— Трябва да тръгвам. Не се безпокой — каза Тод и стана. — Ще те държа в течение. Впрочем, картината, за която ме попита, портретът…
— Да, какво научи?
— Ако си спомняш, и на двамата ни се струваше, че в нея има нещо познато. Сетих се. Преди години получихме неизвестна творба с маслени бои, помниш ли? Младият Артур, когато се готви да измъкне меча от скалата.
Хладни пръсти притиснаха тила й, щом картината изплува в съзнанието й.
— Мили боже! Разбира се, че помня. Наситените цветове и пулсиращото сияние около меча.
— Определено е в същия стил и от същата школа като онази, която ми показа. Може би от същия художник.
— Да… възможно е. Откъде я получихме? Не беше ли чрез някаква агенция в Ирландия? Джеймс отиде в Европа за няколко седмици, за да купи нови творби. Тази беше най-забележителната. Кой я купи?
— Дори моята феноменална памет има граници, но направих справка. Джулия я е продала на Джордън Хоук, писателя. Роден е тук, но мисля, че живее в Ню Йорк.
Малъри почувства дълга, хладна тръпка.
— Джордън Хоук.
— Можеш да се свържеш с него чрез издателите му, ако искаш да попиташ за картината. Е, наистина е време да вървя, бонбонче. — Приближи се и я целуна. Обади ми се, когато Джеймс те повика. Искам да узная всички подробности.
Пет-шест души седяха пред компютри или разговаряла по телефони, когато Малъри стигна до третия етаж в сградата на „Диспеч“, където се намираше офисът на Флин. Веднага го видя през остъклените стени. Крачеше нервно пред бюрото си, прехвърляше сребриста броеница ту в едната, ту в другата си ръка и като че ли говореше на себе си.
Запита се как може да работи пред погледите на толкова хора и как понася непрестанното тракане, звънене на телефони и говор. Тя не би могла да съчини и едно изречение в подобна обстановка.
Не бе сигурна към кого да се обърне. Никой не приличаше на администратор или секретарка. Въпреки че в момента държеше ретро играчка, Малъри знаеше, че Флин е зает, влиятелен човек, при когото не може да влезе без предупреждение.
Докато стоеше, обзета от нерешителност, той седна на ръба на бюрото и за пореден път прехвърли броеницата от дясната си ръка в лявата и обратно. Косите му бяха разрошени, сякаш преди да вземе играчката, дълго е прокарвал пръсти през тях.
Бе облечен с тъмночервена риза с краища, натъпкани в спортния панталон, а под крачолите му се подаваха най-старите маратонки, които Малъри бе виждала.
Изведнъж цялото й тяло настръхна и сърцето й започна да бие учестено.
Нормално бе да я привлича, в това нямаше нищо лошо. Но не биваше да допуска толкова скоро да й въздейства по този начин. Беше неразумно, опасно и дори…
Флин погледна през стъклото и очите им се срещнаха за един вълнуващ миг. Когато й се усмихна, сърцето й се разтуптя още повече.
Пусна играчката в едната си шепа и й махна със свободната си ръка да влезе.
Малъри се придвижи между бюрата и когато прекрачи прага на отворената врата на офиса му, с облекчение видя, че не говори на себе си, а по телефона на режим „свободни ръце“. По навик затвори вратата след себе си и чу гръмко хъркане, което я накара да се огледа. Мо спеше, изтегнат между два шкафа.
„Как да се държа с мъж, който води огромното си глупаво куче със себе си на работа?“ — запита се тя. — „Може би по-точно, как да му устоя?“
Флин й даде знак с показалец да почака още минута и Малъри успя да разгледа работното му място. На едната стена имаше голямо табло, отрупано с бележки, статии, снимки и телефонни номера. Засърбяха я пръстите да въведе ред в тях, както и на бюрото му.
Етажерките бяха пълни с книги, някои от които юридически или медицински издания. Имаше телефонни указатели за няколко окръга в Пенсилвания, сборници с известни цитати и справочници за музика и кино.
Освен броеницата имаше топка йо-йо, серия оловни войници и няколко грамоти в рамки на вестника или лично на Флин, струпани на куп, сякаш не бе намерил време да ги закачи. И тя не знаеше къде би могъл да ги сложи, защото по-голямата част от единствената стена бе заета от таблото и също толкова голям календар за месец септември. Малъри се обърна, когато той завърши разговора и пристъпи към нея, но се отдръпна крачка назад.
Флин се спря.
— Проблем ли има?
— Не. Може би. Да.
— Какъв? — попита той.
— Усетих тръпка, когато те видях тук.
На лицето му се появи широка усмивка.
— Благодаря.
— Не. Не зная дали съм готова. Трябва да мисля за много неща. Не дойдох да говорим за това, но… вече се разсеях.
— Запомни мисълта си — каза, когато телефонът му звънна отново. — Хенеси. Аха. Аха. Кога? Не, не е проблем — продължи той и записа нещо в бележник, който извади изпод книжата на бюрото. — Аз ще се погрижа. — Затвори и изключи телефона. — Това е единственото спасение. Кажи ми нещо повече за онази тръпка.
— Не. Всъщност не зная защо заговорих за нея. Дойдох да те попитам за Джордън Хоук.
— Какво?
— Преди пет години е купил картина от галерията…
— Картина? За същия Джордън Хоук ли говорим?
— Да, на младия Артур, преди за изтръгне меча. Мисля… почти съм сигурна, че е от същия художник, който е нарисувал картината в „Уориърс Пийк“ и онази на другия ти приятел. Трябва да я видя отново. Беше преди години и искам да се уверя, че съм запомнила правилно всички подробности, а не ги изопачавам според желанието си.
— Ако си права, това е още едно странно съвпадение.
— Ако съм права, изобщо не е съвпадение, а всичко има дълбок смисъл. Можеш ли да се свържеш с него?
Докато умът му трескаво преценяваше подробностите и вероятностите, Флин отново заигра с броеницата.
— Да, но винаги е на път. Може би няма да стане веднага, но ще го открия. Не знаех, че Джордън е посещавал галерията.
— Името му не е в списъка на клиентите ни и предполагам, че е единствената творба, която е купил. Според мен това прави факта още по-важен. — Гласът й затрепери от вълнение. — Флин, самата аз бях решила да я купя. Тогава не можех да си го позволя, но се опитвах да свия някои разходи, за да я вместя в бюджета си. Продали са я в почивния ми ден. Точно когато се канех да отида при Джеймс и да го помоля за разсрочено плащане. Не мога да не повярвам, че всичко това означава нещо.
— Ще се обадя на Джордън. Предполагам, че я е купил за подарък. Той не е ценител на изкуството като Брад. Пътува и не обича да се обгражда с вещи.
— Трябва отново да разгледам картината.
— Разбрах това. Съгласен съм. Ще видя какво мога да направя днес и ще ти разкажа на вечеря.
— Не, идеята не е добра. Никак.
— За вечерята ли? Хората са възприели обичая да се хранят вечер още в зората на човешката история. Документирано е.
— Да вечеряме заедно не е добра идея. Не желая да прибързвам.
Флин остави играчката. Пристъпи от крак на крак и въпреки опита й да стои на разстояние от него
