Вратата на къщата на семейство Вейн бе широко отворена. Цяла армия мускулести мъже внасяха или изнасяха мебели и сандъци. Само като ги гледаше, Флин почувства болка в гърба.
Спомни си онзи уикенд преди години, когато той и Джордън се бяха нанесли в общ апартамент. Тогава двамата, с помощта на Брад, бяха качили диван, тежък колкото мотор „Хонда“, по стълбите до третия етаж.
„Такива времена бяха — помисли си Флин. — Слава богу, че свършиха“.
Мо изскочи през задната врата на колата и без да чака покана, се втурна право в къщата. Чу се трясък и ругатня. Докато тичаше след него, Флин можеше само да се моли да не е направил на пух и прах някоя от антиките на семейство Вейн.
— Господи! Наричаш това кутре?
— Беше… преди година.
Флин погледна стария си приятел, който в момента бе обект на интереса на Мо, и сърцето му сякаш запя.
— Съжалявам за… лампа ли беше?
Брад погледна натрошените стъкла на пода.
— Беше, до преди минута. Добре, голямо момче. Долу.
— Вън, Мо. Тичай да хванеш заека!
В отговор Мо нададе лай и профуча през вратата.
— Какъв заек?
— Онзи, който живее във фантазията му. Здравей. — Флин пристъпи напред и под краката му изхрущяха стъкла. Прегърна приятеля си. — Добре изглеждаш. За костюмар.
— Кой е костюмар?
Не приличаше на такъв с износените джинси и работната риза. Все още бе строен и енергичен. Златното момче на фамилията Вейн, принцът в семейството, който с еднакво настървение даваше наставления на строителни работници и председателстваше заседания на управителния съвет.
Може би първото му доставяше повече удоволствие.
— Снощи наминах, но беше пусто. Кога пристигна?
— Късно. Да се махнем от тук, за да не пречим — предложи Брад, когато хамалите внесоха поредния товар. Посочи с палец към кухнята. Къщата винаги бе обзаведена с мебели от корпорацията на Вейн и често бе посещавана от отговорни лица. Сега тя бе домът на семейството във Вали и Флин я познаваше толкова добре, колкото собствения си дом. Кухнята бе преобзаведена, откакто бе влизал там, за да взема бисквити, но гледката през прозорците отвъд терасата бе все същата. Гори, вода и хълмове, издигащи се далечината.
Някои от най-съкровените спомени от детството му бяха свързани с тази къща. Както и със сегашния й собственик.
Брад наля кафе и поведе приятеля си към терасата.
— Как се чувстваш отново у дома? — попита Флин.
— Все още не мога да кажа. Странно, може би. Облегна се на парапета и се загледа в пейзажа. Всичко бе същото. Или нищо.
След малко отново се обърна. Движеше се с лекота, свикнал с телосложението си. В големия град бе качил няколко килограма, но нямаше нищо против това. Русите му коси бяха потъмнели с годините, а трапчинките на бузите му сега приличаха по-скоро на бръчки. За негово облекчение. Имаше оловносиви очи под прави вежди. Погледът им често изглеждаше сериозен, дори когато на лицето му се появяваше усмивка. Флин знаеше, че те разкриват истинското му настроение. Когато очите на Брад се усмихваха, радостта му бе искрена, както сега.
— Радвам се да те видя отново, негоднико.
— Не мислех, че някога ще се върнеш за постоянно.
— Аз също. Нещата се променят, Флин. Предполагам, че така е писано. Нещо ме измъчваше от няколко години. Накрая осъзнах, че е носталгия. Какво става с теб, господин главен редактор?
— Добре. Надявам се, че ще се абонираш за вестника. Ще уредя това — добави Флин с усмивка. — Слагаме хубава червена кутия до пощата на всеки абонат. Ще получаваш сутрешния брой около седем часа.
— Запиши ме.
— Обещавам. В замяна искам интервю от Брадли Чарлз Вейн IV възможно най-скоро.
— По дяволите. Дай ми време да се устроя, преди да вляза в кожата си на влиятелен бизнесмен.
— Какво ще кажеш за понеделник? Ще дойда при теб.
— За бога, станал си също като Кларк Кент. Или по-лошо, като Луиз Лейн… без страхотните крака. Не зная какви са ангажиментите ми за понеделник, но ще се обадя на секретарката си да те вмести.
— Добре. Какво ще кажеш да пийнем по бира довечера?
— Нямам нищо против. Как е семейството ти?
— Мама и Джо живеят щастливо във Финикс.
— Всъщност имах предвид онази сладурана Дейна.
— Нали няма отново да започнеш да сваляш сестра ми? Смущаващо е.
— Има ли си приятел?
— Не, няма.
— Все още ли е девствена?
Флин се намръщи.
— Млъквай, Вейн.
— Обичам да те дразня. — Брад въздъхна, вече напълно спокоен и доволен, че си е у дома. — Въпреки че е забавно, не за това ти се обадих да дойдеш. Има нещо, което мисля, че би искал да видиш. Поразмишлявах, след то ми каза в какво са се забъркали Дейна и приятелките й.
— Знаеш нещо за онези хора в „Уориърс Пийк“?
— Не. Но зная доста за изкуството. Ела. В голямата приемна е. Тъкмо я разтоварвах лично, когато чух колата.
Тръгна по терасата, заобикаляща цялата къща, и сви покрай ъгъла, зад който имаше двойна остъклена врата с резбована дограма.
Голямата приемна бе с висок таван, извит балкон и камина от зеленикав гранит с дъбови кантове. Имаше място за два дивана, единият в средата на стаята, а другият уютен ъгъл, удобен за разговори насаме. През широк свод се влизаше в онази част на помещението, където бе пианото, на което Брад бе прекарвал дълги часове в досадни упражнения. Там, подпряна на стената на втора камина, бе картата.
Флин почувства, че му се завива свят.
— Господи! Мили боже!
— Озаглавена е „След магията“. Купих я на търг преди около три години. Помниш ли, споменах ти, че съм я избрал, защото едната от жените прилича на Дейна.
— Не съм обърнал внимание. Винаги подхвърляш шеги за сестра ми.
Флин приклекна и разгледа картината отблизо. Не разбираше от изкуство, но въпреки това би се заклел, че е рисувана от същата ръка, сътворила платното в „Уориърс Пийк“.
Тук нямаше радост и невинност. Тоновете бяха тъмни, внушаващи печал. Единствената светлина, съвсем бледа, сияеше от три стъклени ковчега, в които спяха три жени.
С лицата на сестра му, Малъри и Зоуи.
— Ще се обадя на един човек. — Флин се изправи и извади мобилния си телефон. — Веднага трябва да види това.
Девета глава
Не обичаше да я карат да бърза, особено без обяснение за причината. Вярна на принципа си, Малъри измина пътя до къщата на семейство Вейн, без да пришпорва колата си.
