— Лошо ли е?
— Трябва да отида — повтори само Сет. — Ще поръчам една полицейска кола да те откара у Кейд.
— Не може ли да те почакам тук?
— Не знам колко време ще отнеме.
— Няма значение. — Протегна ръка, ала не бе сигурна, че ще успее да стигне до него. — Искам да те чакам.
Никоя жена не го бе чакала. Тази мисъл мина бързо през ума му и го разсея.
— Ако ти омръзне да чакаш, обади се в участъка. Ще предупредя да те откарат у вас.
— Добре. — Но бе сигурна, че няма да се обади. Щеше да го чака. — Сет… — Прегърна го и докосна устни до неговите. — Ще се видим, когато се върнеш.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Когато остана сама, Грейс включи телевизора и се разположи на дивана. Пет минути по-късно вече бе станала и скиташе из къщата.
Никакви украшения, помисли тя. Вероятно Сет мислеше, че това са дреболии, които само събират прах. Никакви цветя, никакви домашни любимци. Мебелите в хола бяха семпли, мъжки и качествени. Диванът бе удобен, голям, тъмнозелен. Грейс би го разнообразила с възглавници. Виненочервени, морскосини, оранжеви. Масичката за кафе бе от масивен дъб, квадратна, полирана до блясък и без нито една прашинка.
Реши, че той сигурно има чистачка, която идва веднъж седмично. Не можеше да си го представи с парцал за полиране.
Под страничния прозорец имаше лавица с книги и тя приклекна да разгледа заглавията. Стана й приятно, че имаха много еднакви книги. Видя дори наръчника по градинарство, който тя самата бе изучавала.
Това можеше да си го представи. Да, можеше да си представи Сет да работи в градината, да обръща земята, да засажда нещо, което ще остане.
В тази стая също имаше картини. Грейс се приближи и реши, че акварелните портрети по стената са дело на същия художник, който бе нарисувал и пейзажите в спалнята му. Потърси първо подписа и го намери в долния ляв ъгъл — Мерилин Бюкенън.
Сестра, майка, братовчедка? Жена, която той обича и която го обича. Насочи погледа си към първата картина.
Бащата на Сет, разбра тя веднага. Той трябваше да бъде. Приликата я имаше, в очите — ясни, настойчиви, светлокафяви. В брадичката — квадратна, почти изваяна. Художникът бе уловил силата, леката тъга, достойнството. Лек намек за хумор в ъгълчетата на устните и вродена гордост в начина на държане на главата. Всичко това се виждаше в портрета, на който обектът гледаше нещо, което само той можеше да види.
Следващият портрет бе на жена, може би на около четиридесет години. Имаше красиво лице, ала художникът не бе спестил признаците на възрастта, сребристите нишки в тъмните вълнисти коси. Светлите й очи гледаха право напред, с усмивка и спокойствие. А устните бяха като на Сет, помисли Грейс с усмивка.
Майка му. Колко сила се криеше в тези сиви очи? Колко сила трябваше, за да приемеш, че всички, които обичаш, всеки ден са изложени на опасност? Колкото и да трябваше, тази жена я имаше. Имаше още един мъж, млад, на двадесет и няколко години, със самоуверена усмивка и предизвикателни очи, малко по-тъмни, отколкото на Сет. Красив, сексапилен, с гъста тъмна коса, небрежно падаща върху челото. Брат му, със сигурност.
Последният портрет бе на млада жена с дълга до раменете тъмна коса, живи светлокафяви очи и изваяни устни, трепнали в началото на усмивка. Красива, с повече от сериозността на Сет, отколкото младият мъж. Сестра му.
Грейс се запита дали някога ще се срещне с тях, или ще ги познава само от портретите. Сет би завел при тях жената, която обича, помисли тя и я прониза лека болка. Той би искал — би имал нуждата — да я заведе в дома на майка си, да я гледа как се разтваря в неговото семейство.
