насочи към розовата градина.
— Не искам да говоря с теб — ядоса се Грейс.
— Ти няма нужда да говориш. Аз ще говоря. — Ала му отне цяла минута. За човек, който е свикнал да не прави грешки, е трудно да се извинява. — Извинявай. Реагирах прекалено невъздържано. — Тя не каза нищо, само скръсти ръце и зачака. — Повече ли искаш? — Той кимна, без да си прави труда да въздиша. — Бях ревнив, нещо, което не е типично за мен, и го понесох зле. Извинявам се.
Тя поклати глава:
— Това е най-слабото подобие на извинение, което някога съм чувала. Не думите, Сет, а начинът, по който ги казваш. Но добре, ще го приема по същия начин, по който ми го предлагаш.
— Какво искаш от мен? — Бе толкова объркан, че повиши глас и хвана ръцете й. — Какво, по дяволите, искаш?
— Само това. — Тя отметна назад глава. — Малко чувство, малко страст. Не искам скованото ти извинение, както не искам и студеното ти и безстрастно поведение по повод на цветята. Това ледено самообладание не ми допада. Ако чувстваш нещо, каквото и да е то, покажи ми го.
Изненадано затаи дъх, когато Сет я грабна рязко и алчно се нахвърли върху устните й. А когато той най-после се отдръпна, я остави без сили, опърлена и разтреперана.
— Това достатъчно ли ти е? — Вдигна я на пръсти и впи ръце в нея. Очите му вече не бяха безстрастни, не бяха студени. Бяха бурни. Човешки. — Достатъчно страст, достатъчно чувство? Аз не обичам да губя самообладание. С тази професия не мога да си го позволя.
Дишането й бе накъсано, сърцето й летеше.
— Това не е работа.
— Не, ала трябваше да бъде. — Сет с усилие на волята отпусна пръсти. — Ти трябваше да бъдеш част от работата. Не мога да те изхвърля от главата си. По дяволите Грейс, не мога.
Тя сложи ръка на бузата му и почувства как мускулите му се стегнаха.
— И с мен е същото. Може би единствената разлика в момента е, че аз искам да бъде така.
Докога, чудеше се той. Но не го каза.
— Ела вкъщи с мен.
— Много бих искала. — Грейс се усмихна и го погали по косата. — Ала мисля, че трябва да останем поне за вечеря. Иначе ще разбием сърцето на Кейд.
— Тогава след вечеря. — Откри, че изобщо не бе трудно да поднесе ръцете й към устните си. После погледна в очите й. — Извинявай, Грейс. Но…
— Да?
— Ако Де Вейн отново ти се обади или ти изпрати цветя…
Устните й трепнаха.
— Да?
— Ще трябва да го убия.
Тя се засмя радостно и обви ръце около врата му.
— Това вече е разговор.
— Хубаво беше — въздъхна доволно Грейс и се отпусна на седалката в колата на Сет. Луната проблясваше в небето. — Обичам да ги виждам четиримата заедно. Но е странно, сякаш само съм мигнала и през това време всички са направили тази гигантска крачка напред.
— Червено, зелено.
Тя объркано го погледна.
— Какво?
— Онази детска игра. Нали знаеш, някой казва „Зелено“ и се обръща с гръб. Тогава всички могат да вървят напред. И после той казва „Червено“ и отново се обръща. Който види да се движи, трябва да се върне на старта. — Грейс се засмя приглушено и сега бе негов ред да я погледне изненадано. — Не си ли играла такива игри, когато си била малка?
— Не. Водеха ме на уроци, учеха ме на етикет и ме караха всеки ден да правя бързи разходки за тренировка. Понякога бягах — спомни си тя. — Бягах бързо, докато сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Ала мисля, че всеки път трябваше да се връщам на старта. — Размърда рамене, раздразнена от себе си. — Леле, това прозвуча жалко, а всъщност не беше така. Просто беше прекалено подредено. — Отметна назад косите си и му се усмихна. — И на какви други игри е играл младият Сет Бюкенън?
— На обичайните. — Не знаеше ли Грейс как се късаше сърцето му, когато чу копнежа в гласа й, като я видя как нехайно сви рамене, за да прекрати темата? — Нямаше ли приятели?
— Разбира се, че имах. — Тя погледна настрани. — Всъщност нямах. Но това няма значение. Сега имам. Най-добрите.
— Знаеш ли, че всяка от вас трите може да започне изречение, а някоя от другите две да го довърши?
— Ние не правим така.
— Правите. Само тази вечер поне десетина пъти. Дори не го осъзнавате. И имате тази система от знаци — продължи той. — Малки изражения и жестове. Емджей се усмихва с половин уста или завърта очи, Бейли изпърхва с мигли или навива кичур коса около пръста си. А ти вдигаш лявата си вежда, съвсем леко, или прехапваш език. По такъв начин си казвате, че тази шега е ваша малка тайна.
— Хм… — Изобщо не бе сигурна, че й бе приятно толкова лесно да я разгадават. — Много си наблюдателен.
— Това ми е работата. — Сет спря пред къщата си и се обърна към нея. — Не би трябвало да те дразни.
— Още не съм решила дали ме дразни, или не. Стана полицай, защото си наблюдателен, или си наблюдателен, защото си полицай?
— Трудно е да се каже. Всъщност никога не съм бил нищо друго.
— Дори когато си бил малък?
— Това винаги е било част от моя живот. Дядо ми беше полицай. Баща ми също. И чичо ми. Къщата ни беше пълна с полицаи.
— Така че от теб се очакваше това?
— Беше прието с разбиране — поправи я той. — Ако бях поискал да стана водопроводчик или автомонтьор, нямаше да има проблеми. Ала аз исках това.
— Защо?
— Има добро и зло.
— Толкова просто?
— Би трябвало. — Сет погледна пръстена си. — Баща ми беше добър полицай. Праволинеен. Честен. Стабилен. Човек не може да иска повече.
Грейс улови ръката му.
— Ти си го изгубил.
— При изпълнение на служебния дълг. Много отдавна. — Болката също бе преминала много отдавна и на нейно място бе останала само гордост. — Той беше добър полицай, добър баща и добър човек. Казваше, че човек винаги има избора да постъпи правилно или неправилно. И всеки избор си има цена. Но ако постъпиш правилно, плащаш цената и въпреки това всяка сутрин можеш да се погледнеш в очите.
Тя се наведе и леко го целуна.
— Той е направил за теб, каквото трябва.
— Винаги. Майка ми беше съпруга на полицай, твърда като скала. Сега е майка на полицаи и продължава да е твърда. Продължава да е до мен. Когато получих златната си значка, тя за нея означаваше не по-малко, отколкото за мен.
Между тях имаше връзка, помисли Грейс. Дълбока, истинска и безусловна.
— Сигурно се безпокои за теб.
— Малко. Ала го приема. Налага се — добави Сет с лека усмивка. — Имам брат и сестра, по-млади от мен. И двамата са полицаи.
— Ген — заключи тя. — Близки ли сте?
