Усещаше дъх на жасмин, на рози, на ванилия. Все бели аромати, прохладни бели аромати. Стените на стаята бяха с цвят на слонова кост и гладки като коприна. За момент й се стори, че бе в ковчег, огромен натруфен ковчег, и сърцето й се заблъска бясно.
Насили се да стане. Почти очакваше да удари главата си в капака и да започне да пищи, задушавайки се. Ала нямаше нищо, само този уханен въздух и тя го вдъхна дълбоко.
Сега си спомни — счупеното стъкло, едрия мъж с големите ръце. Бе на път да изпадне в паника и отново пое въздух. Внимателно, защото й се виеше свят, спусна крака от леглото и стъпалата й потънаха в дебел девствено бял килим. Олюля се, отново й се повдигна и Грейс с усилие на волята накара краката си да тръгнат към вратата.
Изпоти се от ужас, когато кристалната дръжка не поддаде. Задъхано я дърпаше, въртеше, бореше се с нея, после се опря на вратата да огледа стаята, която, както разбираше, сега бе неин затвор.
Навсякъде бяло, ослепително бяло. Изящен фотьойл от началото на осемнайсети век с бяла тапицерия, прозрачни дантелени пердета, купчини бели възглавници върху извития диван. Златните ръбове само подчертаваха белотата, елегантните мебели от светло дърво се губеха в този снегопад.
Първо отиде до прозореца и потрепери, когато откри, че той бе с решетки. Зад него нарязаната на парчета нощ бе посребрена от лунната светлина. Не видя нищо познато — голяма ливада, старателно поддържани цветя и храсти, кичести дървета.
Обърна се, забеляза още една врата, втурна се към нея и едва не се разплака, когато я отвори без никакво усилие. Но зад нея имаше луксозна баня с бели плочки, прозорци с матови стъкла и решетки, и капандура на скосения таван на около три метра от пода.
А на дългата блестяща лавица бяха подредени бурканчета, шишенца, кремове, пудри. Всички от любимите й, нейните аромати, нейните лосиони. Сърцето й се сви.
Отвличане за откуп, каза си тя. Някой я бе отвлякъл, някой, който вярваше, че семейството й ще бъде принудено да плати, за да си я върне жива и здрава. Ала знаеше, че това бе лъжа.
Звездите. Грейс се облегна безсилно на касата на вратата и стисна устни, за да заглуши риданията си. Бе отвлечена заради Трите Звезди. Те щяха да бъдат нейният откуп.
Коленете й трепереха. Тя се обърна, заповяда си да се успокои, да мисли разумно. Трябваше да има изход. Винаги имаше изход.
Алармата й се бе включила, спомни си Грейс. Сет не можеше да е бил далеч. Дали бе получил съобщението, дали се бе върнал? Нямаше значение. Все едно го бе получил достатъчно скоро. Каквото и да се бе случило между тях, той би направил всичко по силите си, за да я намери. От чувство за дълг, ако не от друго.
А междувременно тя бе сама. Но това не означаваше, че бе беззащитна.
Когато ключалката на вратата прещрака, Грейс залитна, отстъпи две крачки назад, после се насили да спре и да се изправи. Вратата се отвори и влязоха двама мъже. В единия тя лесно разпозна своя похитител. Другият бе по-дребен, жилав, с официален черен костюм и каменно непроницаемо лице.
— Госпожице Фонтейн — произнесе той с обработения си глас с английски акцент, — бихте ли дошли с мен, моля?
Иконом, помисли Грейс и едва преглътна надигналата се истерия. Познаваше много добре този тип. Нагласи на лицето си изненадано и раздразнено изражение.
— Защо?
— Той е готов да ви приеме.
Тя не се помръдна от мястото си и по-едрият мъж пристъпи напред, надвеси се над нея и посочи към вратата.
— Очарователно — отбеляза Грейс сухо. Направи една крачка напред, като пресметна колко бързо трябва да се движи. Икономът безстрастно наклони глава:
— Вие сте на третия етаж — съобщи й той. — Дори да успеете по някакъв начин да стигнете сама до партера, има пазачи. Наредено им е да не ви нараняват, освен ако е неизбежно. Ако ме извините, бих ви препоръчал да не рискувате.
