Мик обърна глава, видя плаката и трепна. Кейд го бе осведомил за отношенията на лейтенанта с Грейс и той се страхуваше, че някой — много вероятно полицаят, който в момента стоеше до шкафчето и си подсвиркваше глуповато — е на път да умре.
— Ъ-ъ-ъ, лейтенант… — започна Мик с храбрата мисъл да спаси живота на колегата си.
Сет само вдигна ръка да го прекъсне и се приближи към шкафчето. Полицаят, който се преобличаше, се обърна към него.
— Лейтенант?
— Здравей, Брадли — отзова се Сет, без да откъсва очи от лъскавия плакат.
— Тя е нещо друго, нали? Един от дневната смяна каза, че е идвала тук и на живо изглеждала също толкова добре.
— Така ли каза?
— Да бе. Измъкнах това от една купчина списания в гаража. Нищо му няма, че е преседяло.
— Брадли — прошепна Мик и зарови лице в дланите си. Човекът вече бе мъртъв.
Сет пое дълбоко въздух и устоя на изкушението да скъса плаката.
— Тази гардеробна се ползва и от жени, Брадли. Това е неуместно. — Къде е татуировката, мислеше Сет замаяно. На колко години е била, когато е позирала за тази снимка? На деветнадесет, на двадесет? — Намери друго място да окачваш картините си.
— Да, сър.
Сет се обърна и хвърли един последен поглед през рамо.
— И на живо е по-хубава. Много по-хубава.
— Брадли — отрони Мик, когато Сет излезе, — ти току-що извади невероятен късмет.
Когато Сет се върна в къщата, зората вече се разпукваше. Бе изпълнил всички формалности, свързани със случая в Бетесда. Той щеше да бъде приключен, когато съдебномедицинската експертиза и аутопсията потвърдяха онова, което Сет вече знаеше. Един тридесет и шестгодишен мъж, който преживявал добре като компютърен специалист, станал от дивана си, където гледал телевизия, заредил пистолета си и в продължение на около десет минути отнел четири живота.
За това престъпление Сет не можеше да намери оправдание.
Можеше да се върне вкъщи и два часа по-рано. Ала използва разликата във времето между Америка и Европа, за да проведе телефонни разговори, да задава въпроси, да събира данни. Бавно оформяше портрета на Грегър Де Вейн.
Собственик на богатство, за което никога не се е трудил. Мъж, който обича престижа и властта, който се движи във висшето общество и няма семейство.
Нищо от това не е престъпление, помисли Сет и затвори входната врата зад гърба си.
Не е престъпление да се изпращат бели рози на една красива жена.
Нито някога да си имал връзка с човек, който е изчезнал. Но не бе ли интересно, че Де Вейн бе имал връзка с още една жена? Французойка, много красива примабалерина, смятана за най-добрата танцьорка на десетилетието. Която била намерена мъртва след свръхдоза наркотици в жилището си в Париж.
Заключението било самоубийство, макар че най-близките й настоявали, че тя никога не е взимала наркотици. Била безмилостно дисциплинирана, що се отнася до тялото си. Де Вейн бил разпитван и по този случай, ала само формално. В момента, в който младата танцьорка изпаднала в кома и след това починала, той бил на вечеря в Белия Дом.
И въпреки това Сет и италианският детектив бяха съгласни, че съвпадението е доста странно.
Колекционер, мислеше Сет, докато машинално гасеше лампите. Ценител на хубавите неща и красивите жени. Човек, който би платил двойна цена за един изумруд, за да притежава и една легенда.
Щеше да види колко още връзки можеше да направи и, реши той, щеше да проведе един официален разговор с посланика.
Влезе в хола, посегна да натисне поредния ключ и видя Грейс, сгушена на дивана.
Бе сигурен, че си бе отишла у дома. Но тя бе тук, свита на топка върху неговия диван, и спеше. Какво, по дяволите, правеше тук?
