сега.
Грейс любопитно отвори кутийката и видя вътре тежки златни обици, инкрустирани с изумруди, рубини и сапфири.
— Бейли, прекрасни са!
— Бях ги направила точно преди… Ами, преди. Още щом ги довърших, разбрах, че са за теб.
— Аз нямам рожден ден.
— Мислех, че си умряла. — Гласът на Бейли потрепери, ала отново укрепна, когато Грейс вдигна поглед. — Мислех, че никога вече няма да те видя. Затова нека го приемем като отпразнуване на остатъка от живота ни.
Грейс свали семплите клипсове и на тяхно място си сложи подаръка на Бейли.
— Когато не ги нося, ще ги пазя при бижутата на майка ми. При нещата, които имат най-голямо значение.
— Стоят ти идеално. Знаех си. — Бейли се обърна, взе тежката кутия от лавицата в хранилището и я отвори.
Грейс въздъхна треперливо.
— Наистина си мислех, че единият ще го няма. Че ще отида в планината и ще го намеря в моята градина, на земята между цветята. Беше толкова реално, Бейли. — Протегна ръка и взе диаманта. Нейния диамант. — Почувствах го в ръката си, точно както го чувствам сега. — Засмя се, но смехът й прозвуча кухо. — Моето сърце. На това ми приличаше. Досега не го бях осъзнала. Беше сякаш държах собственото си сърце.
— Има връзка. — Малко пребледняла, Бейли взе от кутията друг диамант. — Не го разбирам, ала знам, че е така. Това е Звездата, която беше у мен. Ако Емджей беше тук, тя щеше да вземе своята.
— Никога не към мислила, че вярвам в такива неща. — Грейс обърна камъка в дланта си. — Не съм била права. Толкова невероятно лесно е да повярваш. Да го знаеш. Ние ли ги пазим, Бейли, или те пазят нас?
— Приятно ми е да мисля, че и двете. Те ми доведоха Кейд, — Бейли внимателно остави диаманта и докосна с върха на пръста си втората Звезда. — Доведоха Джек при Емджей. — Изражението й се смекчи. — Преди малко отворих изложбената зала заради тях. Джек я домъкна тук и й купи пръстен.
— Пръстен? — Грейс притисна ръка към сърцето си. — Годежен пръстен?
— Годежен пръстен. Тя през цялото време спореше и все му говореше да не става простак. Той просто не й обърна внимание и посочи този прекрасен зелен турмалин, с квадратно остеняване и диамантени багети. Бях го направила преди няколко месеца. Тогава мислех, че това би бил един прекрасен нетрадиционен годежен пръстен за подходящата жена. Джек разбра, че Емджей е подходящата жена.
— Той е идеален за нея. — Грейс избърса една сълза и се усмихна. — Разбрах го, още щом ги видях заедно.
— Да беше ги видяла днес. Тя през цялото време мърмореше, въртеше очи и настояваше, че това е загуба на време и усилия. И тогава Джек сложи на пръста й пръстена и на лицето й разцъфна онази широка сантиментална усмивка. Нали я знаеш.
— Да. — И напълно можеше да си я представи. — Толкова съм щастлива за нея, за теб. Сякаш цялата тази любов я е имало, чакала е, а диамантите… — Грейс отново ги погледна. — Те са отворили вратата към нея.
— А ти, Грейс? За теб отвориха ли вратата?
— Аз не знам дали съм готова за това. — Върховете на пръстите й изведнъж затрепериха нервно. Тя остави диаманта в гнездото му, — Сет със сигурност не е готов. Едва ли би повярвал в каквато и да било магия. А колкото до любовта… Дори ако вратата е широко отворена и възможността е там, той не е мъж, който лесно би се влюбил.
— Лесно или не… — Бейли затвори капака и остави кутията на мястото й. — Когато ти е писано да се влюбиш, се влюбваш. Той е твой, Грейс. Видях го в очите ти тази сутрин.
— Е… — Грейс преглътна нервно. — Мисля, че мога да почакам малко, преди да му разкрия тази тайна.
ОСМА ГЛАВА
Когато Грейс се върна у Кейд, я чакаха цветя. Прекрасна кристална ваза, пълна със снежнобели рози с дълги дръжки. Сърцето й глупаво затуптя в гърлото. Тя грабна картичката и скъса плика.
После сърцето й се спука като балон.
Не бяха от Сет. Разбира се, бе глупаво от нейна страна да помисли, че той би си позволил такъв романтичен и екстравагантен жест. На картичката пишеше само:
Докато се срещнем отново.
Посланикът със странно властните очи, спомни си Грейс и се наведе да помирише един нежен, едва разпъпил цвят. Много мило от негова страна. Малко прекалено, тъй като във вазата имаше поне три дузини рози, ала мило.
И с раздразнение помисли, че ако бяха от Сет, щеше да се размечтае над тях като влюбена гимназистка, вероятно щеше да изсуши една роза между страниците на някоя книга, може би да пролее няколко сълзи. Обвиняваше се, че бе сто пъти глупачка.
Ако тези ужасни подеми и сривове бяха страничният ефект от любовта, Грейс мислеше, че би почакала още малко, преди да изпита тора чувство. Понечи да захвърли картичката върху масата и в този момент телефонът иззвъня.
Поколеба се, защото колите и на Кейд, и на Джек бяха пред къщата, но когато звънна за трети път, вдигна слушалката.
— Домът на Парис.
— Там ли е Грейс Фонтейн? — прозвуча обработеният секретарски глас. — Посланик Де Вейн я търси.
— Да, на телефона.
— Моля, един момент, госпожице Фонтейн.
Грейс стисна устни и замислено потупа с картичката по дланта си. Този човек очевидно без никакъв труд я бе открил. И какво щеше да прави сега с него?
— Грейс — чу се гласът му в слушалката, — колко се радвам отново да говоря с вас.
— Грегър. — Тя отметна косата зад рамото си и седна на ръба на бюрото. — Колко разточително. Току-що се връщам и видях вашите рози. — Наведе се и отново ги помириса. — Прекрасни са.
— Просто един символичен подарък. Бях разочарован, че снощи не можах да прекарам повече време с вас. Вие си тръгнахте толкова рано.
Грейс помисли за дивото каране към къщата на Сет и за още по-дивия секс.
— Имах… Предварително уговорен ангажимент.
— Може би ще можем да наваксаме утре вечерта. Аз имам ложа в операта. „Тоска“. Нищо не би ми било по-приятно, отколкото да я споделя с вас, после може би да отидем на вечеря.
— Звучи чудесно. — Тя завъртя очи към цветята. Божичко, помисли си. Нищо нямаше да се получи. — Много се извинявам, Грегър, ала не съм свободна. — Без никакво съжаление остави картичката. — Всъщност в момента имам връзка, доста сериозна.
Поне за мен, добави наум. После погледна през стъклото на входната врата и лицето й грейна от изненада и удоволствие, когато видя, че отпред спира колата на Сет.
— Разбирам. — Грейс бе прекалено заета да успокоява своя внезапно забързал се пулс, за да забележи, че гласът му стана по-студен. — Кавалерът ви от снощи.
— Да. Ужасно съм поласкана, Грегър, и ако не бях толкова обвързана, с удоволствие щях да приема
