдесет, тя все още умееше да върти всеки мъж на пръста си. Тя също се казваше Дженвиев. Джени постави ръце на хълбоците си. На Грант Кембъл му предстоеше краткотраен полет от висока скала.
Щял да я вземе, представете си! Когато си пожелаел! Тя измърмори и извади работна риза от гардероба. Щеше да го накара да й лази в краката.
Възмущението й бе помогнало да забрави сладостната тръпка и разтърсващата реакция, предизвикана от устните му. Да забрави, че го бе желала пламенно и сляпо, както никого другиго дотогава. Гневът бе за предпочитане пред унинието и Джени му да воля. Щеше да си отмъсти хладнокръвно, безмилостно. Така възмездието бе по-сладко.
Доволна от състоянието на четките и боите, тя отиде в спалнята. Щателно разгледа отражението си в огледалото над старинното бюро. Като художник Джени веднага разпознаваше добрата костна структура и хубавия колорит. Сдържаният гняв като че ли й отиваше, защото добавяше ефирна руменина към медения й тен.