Както никоя жена не го бе чакала досега. А Сет не искаше никоя жена да го чака.
В гърдите му се надигнаха чувства, заляха сърцето. Тази ирационална любов го убиваше. Сърцето му тук не беше в безопасност, дори вече не беше негово. Искаше си го обратно, отчаяно му се искаше да може да се обърне, да я остави и да се върне към собствения си живот.
Ужасяваше го, че не би го направил. Че не би могъл.
Грейс със сигурност много скоро щеше да се отегчи, да изгуби интерес към една връзка, която според него от нейна страна се основаваше само на импулсивното желание и секса. Дали щеше просто да изчезне, или да приключи на чисто? Щеше да е на чисто, реши той. Това би било в нейния стил. Тя не бе, както някога искаше да вярва, коравосърдечна, студена или пресметлива. Сърцето й бе всеотдайно, ала, според него, и непостоянно.
Приближи се, приклекна пред нея и се вгледа в лицето й. Между веждите й имаше лека резка. Изглежда сънят й не бе спокоен. Какви сънища я преследваха? Какви тревоги я измъчваха?
Горкото богато момиченце, помисли Сет. Все още бяга, докато остане без дъх, и не може да направи нищо, освен да се върне обратно на старта.
Погали я по челото да изглади резката и подпъхна ръце под нея.
— Хайде, бебчо, време е да си лягаш.
— Не! — Грейс го отблъсна и започна да се бори. — Недей.
Отново кошмари? Разтревожено я прегърна по-плътно.
— Аз съм Сет. Всичко е наред. Тук съм.
— Гледа ме. — Тя зарови лице в рамото му. — Навън. Навсякъде. Гледа ме.
— Ш-ш-ш-шт… Тук няма никой. — Понесе я към стълбите и едва сега разбра защо всички лампи в къщата светеха. Грейс се бе страхувала да остане сама в тъмното. И въпреки това бе останала. — Никой няма да ти направи нищо лошо, Грейс. Обещавам ти.
— Сет… — Тя се разсъни от звука на гласа му, натежалите й очи се отвориха и се фокусираха върху лицето му. — Сет — каза отново и докосна с ръка бузата му, после устните му, — изглеждаш толкова уморен.
— Можем да се сменим. Ти ще ме носиш.
Грейс обви ръце около врата му, притисна топлата си буза към неговата.
— Чух по новините. Семейството в Бетесда.
— Нямаше нужда да ме чакаш.
— Сет… — Тя се отдръпна и се вгледа в очите му.
— Не искам да говоря за това — произнесе той безизразно. — Не ме питай.
— Не искаш да говориш, защото това те измъчва или защото не искаш да споделиш тревогите си с мен?.
Сет я остави до леглото, обърна се и смъкна ризата си.
— Уморен съм, Грейс. След няколко часа съм отново на работа. Трябва да поспя.
— Добре. — Тя потърка с опакото на ръката сърцето си, където я болеше най-много. — Аз вече поспах. Ще сляза долу и ще си поръчам едно такси.
Той преметна ризата върху облегалката на стола и седна да си събуе обувките.
— Щом това искаш.
— Не искам това, но ми се струва, че ти го искаш. — Дори не вдигна вежди, когато Сет запрати обувката си в другия край на стаята, а после се вторачи в нея, сякаш се бе озовала там по собствена воля.
— Аз не правя такива неща — процеди той през зъби. — Никога не правя такива неща.
— Защо? Това винаги ме кара да се чувствам по-добре. — И понеже Сет изглеждаше толкова уморен и толкова слисан от собственото си поведение, Грейс омекна. Приближи се до него и започна да масажира схванатите мускули на раменете му. — Знаеш ли какво ти трябва, лейтенант? — Наведе се да го целуне по върха на главата. — Освен мен, разбира се. Трябва ти да се натопиш в една вана с мехурчета, в която да можеш да се отпуснеш и тя да ти разплете всички тези възли. Ала засега аз ще видя какво мога да направя за тях.
