причина със сигурност е свързана с личността й, с това, което е или не е.
„Организирана. С богато въображение“. Не бе срещал друг човек, който да притежава и двете качества.
„Неомъжена. Безработна“.
Ха. Биха могли да публикуват статия за около тридесетгодишните несемейни жители на Вали. „Как да намериш партньор в един малък американски град?“ Ако я възложеше на Рода, може би тя отново щеше да му проговори.
Вдигна поглед, когато с крайчеца на окото си усети движение, и видя Малъри да върви към вратата на верандата. Не й бе отнело толкова време да се преоблече и гримира, колкото бе очаквал. Изправи се и хвана Мо за нашийника, преди кучето да се втурне към нея.
— Изглеждаш страхотно. Ухаеш още по-добре.
— Дано не се наложи да се преобличам отново. — Малъри се наведе и потупа Мо по носа. — Никакви скокове.
— Какво ще кажеш да отидем с колата до реката? Ще го пусна да тича на воля.
Не би могла да отрече, че умело бе успял да превърне разходката с кучето в любовна среща. Толкова умело, че тя осъзна това едва когато седяха на одеяло край реката и хапваха пържено пиле, докато Мо гонеше катерички и лаеше.
Но нямаше от какво да се оплаче. Въздухът бе хладен и свеж, а слънцето вече се снишаваше на запад. Щом се скрие зад възвишенията, небето щеше да добие сив оттенък и да стане още по-хладно. Ако останеха, докато изгреят звездите, щеше да се наложи да облече тънкото яке, което бе взела.
Откога не бе съзерцавала звездите? Беше се съгласила да дойдат тук, но сега се питаше дали ще има полза от това кратко разсейване, или мислите ще станат още по-объркани. Не обичаше да стои затворена у дома. Нуждаеше се от контакт с хора, от разговори, шум и движение. Тази потребност я караше да осъзнава, че трябва отново да стане част от трудещите се жители на града.
Дори и да получеше един милион долара в края на тази странна игра, трябваше да работи само за да влага енергията си в нещо полезно.
— Трябва да призная, радвам се, че ме измъкна от къщи.
— Ти не си язовец. — Флин пъхна ръка в пакета за още едно бутче и когато видя израза на недоумение, изписан на лицето й, продължи: — Ти си социално живртно. Дейна например е по-скоро язовец. Ако я оставиш сама, седмици наред ще стои в дупката си, ще се рови в книги и ще се налива с кафе, докато й хрумне да излезе на чист въздух. Аз бих полудял за ден-два. Имам нужда от зареждане. Както и ти.
— Прав си. Как успя да прозреш това толкова скоро?
— „Скоро“ е относително понятие. През последната седмица прекарах толкова часове в мисли за теб, колкото не съм посвещавал на друга жена за година. Доста отдавна не съм мислил за жена, ако те интересува.
— Не зная дали ме интересува. Всъщност, да — поправи се тя. — Защо не споменаваш за ключа и не питаш какво съм открила?
— Защото ти е писнало от това. Ако имаше желание да говориш за него, досега сама щеше да повдигнеш въпроса. Не си срамежлива.
— Отново си прав. Защо ме доведе тук, извън града?
— Тихо е. Гледките са прекрасни. На Мо му харесва. А съществува и малка вероятност да те видя гола върху това одеяло…
— Нищожна.
— Все пак ще опитам късмета си. — Набоде с пластмасова вилица парче картоф от салатата, която бяха купили от заведение за бързо хранене. — Освен това исках да видя дали Брад вече се е нанесъл. — Погледна отвъд малката река към старата двуетажна къща на отсрещния бряг. — Изглежда, не е.
— Той ти липсва.
— Този път ти си права.
Малъри откъсна стрък трева и вяло го плъзна между пръстите си.
— И аз имам няколко приятелки от колежа. Бяхме много близки и мислехме, че винаги ще бъде така, но се разпиляхме и сега се виждаме най-много веднъж в годината. Чуваме се по телефона и си пишем по електронната поща, но не е същото. Липсват ми. Липсва ми приятелството ни и телепатията, която възниква между хора, прекарващи дълго време заедно. Често отгатвах мислите им. И с теб ли беше така?
— Почти. — Флин протегна ръка и заигра с краищата на косите й, както тя със стръка трева. — Но се познаваме от деца. Не обичаме да водим лични разговори по телефона, може би защото и двамата с Брад прекарваме по-голямата част от работния си ден в служебни обаждания. Електронната поща е нещо друго. Джордън е цар в това отношение.
— Срещнах се с него за около деветдесет секунди веднъж, когато раздаваше автографи. В Питсбърг, преди около четири години. Тъмнокос красавец с опасен блясък в очите.
— Падаш ли си по опасни типове?
Този въпрос я накара да избухне в смях. Флин седеше върху овехтялото одеяло и кротко хапваше пържено пиле, докато голямото му глупаво куче лаеше по катеричка, която бе на три метра от земята сред клоните на едно дърво.
Изведнъж той я повали по гръб, тялото му притисна нейното и смехът й секна.
Устните му бях опасни. Глупаво бе от нейна страна да забрави това. Колкото и спокойно и шеговито да се държеше привидно, в него бушуваше буря, която я връхлетя, преди да успее да потърси подслон.
Без да се замисли, тя я остави да бушува и онази съкровена част от нея, която никога не бе дръзвала да разкрие, сега излезе на показ. Бе готова да се отдаде на внезапния порив.
— Е, как е? — промълви той и невероятните му устни се впиха в шията й.
— Дотук добре.
Вдигна глава и я погледна. Сърцето му подскочи.
— Долавям нещо много силно тук. Нещо голямо.
— Не мисля…
— Напротив. — Последва гневен изблик, породен от неочаквано нетърпение. — Защо се опитваш да отричаш? Самият аз не съм отчаян колкото теб. Не искам да използвам точно тази метафора, но е като щракване на ключ в ключалка. Чух това щракване, по дяволите. — Надигна се и прокара треперещи пръсти през косите си. — А не съм готов за него.
Тя се изправи и трескаво приглади предницата на ризата си. Смутена бе, защото гневът му й се струваше едновременно вбесяващ и възбуждащ.
— Мислиш, че аз искам да го чуя? Точно сега имам предостатъчно грижи и без ти да се въртиш в съзнанието ми. Трябва да открия първия ключ. Щом разреша тази загадка, искам да си намеря работа, но не каквото и да е. Искам…
— Какво? Какво искаш?
— Не зная. — Малъри стана. У нея се бе надигнала ярост, причината за която не можеше да назове. Застана с лице към къщата отвъд реката и скръсти ръце. — А досега винаги съм знаела какво искам.
— За разлика от мен.
Той също стана, но не отиде при нея. Не бе сигурен какво напира в него — гняв, желание или страх, но бе така разтърсващо, че не смееше да я докосне.
Вятърът играеше с косите й, както преди малко пръстите му. Облакът от златисти къдрици бе като свален от картина. Изглеждаше толкова крехка и съвършена така, в полупрофил на светлината на залязващото слънце, чиито лъчи очертаваха с огнени контури върховете на западните възвишения.
— Единственото, за което някога съм бил абсолютно сигурен, че желая… — осъзна той — си ти.
Малъри хвърли поглед към него, почувствала нервно свиване в стомаха.
— Не си въобразявам, че съм единствената жена, с която си искал да спиш.
— Не си. Всъщност първата беше Джоули Риденбекер. Бяхме на тринадесет години и желанието ми беше задоволено.
— Сега се шегуваш с това.
