Не, тя никога не бе искала от него да промени каквото и да било. Никога не бе поставяла под въпрос работата му. Какво, по дяволите, бе сторил?
— Трябва да поговорим.
— Това е твоят стил, не моят. Наистина ли си мислиш, че можеш да стоиш тук, в моя дом… — Гласът й започна да прекъсва. — В моя дом, да разбиеш сърцето ми, да ме зарежеш и после да очакваш цивилизован разговор? Искам да си отидеш. — Грейс стовари чашата върху масата, крехкото столче е счупи и виното се разплиска. — Веднага.
Откъде се взе тази паника, чудеше се Сет. Радиостанцията му иззвъня и той не й обърна внимание.
— Няма да го оставим така.
— Точно така ще го оставим. Да не мислиш, че съм глупава? Да не мислиш, че не видях как ти дойде тук тази вечер, търсейки за какво да се хванеш, за да свършим точно по този начин? Да не мислиш, че не знам, че колкото и да ти бях дала, ти щеше да се държиш на разстояние от мен, да задаваш въпроси, да анализираш, да правиш дисекция на всичко? Е, анализирай това. Исках да ти дам повече, всичко, което би поискал да вземеш. Сега можеш до края на живота си да се чудиш какво точно изгуби тук тази вечер. — Радиостанцията иззвъня отново и тя мина покрай него и рязко отвори входната врата. — Ще трябва да отговориш на това обаждане някъде другаде, лейтенант.
Сет пристъпи към нея, но въпреки че ръцете го боляха, не се поддаде на желанието да я докосне.
— Когато свърша с това, ще се върна.
— Няма да бъдеш добре дошъл.
Той почувства как направи крачка към една линия, която никога не бе пресичал.
— Това няма да има значение. Ще се върна.
Грейс не каза нищо, просто затръшна вратата в лицето му и шумно превъртя ключа, облегна се на вратата, пронизана от болка. Дишаше горещо и накъсано. Бе по-лошо сега, когато вратата бе затворена, сега, когато го бе изхвърлила. А свещите все още блещукаха; цветята още цъфтяха.
Тя виждаше, че всяка стъпка, която бе направила този ден, предишния ден, чак до мига, в който влезе в къщата си и го видя да слиза по стълбите, бе водила към този момент на сляпа скръб и загуба.
Беше безсилна да го спре, помисли си, да промени това, което беше, което бе било по-рано или което щеше да дойде по-късно. Само глупаците вярват, че контролират собствената си съдба, както някога тя вярваше, че контролира своята.
И бе била глупачка да се отдава на тези жалки фантазии, на сънищата, в които двамата бяха заедно, заедно си бяха създали общ живот, дом и деца. В които вярваше, че бе чакала само него, за да се сбъднат най-накрая всичките тези така жадувани неща, които винаги, винаги бяха били на една ръка разстояние.
Митичната сила на диамантите, помисли Грейс и се изсмя. Любов, познание и щедрост. За нея тяхната магия бе жестока, подмамваше я, като за миг й показваше всяко нейно желание и после й го измъкваше и я оставяше сама.
На вратата се почука и тя затвори очи. Как смееше да се връща! Как смееше, след като бе разбил всичките й мечти, всичките й надежди, всичките й желания? И как смееше тя въпреки това все още да го обича?
Е, нямаше да я види да плаче, обеща си Грейс, изправи се и избърса мокрите си бузи. Нямаше да я види да пълзи. Изобщо нямаше да я види, защото нямаше да го пусне.
Решително се запъти към телефона. Нямаше да му стане приятно, като се обадеше в полицията да съобщи, че някой се опитва да проникне в дома й. Ала така щеше да му покаже какво мисли. Вдигна слушалката в момента, в който звукът от разбиващо се стъкло я накара рязко да се обърне към вратата на терасата.
Имаше време да види как през нея нахлува един мъж, да чуе как алармената й инсталация започва да пищи.
