ДЕСЕТА ГЛАВА
В детското отделение Грейс люлееше едно бебе. Момиченцето бе толкова малко, че едва изпълваше ръката й от лакътя до китката, ала я гледаше с тъмносините очи на новородено.
Порокът на сърцето й бе опериран и прогнозите бяха добри.
— Ще се оправиш, Кари. Мама и татко толкова се бяха разтревожили за теб, но ти ще се оправиш. — Грейс я погали по бузката и й се стори — надяваше се, — че бебето й се усмихна.
Изкушаваше се да й изпее една приспивна песен, ала знаеше, че сестрите винаги в такива случаи започваха да въртят очи към тавана и да се кискат. Но бебетата рядко биваха толкова критични към наистина фалшивото й пеене, затова тя наполовина пееше, наполовина шепнеше, докато клепачите на Кари натежаха.
И след като заспа, Грейс продължи да я полюлява. Това сега бе заради нея самата, тя го разбираше. Всеки, който някога е люлял бебе, знае, че това успокоява колкото детето, толкова и възрастния. И тук, когато детето заспиваше в ръцете й и собствените й очи натежаваха, Грейс можеше да признае най- съкровената си тайна.
Жадуваше да има свои собствени деца. Копнееше да ги носи в себе си, да чувства тежестта им, движението им вътре в нея, да ги изстреля в живота с острата болка на раждането, да ги държи до гърдите си и да ги чувства как пият от нея.
Искаше да кръстосва стаята с тях, когато плачат, да ги гледа как спят. Да ги вижда как растат, помисли тя и затвори очи, докато люлееше бебето. Да се грижи за тях, да ги успокоява през нощта, дори да види как правят първата крачка, с която се отдалечават от нея.
Майчинството бе най-голямото й желание и най-тайната й мечта.
Когато за пръв път се свърза с педиатричното отделение, се страхуваше, че го прави, за да уталожи тази разяждаща я болка. Ала знаеше, че това не бе вярно. Когато за пръв път прегърна едно болно дете, за да го успокои, разбра, че нейният ангажимент включваше много повече.
Имаше толкова много да дава, толкова много любов, която имаше нуждата да предложи. А тук тя можеше да бъде приета без въпроси, без предубеждения. Тук поне можеше да направи нещо, което си струва, нещо, което има значение.
— Кари има значение — прошепна Грейс и целуна заспалото бебе по челцето, преди да стане да го остави в леглото му. — Скоро ти ще си отидеш у дома, здрава и силна. Няма да помниш, че някога съм те люляла да те приспя, когато мама не е можела да бъде тук. Но аз ще го помня. — Усмихна се на сестрата, която влезе. — Тя изглежда много по-добре.
— Тя е един малък боец. Много добре се справяте с бебета, госпожице Фонтейн. — Сестрата взе медицинския картон и започна да нанася бележки.
— След един-два дни ще се опитам да дойда за около час. А ако има нужда, можете отново да ми звъните вкъщи.
— Така ли? — Сестрата погледна над телените си очила. Убийството в дома на Грейс и продължаващото следствие бяха сред най-горещите клюки в болницата. — Сигурна ли сте, че… Че ще се чувствате удобно вкъщи?
— Ще се постарая да се чувствам удобно. — Грейс хвърли един последен поглед на Кари и излезе в коридора.
Бе изчислила, че ще има време точно колкото да се отбие да види по-големите деца. После можеше да се обади на Сет в службата и да го попита дали има желание за малка вечеря за двама в нейната къща.
Обърна се и едва не се блъсна в Де Вейн.
— Грегър? — Нагласи на лицето си една усмивка, за да скрие как сърцето й изведнъж странно се разтуптя. — Каква изненада. Да не би някой да е болен?
Той я погледна с немигащия си поглед.
— Болен?
Какво не бе наред с очите му? Изглеждаха толкова светли и нефокусирани.
— Ние сме в болница — напомни му тя, без да престава да се усмихва, и в знак на загриженост сложи ръка на рамото му. — Добре ли сте?
