— Жалко.
— За теб. — Уви кърпата по-плътно около главата си. — Искаш ли да пийнеш кафе тук? Вече се вари.
— Само ако можеш да ми предложиш дълго „Мока“ с мляко и кифла с лешников крем.
— Не, съжалявам.
— Е, тогава ще ти съобщя добрите новини и тръгвам.
Все пак се настани на един фотьойл.
— О, нови ботуши?
— Чудесни са, нали? — Тод изпъна крака и ги завъртя наляво-надясно, за да се похвали. — Неудобни са, естествено, но не можах да им устоя. В събота минах набързо през „Нордстрьомс“. Трябва да отидеш, скъпа. — Изправи гръб и хвана ръката й, когато тя седна на ръба на дивана. — Пуловери от кашмир! Има един сапфиреносин с поло яка, който сякаш е направен специално за теб.
— Сапфиреносин? — Малъри въздъхна с наслада, като под ласките на опитен любовник. — Не говори за син кашмир пред мен, когато съм си наложила мораториум върху пазаруването.
— Мал, ако сама не се поглезиш, кой ще го направи?
— Прав си. Напълно прав. — Прехапа устни. — В „Нордстрьомс“ ли каза?
— Има и една розова блуза в комплект с жилетка, която също е тъкмо за теб.
— Знаеш, че трудно устоявам на подобни комплекти, Тод. Престни да ме измъчваш.
— Ще престана, обещавам. — Тод протегна ръце напред. Преминавам към сутрешния бюлетин. Памела здравата загази.
— Така ли? — Малъри се настани удобно върху възглавниците. — Разкажи ми всичко. Не пести подробностите.
— Добре. Получихме бронзова статуя в стил „Деко“. Жена с пищна рокля, перо на челото, огърлица, страхотни сандали и дълъг шлейф. Забележителна е. Остроумни, оригинални хрумвания, закачлива поза, която сякаш приканва: „Ела да танцуваме чарлстон“. Влюбих се от пръв поглед.
— Обади ли се на госпожа Картърфийлд от Питсбърг?
— Именно! — Вдигна показалец, сякаш да подсили въздействието на думите си. — Това би било първото ти хрумване и би се свързала с нея лично, ако все още беше управител.
— Не отговори на въпроса ми.
— Разбира се, че се обадих на госпожа Картърфийлд, която, както очаквах, помоли да запазим статуята, докато дойде да я види лично. Следващата седмица. Какво мислиш, че става, когато уважаемата госпожа Картърфийлд от Питсбърг пристига в галерията?
— Купува я. А често и поне още едно произведение. Ако доведе приятелка, както обикновено, започва да я убеждава също да си купи нещо. Посещенията на госпожа Картърфийлд винаги са повод за празнуване.
— Памела я продаде под носа й.
Малъри остана безмълвна няколко мига.
— Какво? Как така? Защо? Госпожа К. е една от най-добрите ни клиенти. Винаги има предимство за бронзова статуя „Деко“.
На устните му се появи злорада усмивка.
— „Който дойде пръв, печели“. Това ми каза онази празноглавка, когато разбрах. А как разбрах ли? Ще ти кажа — продължи той с нотка на триумф. — Вчера следобед госпожа К. намина неочаквано да види статуята. Нямала търпение. И доведе не една, а две приятелки. Две, Мал. Щях да заплача.
— Какво стана? Какво каза тя?
— Заведох я и видях етикет „Продадено“, залепен на пиедестала. Предположих, че е станала грешка, но отидох да проверя. Памела я е продала сутринта, най-вероятно докато бях зает да успокоявам Алфред, защото тя му заявила, че иска прекалено високи цени за мраморните си статуи на голи жени.
— Алфред? Да иска високи цени? — Малъри притисна ръце към слепоочията си. — Не мога повече да слушам.