Това бе една врата, която Сет трябваше да отвори от двете страни. Не защото такава бе традицията, а защото за него това имаше значение.
Но любовница? Не, реши Грейс. Не бе необходимо да се споделя една любовница със семейството. Той никога не би запознал с майка си жена, с която го свързва само сексът.
Тя за момент затвори очи. Престани да се самосъжаляваш, заповяда си. Не можеш да имаш всичко, което искаш или от което имаш нужда, така че използвай по най-добрия начин това, което имаш.
Отвори очи и още веднъж огледа портретите. Хубави лица, реши тя. Хубаво семейство.
Ала къде бе портретът на самия Сет? Трябваше да има негов портрет. Какво бе видяла художничката? Бе ли го нарисувала със студения поглед на полицай, или с неговата изненадваща и прекалено рядка усмивка?
Решена да открие, Грейс остави телевизора да работи и се впусна в търсене. През следващите двадесет минути установи, че Сет живее подредено, че във всяка стая има телефон и бележник, че използва втората спалня като комбинация от стая за гости и кабинет, превърнал е миниатюрната трета спалня в гимнастически салон и обича наситени цветове и удобни фотьойли.
Видя още акварели, но не и портрет на самия Сет. Обикаляше из стаята за гости, любопитна, че тук и само тук той си бе позволил известни приумици. Върху вградените полици бяха подредени статуетки, някои от дърво, а други от камък. Дракони, грифони, магьосници, еднорози, кентаври. И един — единствен крилат кон от алабастър, уловен в среднощен полет.
Тук картините отразяваха магическото — мъглив пейзаж със сребрист замък с кули, извисяваш се в бледорозовото небе, изпъстрено със сенки езеро, от което пиеше самотен елен.
Имаше книги за Артур, за ирландски легенди, за боговете на Олимп и на Рим. А върху малкото бюро от черешово дърво стоеше син кристален глобус и книга за Митра, бога на светлината.
Тя потрепери и обгърна раменете си с ръце. Дали Сет бе взел книгата заради случая, който разследваше, или вече я бе имал? Докосна с ръка тънката книжка и бе сигурна, че бе второто.
Още една връзка между тях, помисли Грейс, изкована още преди да се бяха срещнали. Бе толкова лесно да приеме това, дори да бъде благодарна. Ала се чудеше дали и той чувстваше същото.
Слезе на долния етаж. Чувстваше се странно като у дома си след обиколката, която сама си бе организирала.
Видя чашките от кафе от сутринта в умивалника, един малък знак за интимност, и се усмихна. Намери в хладилника бутилка вино, наля си една чаша и я занесе в хола.
Върна се до библиотеката с намерението да се свие на дивана с книга, за да минава по-бързо времето, и с телевизора за компания. И изведнъж я обзе студ, толкова бърз и силен, че виното затрепери в ръката й. Усети се, че се взира през прозореца, задъхана и вкопчена в библиотеката.
Някой я гледаше! Уплашеният, шепнеш глас, който можеше да е и нейният собствен, отекна в главата й. Някой я гледаше.
Но не видя нищо, освен тъмнината, блещукащата светлина на луната, притихналата къща от другата страна на улицата.
Престани, заповяда си тя. Там няма никой. Няма нищо. Ала се изправи и бързо дръпна завесите. Ръцете й трепереха.
Отпи от виното и се опита да се надсмее над себе си. Късните новини по телевизията я накараха бавно да се обърне. Четиричленно семейство в Бетесда. Убити.
Сега знаеше къде бе отишъл Сет. И можеше само да си представи с какво се занимава.
Тя бе сама. Де Вейн седеше в своята съкровищница и галеше статуетката на богиня Венера от слонова кост. Бе започнал да мисли за нея като за Грейс. Тази мания се разрастваше, измъчваше го и той вече си представяше как двамата с Грейс са заедно, безсмъртни във времето. Тя щеше да бъде неговото най-ценно притежание. Неговата богиня. А Трите Звезди щяха да допълнят колекцията му от безценни вещи.