Би рискувала, помисли тя, би рискувала много повече. Ала само ако имаше поне петдесет процента шанс за успех. Без дори да поглежда мъжа до нея, Грейс последва иконома по приглушено осветения коридор.
Къщата бе стара, но добре реконструирана. Поне триетажна, значи бе голяма. Един бърз поглед към ръчния й часовник й Показа, че бяха минали по-малко от два часа, откак е била упоена. Достатъчно време, за да се стигне доста далеч.
Ала пейзажът през прозореца не бе провинциален. Тя видя между дърветата светлини — светлините на големия град. Квартал, реши Грейс. Изискан, богат, но квартал.
А там, където имаше къщи, имаше хора. А където имаше хора, имаше помощ.
Поведоха я по широко извито стълбище от блестящо дъбово дърво. Видя пазача на стълбищната площадка. Пистолетът му бе в кобура, ала се виждаше.
Още един коридор надолу. Антики, картини, статуетки. Имаше достатъчно набито око, за да разпознае картина от Моне на стената, порцеланова ваза от династията Хан на поставка, керамична маска от Нигерия.
Нейният домакин, помисли тя, имаше изключителни и разностилни вкусове. Съкровищата, които видя, малки и големи, бяха от различни континенти и векове.
Колекционер, реши Грейс и я побиха тръпки. Сега той имаше нея и се надяваше да я размени срещу Трите Звезди на Митра.
С абсурдна според нея при тези обстоятелства официалност икономът се приближи към високите двойни врати, отвори ги и с безукорен лек поклон оповести: — Госпожица Грейс Фонтейн.
Грейс не виждаше друга възможност, освен да влезе през отворената врата в огромна трапезария с фрески по тавана и три ослепителни полилея. Огледа дългата махагонова маса, весело горящите старинни свещници, разположени на равни интервали по нея, и насочи погледа си към мъжа, който се изправи с очарователна усмивка. Двата й свята — на реалността и на страха — се смесиха.
— Грегър…
— Грейс. — Елегантен, облечен със смокинг и с проблясващи диаманти, той се приближи към нея и взе безжизнената й длан. — Колко се радвам да ви видя. — Хвана я под ръка и я потупа приятелски по пръстите. — Предполагам, че не сте вечеряли.
Сет знаеше къде е Грейс. Нямаше никакви съмнения, ала трябваше да подтисне първото си яростно желание да се втурне към елегантното имение във Вашингтон и с голи ръце да го направи на парчета.
Така можеше да я убие.
Бе сигурен, че посланик Грегър Де Вейн е убивал и преди.
Обаждането, което прекъсна сцената с Грейс, бе потвърждение за още една жена, имала някога връзка с посланика, красива германска антроположка, намерена мъртва в дома си в Берлин след явно нескопосан грабеж.
Убитата бе имала изявен интерес към митризма. В продължение на шест месеца предишната година била в интимна връзка с Де Вейн. А след това умряла и не се намерило нищо от записките й по изследванията на Трите Звезди на Митра.
Той знаеше, че Де Вейн е виновен, както знаеше, че Де Вейн е отвлякъл Грейс. Но не можеше да го докаже и нямаше убедителни причини, за да склони който и да било съдия да издаде нареждане за обиск в дома на един чуждестранен посланик.
Отново стоеше в хола на Грейс. Отново гледаше портрета й и си я представяше мъртва. Ала този път не мислеше като полицай.
Мик Маршал се приближи към него и Сет се обърна.
— Тук няма да намерим нищо, което да сочи към него. След дванадесет часа диамантите ще бъдат предадени в музея. Той ще я използва, за да не позволи това да стане. Мих погледна към портрета.
— Какво ви трябва?
— Не. Никакви полицаи.
— Лейтенант… Сет, ако сте прав и той я е отвлякъл, няма да можете да я измъкнете сам. Ще ви трябва
