Имаше много грижи, а малката разходка сред природата щеше да й даде възможност да въведе ред в хаотичните си мисли. Освен това обичаше да кара по криволичещия път покрай реката, под шарената сянка на дърветата, която образуваше причудливи тъмни и светли петна върху асфалта.
Ако можеше да рисува, би изследвала нещо толкова просто и същевременно интересно като редуването на сенките и светлината върху едно затънтено шосе. „Ако можех да рисувам“, помисли си тя с тъга. Мечтата й да стане художник бе неосъществима въпреки уроците и дългогодишното й старание.
Но някой друг със сигурност владееше това изкуство до съвършенство.
Трябваше да се свърже с Дейна и Зоуи, преди да тръгне. Те бяха нейните партньорки в работата, а не Флин. Общуването с него бе допълнително удоволствие…
„Нещо като аксесоар — каза си Малъри, — привлекателен, интересен, секси аксесоар“.
А тя обожаваше аксесоарите.
Ако мислите й продължаха в същата посока, нямаше да стигне до нищо полезно.
Изключи радиото, за да не я разсейва. Трябваше да открие Дейна и Зоуи и да им каже за находката си. Може би, когато изречеше на глас това, до което се бе добрала, тя или другите щяха да разшифроват смисъла му.
Защото в момента нямаше представа какъв би могъл да бъде.
Инстинктивно усещаше, че е важно, дори съдбовно. Ако не бе самият отговор, със сигурност бе камъче по пътя към него.
Сви по алеята към имота. Нямаше нито портал, нито ограда. Семейство Вейн бяха достатъчно богати, за да си го позволят. Запита се защо не бяха купили „Уориърс Пийк“, вместо да строят къща край реката, близо до града.
Щом я зърна, разбра какъв е отговорът. Беше красива, дървена постройка. Производител на изделия от дърво едва ли би купил каменна или тухлена сграда. По-скоро би създал дом, който е образец за изяществото на продуктите на компанията.
Бе червеникаво-златиста на цвят, с медни парапети, добили зелен цвят с годините. И от двата етажа стърчаха множество тераси. Покривът бе начупен, с пет-шест върха, чието симетрично разположение придаваше хармония на всичко. Градината имаше естествен облик, подходящ за панорамата и архитектурата на къщата, но Малъри бе сигурна, че мястото на всеки храст, дърво и цвете е внимателно предвидено.
Одобряваше старателното проектиране и изпълнение. Спря до камион на фирма за превоз на мебели и миг преди да слезе, чу весел лай.
— О, не и този път. Вече зная какъв е номерът, приятел.
Пъхна ръка в кутията на пода до себе си и извади голяма кучешка бисквита. Когато Мо опря грозната си муцуна на стъклото, Малъри го спусна.
— Мо! Хвани бисквитката!
Хвърли я толкова далече, колкото можеше. Докато кучето тичаше, тя скочи от колата и се втурна към къщата.
— Браво!
Флин я посрещна на входната врата.
— Бързо усвоявам.
— Вече се убедих в това. Малъри Прайс, Брад Вейн. Изпреварих те — добави Флин като завоалирано предупреждение, когато видя закачливия блясък в очите на приятеля си.
— А? Е, не мога да те упрекна. Все пак, радвам се да се запознаем, Малъри.
— За какво говорите?
— Мъжки приказки — каза Флин, наведе се и я целуна. — Съобщавам новините на Брад. Ще дойдат ли Дейна и Зоуи?
— Не. Дейна е на работа, а със Зоуи не можах да се свържа. Оставих съобщения и на двете. За какво става дума?
— Сама ще видиш.
— Какво ще видя? Караш ме да дойда тук… Не, че не ми харесва — обърна се тя към Брад. — Имате чудесна къща. Но ме измъкна от къщи без обяснение, а бях заета. Факторът „време“…
— Тогава да не го губим — прекъсна я Флин и я поведе към голямата приемна.
— Извинете за безпорядъка. Днес правя голяма подмяна. — Брад ритна парче от счупената лампа. — Флин ми каза, че сте управител на художествената галерия.
— Доскоро бях. О, каква прекрасна стая.
Спря се, впечатлена от голямото пространство. Липсваха картини, скулптури, по-наситени цветове и пищни материи. В такова помещение си заслужаваше да бъдат поставени произведения на изкуството. Ако имаше свобода и неограничен бюджет, би го превърнала в изложбена зала.
— Сигурно нямате търпение да разопаковате багажа си, да се настаните и… Господи.
Бе поразена, щом зърна картината. Внезапното откритие накара кръвта й да закипи. Трескаво потърси очилата си и коленичи пред нея, за да я разгледа внимателно.
Цветовете, замахът, техниката и дори четката бяха същите като на другата картина. Същите три централни фигури.
— След открадването на душите — заключи тя. — Те са тук, в ковчежето върху пиедестала на преден план. Боже мой, вижте как светлината сякаш пулсира зад стъклените стени. Дело на гений. На заден план са двата силуета от първата картина, този път обърнати в гръб. Напускат, прогонени са и всеки момент ще преминат през мъглата. Отвъд Завесата на сънищата. Ключовете. — Прихвана косите си отзад с ръка и се вгледа съвсем отблизо. — Къде са ключовете? Ето ги! Висят на верижка в ръката на жената в гръб. Три ключа. Тя е пазителката.
Нетърпелива да види още подробности, Малъри извади малка лупа със сребърна дръжка.
— Носи лупа в чантата си — отбеляза Брад с удивление.
— Да. — Флин се усмихна глуповато. — Нали е страхотна?
Съсредоточена върху картината, тя не обърна внимание на забележките по свой адрес и надникна през увеличителното стъкло.
— Да, да, имат същата форма. Не са загатнати, както на другата картина, а се открояват. Вече не са само символ, а факт. Ключовете са у нея. — Свали лупата и леко е отдръпна назад за цялостен поглед. — Сянката на злодея все още е сред дърветата, но по-далеч. Едва се забелязва. Изпълнил е замисъла си, но наблюдава. Може би злорадства.
— Кой е той? — полюбопитства Брад.
— Тихо. Остави я да работи.
Малъри прибра лупата в калъфа й и обратно в чантата си.
— Толкова тъжна картина. Толкова скръб в светлината осанките на двамата, които пристъпват към мъглата, лицата на основните фигури изглеждат ведри, но не са. Това, което издават, е празнота, а светлината в ковчежето навява отчаяние. Печално и изключително.
— От същия художник ли е? — попита Флин.
— Разбира се. Не е ученик или подражател. Но това е само мое мнение. — Малъри седна на пети. — Аз не съм авторитет.
„Опитва се да скромничи“, каза си той.
— Мисля, че нямаме нужда от по-авторитетно лице от теб и Брад.
Бе забравила за Брад и изведнъж се изчерви от срам. Почти прегръщаше картината, коленичила пред нея като пред икона.
— Извинявайте. — Все още на колене, вдигна поглед към него. — Увлякох се. Бихте ли ми казали откъде се сдобихте с тази творба?
— От един търг в Ню Йорк. Малка галерия, „Бандърби“.
— Чувала съм за тях. А художникът?
— Неизвестен. Вижда се само част от подпис… всъщност инициал. Прилича на „Р“ или „П“, следвано от символ, наподобяващ ключ.
Малъри се наведе към долния ляв ъгъл.
— Поискахте ли сведения за епохата и автентичността?