Имаше време дори да се опита да се бори, когато две огромни ръце я сграбчиха. После кърпата бе върху лицето й и отвратително миришеше на хлороформ.
И имаше време да помисли за Сет, преди светът около нея да се завърти и да избледнее.
Когато дойде следващото обаждане, Сет бе едва на пет километра. Той грабна слушалката и излая в нея:
— Бюкенън.
— Лейтенант, отново е детектив Маршъл. Току-що чух автоматично съобщение. Подозрение за взлом на „Ийст Ларк Лейн“ номер двадесет и девет осемнадесет, Потомак.
— Какво?! — За миг в главата му не остана нищо. — Грейс?
— Спомних си адреса от убийството. Алармената й система се е включила и тя не е отговорила на обаждането за проверка.
— На пет минути съм оттам. — Сет вече обръщаше колата със свистене на гуми. — Повикай двете най- близки полицейски коли. Веднага.
— Вече се обадих. Лейтенант…
Но Сет вече бе захвърлил слушалката.
Тази алармена система е нова, повтаряше си Сет, като се мъчеше да запази самообладание. Новите системи дават фалшиви тревоги.
Грейс бе разстроена, не вдигаше телефона, без да я интересува какво объркване ще настане. Типично в неин стил. Дори в момента предизвикателно си налива още една чаша шампанско и го проклина.
Може би дори сама бе включила алармата, за да се втурне той обратно, с вледенено от ужас сърце. Типично в неин стил.
И това бе поредната лъжа, помисли Сет, докато с вой на гуми вземаше последния завой. Изобщо не бе в неин стил.
Свещите още горяха в прозорците. Той се опита да се успокои от това, настъпи с цялата си тежест спирачките и изскочи от колата. Вечерята сигурно щеше да е още топла, музиката щеше още да свири, а Грейс да стои под портрета, вбесена от него.
Глупаво заблъска по вратата, бясно, преди да се спре. Тя нямаше да отвори. Бе прекалено ядосана, за да отвори. Когато първата патрулна кола пристигна, обърна се и показа удостоверението си.
— Проверете източната страна — заповяда Сет. — Аз ще поема западната.
Завъртя се и тръгна да обикаля къщата. Мярна синята вода на басейна, проблясваща под лунната светлина, и за миг през ума му прелетя мисълта, че никога не се бяха къпали в този басейн заедно, никога не се бяха потапяли голи в прохладната вода.
И тогава видя счупеното стъкло. Сърцето му просто спря. Пистолетът се озова в ръката му и той прелетя през разбитата врата, без да мисли за правилата. Някой викаше името й, тичаше от стая в стая в сляпа паника. Това не можеше да бъде той, и въпреки това бе на стълбите, задъхан, вледенен, замаян от страх. Един униформен полицай зад него вдигна една кърпа.
— Мирише ми на хлороформ, лейтенант. — Полицаят се поколеба и направи крачка към човека, вкопчен в парапета. — Лейтенант?
Сет не можеше да говори. Бе изгубил гласа си, а с него и цялата си тренираност, постигната с толкова часове потене. Безжизненият му поглед се отмести, фокусира се върху лицето, портрета. Бавно и с голямо усилие откъсна очи и си надяна маската на самообладанието.
— Претърсете къщата. Всеки сантиметър. — Обърна се към втория полицай. — Повикайте подкрепления. Веднага. След това огледайте местопроизшествието. Живо.
Грейс дойде бавно на себе си, с гадене и ослепяващо главоболие. В главата й тъпо се въртеше кошмар, още неясен, като хищник, търпеливо чакащ да скочи. Тя стисна по-силно очи, завъртя глава на възглавницата, после предпазливо ги отвори.
Къде съм, помисли. Това не е моята стая.
Опита се да се пребори с мъглата, паднала върху съзнанието й.
Под бузата й имаше атлаз. Грейс познаваше прохладното хлъзгаво усещане на атлаз срещу кожата си. Бял атлаз, като булчинска рокля. Объркано плъзна ръка по плътната завивка върху огромното легло с балдахин.