— Беше ужасно, просто ужасно. Бяха ми нужни двадесет минути, за да го разубедя да не нахълта в галерията с чука си. Може би трябваше да го оставя да я халоса. — Тод си придаде замислен вид, а след това размаха ръце. — Както и да е, докато бях при Алфред, Памела продала статуята за госпожа Картърфийлд на някакъв непознат. Случаен посетител. — Облегна се назад и сложи ръка на гърдите си. — Все още не мога да повярвам. Естествено, госпожа К. много се ядоса и настоя да говори с теб. Наложи се да й кажа, че вече не работиш при нас. Тогава Памела затъна до уши.
— Питала е за мен? Много мило.
— Става още по-интересно. Памела слезе и избухна скандал. Госпожа К. попита как може творба, запазена за нея, да бъде продадена. Памела изтърси, че не било политика на галерията да запазва произведения, без да е платен депозит. Представяш ли си?
— Депозит? — Малъри ужасено ококори очи. — От една от най-старите и лоялни клиентки?
— Точно така! Тогава госпожа К. заяви: „От петнадесет години подпомагам тази галерия и думата ми винаги е била достатъчна. Къде е Джеймс?“ Памела отговори: „Извинявайте, но управителят съм аз“. Госпожа К. изръмжа, че щом Джеймс е назначил такава идиотка, явно си е губил ума.
— О, продължавай. Браво, госпожа К.!
— Междувременно, Джулия се обади на Джеймс и му докладва, че има голям проблем. Двете бяха настръхнали една срещу друга, когато той влезе. Опита се да ги успокои, но госпожа К. заяви, че няма повече да разговаря с „тази жена“. Хареса ми начинът, по който го каза. Памела изкрещя, че галерията е бизнес и не можем да се съобразяваме с капризите на един клиент.
— Господи.
— Джеймс обезумя. Обеща на госпожа К., че ще реши проблема, но тя беше бясна. Лицето й прежълтя. Заплаши го, че няма да стъпи там, докато „тази жена“ е управител. Следващите й думи наистина ще ти харесат. Каза, щом е изпуснал съкровище като Малъри Прайс, заслужава бизнесът му да фалира. Тръгна си разгневена.
— Нарекла ме е „съкровище“. — Малъри доволно ръсти ръце. — Обичам я. Това се казва новина, Тод. Ще почна деня в добро настроение.
— Има и още. Джеймс адски се ядоса. Кога за последен път си го виждала ядосан?
— Хм. Никога.
— Бинго. — Тод размаха пръст във въздуха. — Беше блед като платно, със стиснати устни. Почти просъска: — Стисна зъби, за да го имитира. — „Трябва да си поговорим, Памела. В офиса“.
— Какво отговори тя?
— Изтича нагоре по стълбите, а той след нея. После затвориха вратата, за мое разочарование. Не можах да чуя какво точно й каза, въпреки че се опитах да подслушам, но когато Памела се разкрещя, беше достатъчно ясно. „Опитвам се да направя нещо от тази галерия! — извика тя. — Каза, че ми даваш пълна свобода, а накъдето и да обърна, някой ми говори за прехвалената Малъри Прайс. Защо не се ожени за нея, по дяволите?“
— Охо! — Малъри помълча няколко мига и си представи сцената. — Виж ти.
— После Памела се разхленчи, че работела упорито, а никой не оценявал усилията й. Побягна навън и едва не ме събори. Беше толкова трогателно.
— Плакала е. По дяволите. — В сърцето на Малъри се прокрадна искрица съчувствие. — Сълзи на болка ли бяха или на гняв?
— На гняв.
— Добре тогава. — Безмилостно потуши искрицата. — Може би ще горя в ада, защото се радвам.
— Ще се пържим в един казан. Но докато все още сме живи хора със земни проблеми, мисля, че Джеймс ще те помоли да се върнеш. Сигурен съм в това, Мал.
— Наистина ли? — Сърцето й подскочи. — Какво каза той?
— Нищо. Но не изтича след Памела да я утешава, а до края на деня беше в офиса и преглеждаше счетоводните книжа. Когато си тръгна, изглеждаше много мрачен. Мисля, че идва краят на терора на Памела.
— Днес е хубав ден — въздъхна Малъри. — Чудесен.