Де Вейн отскочи ужасено. За момент съзнанието му сякаш изключи. Можеше да вижда само нея, да усеща само аромата й.
— Съвсем добре — увери я накрая. — За малко се обърках. Аз също не очаквах да ви видя. — Това, разбира се, бе лъжа. Бе планирал срещата до последни подробности. Улови ръката й, наведе се и целуна пръстите й. — За мен, разбира се, е удоволствие да ви видя където и да било. Минах оттук, защото наши общи приятели ме заинтригуваха с грижите, които се полагат за децата в тази болница. Аз имам особен интерес към децата и тяхното добруване.
— Наистина ли? — Усмивката й веднага стана по-топла.
— Аз също. Искате ли набързо да разгледате?
— Ако вие сте ми екскурзовод, как бих могъл да не искам? — Той се обърна и направи знак на двамата мъже, които стояха сковано на няколко крачки. — Бодигардове — обясни на Грейс и я хвана под ръка. — Неприятна необходимост в съвременния климат. Кажете ми, защо имам щастието да ви видя днес тук?
Както обикновено, тя скри истината.
— Семейство Фонтейн осигурява значителна финансова помощ на това отделение. От време на време се отбивам да видя как болницата я използва. — Усмихна се закачливо. — А и човек никога не знае кога ще срещне някой красив лекар… Или посланик. — Поведе го по коридорите, като разказваше за различните кабинети и си мислеше колко ли ще успее да измъкне от него за децата с малко време и чар. — Общата педиатрия е на долния етаж. Тъй като това е родилно отделение, не е добре по коридорите да тичат деца, докато майките раждат или си почиват.
— Да, децата могат да бъдат доста буйни. — Грегър ги ненавиждаше. — Едно от нещата, за които най- много съжалявам, е че нямам собствени деца. Ала понеже досега не съм намерил подходящата жена… — Той махна със свободната си ръка. — Вече остарявам и се примирявам с мисълта, че никой няма да продължи името ми.
— Грегър, вие сте в разцвета на силите си. Енергичен, силен мъж, който може да има колкото деца иска.
— Ах… — Той отново я погледна в очите. — Ала все пак трябва да намеря подходящата жена,
Грейс се почувства неприятно от многозначителните му намеци и настойчивите му погледи.
— Сигурна съм, че ще я намерите. Тук са недоносените деца. — Приближи се към стъклената стена. — Толкова са мънички — каза тихо. — Толкова беззащитни.
— Колко жалко, че са недъгави.
Тя се намръщи от тази дума.
— Някои от тях имат нужда от малко повече време в специални условия и под лекарски надзор. Но не бих ги нарекла недъгави.
Отново грешка, помисли Де Вейн раздразнено. Изглежда не можеше да мисли добре, когато сетивата му бяха завладени от аромата й.
— Ах, моят английски понякога е тромав. Трябва да ме извините.
Грейс отново се усмихна с желание да разсее очевидното му притеснение.
— Английският ви е превъзходен.
— Достатъчно ли е добър, за да ви убедя да споделите с мен един спокоен обед? Като приятели — добави той, като видя съжалителната й усмивка, — които имат общи интереси.
И двамата погледнаха към бебетата. Бе изкушаващо, призна си тя. Де Вейн бе чаровен мъж, богат и влиятелен. С внимателно дозирано шампанско би могла да го убеди да й помогне в разкриването на международен клон на „Падаща звезда“, нещо, което напоследък все повече искаше.
— С удоволствие, Грегър, ала точно в момента съм затрупана с работа. Тъкмо си тръгвах към къщи, когато ви видях. Трябва да проверя как вървят някои… Ремонти. — Стори й се, че това бе най-лесният начин да го обясни. — Но бих искала да си запазя правото за друг път, много скоро. Има нещо, свързано с нашите общи интереси, за което ми се иска да помоля за вашия съвет и за вашата помощ.
